С едмица след като на 16 октомври навърши 78 години естрадната ни легенда Христо Кидиков продължава да се чувства с младежки дух, свеж, бодър и изпълнен с енергия да прави добри дела и да радва почитателите си.
За разлика от повечето от връстниците си, които се оплакват от болежки и пият по една шепа хапчета за кръвно и нерви, Кидика води живот на истински спортист. Сам той признава, че всяка сутрин, след като стане от сън, задължително прави гимнастика за освежаване и поддържане на тялото си в норма. След това, ако времето навън позволява, сам или със съпругата си се разхождат сред природата в района на Еленския Балкан.
Христо Кидиков с третата си съпруга.
За разлика от други свои колеги, той не е и никога не е бил запален по лова и риболова. Но пък е запален скиор и планинар и обича природата, което го е и довело в Балкана. От 8 години изпълнителят и съпругата му живеят в стара къща в махаличката Кладни дял в община Елена и твърдят, че се чувстват прекрасно там.
Кидиков на младини.
„Имаме си двор, цветна и зеленчукова градина, в която си отглеждаме всичко, каквото ни е необходимо и не се налага да го купуваме от пазара: домати, краставици, боб. Така ядем чисти продукти, които си произвеждаме и едновременно с това живеем природосъобразен начин на живот. Не скучая, защото животът на село е интересен и всеки ден има какво да правя, за да не ми е скучно. Ето вече направихме зимнината, консервите и туршиите. Правя си и домашно вино, но гроздето си го купувам, защото няма как да отглеждам лозя в Балкана. Преди няколко дни с един приятел отсякохме един стар изсъхнал стогодишен орех и през следващите дни ще си имам занимание по разсичането и цепенето му на дърва за зимата. Изобщо чувствам се идеално. Здрав съм и се радвам на живота. А това е най-важното“, сподели пред „Телеграф“ Кидика Майна.
Наред с това обаче изпълнителят не се е отказал и от музиката и отсега планира концерта за поредната си кръгла годишнина, на която ще изпълни и някои от по-непопулярните си песни от по-далечното минало, включени в издадените грамофонни плочи.
Малшанс
Пистолет отклонява Кидика от кариерата му на цигулар, за да се превърне той години по-късно в днешната естрадна легенда. Бащата на певеца бил ветеринарен фелдшер, но обичал музиката, свирел на китара, мандолина и банджо, а освен това и пеел. Той много искал синът му да се научи да свири на цигулка и го уредил да ходи на уроци при един военен, който се занимавал с музика. Принуден да се занимава с музика, докато приятелите му навън играят, малкият Христо се чудел как да се отърве от цигулката и да убеди баща си, че от него музикант не става. И тук съдбата му дошла на помощ – веднъж момчето трябвало да изчака, докато военният се бръснел. На един от столовете висял закачен кобурът с бойния пистолет на униформения. Воден от чисто детско любопитство, малкият Христо извадил пистолета да го разгледа. Кое момче на неговата възраст не би го направило? По невнимание обаче малчуганът натиснал спусъка и пистолетът гръмнал. Военният тутакси дотичал от съседната стая с насапунисано лице. Когато разбрал, че момчето е цяло и невредимо, той му изплющял два такива шамара, че „чак горното ла на втора октава ми звънна в ушите“, по думите на бъдещия изпълнител. Оказало се обаче, че куршумът от пистолета е улучил цигулката на военния и тя е станала на парчета. Именно това преляло чашата на търпението и учителят изгонил навън своя ученик. Така безславно завършили усилията на бащата на Кидика да направи сина си наследник на Паганини. С чувство за хумор естрадната легенда разказва, че имал доста силен глас още от детските си години. „Когато направех беля, той ме връзваше за едно дръвче в двора ни и ме биеше с една тънка шибойка през краката. Комшиите идваха и питаха майка ми защо така се дера, а по-големият ми брат вместо нея отговаряше: „Той, тати, така го разпява!“.
Като стана дума за „дрането“, няма как, разбира се, да бъде подминат и култовият лаф, тръгнал първо от Пловдив и станал популярен в цяла България през онези години: „Цъкни, майна, вефа, да чуим Кидика как съ дере!“. А Кидика не само че не се обижда от този лаф, а направи дори и песен, посветена на него.
Естрада
Всъщност заниманията на Христо Кидиков с музика извън онази злополучна история с простреляната цигулка е от седми клас, когато започва да пее във вокална група. През 1967 г. завършва Музикалното училище в Пловдив, където е бил в един клас с Мими Иванова. В Естрадния отдел на Българската държавна консерватория пък е с Маргарита Хранова, Михаил Йончев и Мустафа Чаушев. Бил е солист на оркестър „София“ и на „Сребърни звезди“. Наградите му за толкова години музикална кариера са много.
Христо Кидиков на сцената с Маргарита Хранова.
