В сяка година на 1 март закичваме близките си, както и те нас с бяло- червени мартеници, които предвещават края на зимата с пожелание за здраве и късмет. Но дали знаем кога и как се е установила в нашите земи тази единствена в света българска традиция? Отговор ни дава сборникът „Веда Словена“, издаден в XIX век.
Предания
Най-разпространеното предание се свързва с прабългарите. То разказва за Кубратовата дъщеря Хуба/ва/ и гълъб, който донася бяло-червен конец на брат й Аспарух. След смъртта на хан Кубрат хазарите нападат прабългарите и пленяват хубавицата Хуба. Предводителят на хуните хан Ашина предлага на Кубратовите синове да го признаят за техен владетел. Само така ще освободи сестра им и ще им остави земите. Най-големият син Баян признава хазарското владичество и остава при пленената си сестра. Другите тръгват да търсят свободни земи за своите племена. Единият от братята се отправя на север, а другите - Аспарух, Кубер и Алцек, потеглят на юг. Преди да се разделят, братята тайно се уговарят с Хуба и Баян те да не бягат, докато намерят свободна земя. След това Аспарух ще им изпрати птица, вързана със златна нишка на крачето като знак да избягат.
Не след дълго до Хуба долита гълъб със завързан златен конец на крачето. Тя и Баян бягат от лошия хан и достигат до брега на Дунав. Баян взима бял конец, който Хуба връзва на крачето на гълъба. Пускат птицата да полети, но в този момент се появяват преследвачи от хунското племе. Баян е ранен от стрела и началото на конеца, който държи, почервенява от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появява Аспарух с неговите воини. Хуните побягват, а Аспарух помага на Хуба и Баян да преминат реката. Взима конеца от Баян,а белия му край завързва с червения. После закичва всеки един от своите воини с късче от този свещен конец. Аспарух застава пред войската и признава, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така заплащат с кръвта си своето разединение. Заръчва червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. Оттогава на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички, носещи им здраве, радост и успех.
Клетва
Според друго предание лястовица долита от старата родина на българите с владетелска трева в новата им родина на юг от Дунав. През 816 г. хан Омуртаг сключва договор за мир с византийците с български ритуал. Който повелява съд с вода да се излее върху тревата, после тази трева се въздига към небето. Обръща се седлото и се сплитат конски ремъци, защото конят чрез тази трева живее и служи на българския воин.
„При това беше възможно да се види ромейският император Лъв V да извършва с ръце възлияние от чаша върху земята, саморъчно да обръща конски седла, да хваща тройни ремъци, да повдига нагоре трева...”. Тази трева е наречена „мирнива”, пише „Веда Словена“. На някои места е наречена „мренива” и „мренева”. Но когато се пее за произхода на ритуала по връзване на червен и бял конец на детската ръка, който е в чест на тази трева от Уткрайната земя, събитието е обозначено като „маринка“. Според легендата във „Веда Словена“ произходът на думата „маринка“ идва от сирийската „мар“, т.е. „господар“, „владетел“.
Класика
В класическия си вид мартеницата представлява усукани бял и червен конец, най-често вълнени. Белият цвят на мартеницата символизира мъжкото начало, силата. Това е цветът на Христос. Червеният цвят е женското начало, здравето. То е знак на кръвта, на зачеването, на раждането. Не случайно първоначално женските сватбени носии са били червени. Маринката, т.е. мартеницата, трябва да се връзва на дясната ръка на децата преди пролет. Ритуалът изисква да се казва на малките деца, че това не са просто бели и червени конци, а спомен от старата ни родина, „ут Край-земе“. Обичаят е характерен за целия Балкански полуостров, както и за Румъния и Молдова, където мартеницата се нарича „мърцишор“. С мартеници се закичват и в българските етнически землища, останали в пределите на съседните страни. В Западните покрайнини и в Северна Македония мартеницата я наричат „мартинка“, в Северна Гърция -„марти“, а в областите Голо Бърдо и Преспа в Албания -„моняк“.
Баба
Друго езическо предания разказва за произхода на думата Баба Марта. Живее Марта със своите братя Малък и Голям Сечко високо в планината, откъдето виждат и чуват всичко. Веднъж една млада пъргава невеста, подмамена от топлото слънце, подкарва овчиците си към планината.
Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде - дума й свекърът.
По слънцето старецът познава кога ветрове ще завеят, по месеца разбира кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
- Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи - отговаря невестата и тръгва с овцете и козите нагоре.
Дочува възрастната Марта тези думи и тежка мъка я наляга. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Не след дълго тъмни облаци надвисват над планината. Ветрове безмилостно задухват, леден сняг завалява, захваща люта зима. Сковава се земята, замлъкват птиците. Непокорната млада пастирка не се връща никога. Остава вкаменена заедно с овчиците си горе в планината. Обичаят да се правят мартеници, за да е радостна Баба Марта, да не се сърди и да носи само добрини на хората.
Традиция
Рано сутринта на 1 март стопанките простират или закачват пред домовете си червени престилки, пояси, прежди, черги или пресукани червени конци. Те пазят къщата, да не влезе в нея злото - болести и немотия. Предварително жените усукват бели и червени вълнени конци - мартеници, които завързват или окачват на всеки от семейството. Закичват и животните. Мартениците трябвало да са така усукани, както момите се усукват около момците. Невестите носят мартениците отдясно, момите - отляво. Ергените ги носят с разчепкани краища, а зрелите мъже - изрязани до възела, за да не се развяват по седенките.
Мартениците се носят до появата на първото цъфнало дърво или на първия щъркел. След това се поставят на дърво или под камък. Ако след един месец под камъка има мравки, годината ще е плодородна.
Понякога мартеницата се пуска в най-близката река, „че да върви, както тече реката“. Традицията гласи още, че щастие и късмет носи подарената мартеница.
Румен Жерев