Сред тях няма как да не бъдат отбелязани двете първи награди от радиоконкурса „Пролет 75“ с песните „Младост“ и „Пролет“, както и специалната награда от „Златният Орфей“ за песента „Хора“ през 1975 г. Наред с това през 1994 г. печели приза „Мелодия на годината“ с песента „Македонка“. А три години по-късно грабва първата награда и на конкурса „Песен за Варна“. Сред призовете си има отличия и награди и от конкурси в Чехия, ГДР и Хавана.
Христо Кидиков с Мими Иванова.
За разлика от някои свои колеги ветерани в естрадния бранш, които критикуват днешните млади изпълнители и ги определят като мързеливи и бездарни, Кидика е на друго мнение. Той е категоричен, че в момента в България има много изключителни млади музикални изпълнители. Конкуренцията между тях обаче е жестока и за да се задържи човек в този бранш, е необходимо много ежедневен труд.
Равносметка
„При моето поколение не беше така, беше по-лесно. Като бройка бяхме доста по-малко, но пък работихме много, не си скъпяхме труда. Сега младите правят по най-много едно турне на година. А нас „Концертна дирекция“ ни скъсваше от работа и участия. Пътувахме много и по 25-26 дни в месеца бяхме по турнета. Връщахме се вкъщи колкото съпругите да ни изперат дрехите, да си видим семейството и хайде пак на турне. Имахме по минимум две участия на ден. Но се е случвало да са много повече. Спомням си със Стефан Данаилов в Русе имахме по 7-8 участия на ден. Връщахме се в хотела след полунощ и на сутринта в 9 ч. хайде пак на работа. А тогава нямаше такова нещо като плейбек или синбек. При всичките си участия си пеехме наистина и то много яко. По онова време не можеше един певец и да си помисли да лъже публиката, че пее, а той само да си отваря устата. Особено напрегнато ни беше в новогодишната нощ, когато имахме по 3-4 участия. Връщах се чак сутринта в 7 ч. на 1 януари и едва тогава можех да вдигна наздравица със семейството си“, връща се в спомените си Христо Кидиков. Той е категоричен, че най-точният и верен показател и барометър за това дали един певец става или не е реакцията на публиката. Ако по време на концерта те аплодират, а накрая те извикат на няколко биса – добре. В противен случай обаче, ако публиката мълчи, певецът трябва много сериозно да се замисли каква е причината за това мълчание и да се опита да я поправи или отстрани. А понякога се случват и доста конфузни моменти, когато певецът и публиката просто не се разберат. Кидика с усмивка си спомня за един подобен случай от собствената си кариера. „Бях на концерт в един град. Излизам, пея първата песен, втората и публиката започна да свирка. Стреснах се и се учудих. Изпях аз още 1-2 песни, а от залата продължават да свирят. Стана ми криво и напуснах сцената. След малко в гримьорната ми влиза организаторът и ми каза, че трябва да изляза и да продължа концерта, защото голяма част от публиката се била събрала пред вратата и недоволствали, че съм напуснал сцената. Излязох аз и им казвам: „Как да пея, като вие не ме харесвате и ме освирквате!“. А то какво се оказа? Всъщност местните хора по този начин изразявали одобрението си. И когато те свиркали, не ме освирквали, а показвали, че ме харесват и че изпълненията ми им допадат. Е, продължих си концерта, извикаха ме и на няколко биса. Но ето какво може да стане, ако човекът на сцената и публиката в залата не намерят общ език за диалог“, смее се Кидика.
Той споделя, че през дългогодишната си изпълнителска кариера е посетил десетки страни на четири континента. Не е пял само в Австралия и на Ледения континент Антарктида. На стадион „Лужники“ в Москва е пял и е изправял на крака за бис над 70 хиляди човека. В чужбина песните му се приемали много добре, защото езикът на музиката е универсален.
Апогей
Кидика е категоричен, че един изпълнител трябва да знае кога да слезе от сцената, докато още е в своя творчески апогей. Споделя, че вече е дошло и неговото време да забави малко живота си на по-бавни обороти. В същото време обаче признава, че не може без музиката. И затова е решил на всяка своя кръгла годишнина да организира по един концерт за своята публика и почитатели. „Имаше период, когато мислех изобщо да се отказвам от пеенето и да се оттегля от сцената. Но се случи нещо, което ме разубеди. Това беше малко преди да навърша 60-годишна възраст. Бях си в Пловдив, а в стаята ми имаше картина с нарисуван на нея Икар, който лети над родния ми град. Една нощ, когато се събудих, видях как този Икар се отдели от платното и като че ли надвисна над мен. И ми говореше. Каза, че още ми е рано да се отказвам от пеенето, че трябва да продължа и освен това трябва да напиша книга. Реших да се вслушам в гласа на този Икар и така продължих с музиката. Написах и книга, при това не една, а вече цели четири. Надявам се да са интересни за хората, които са си ги купили и прочели“, споделя естрадната легенда. В книгите си той с неподправен хумор разказва за интересни, весели и забавни случки със самия него и с негови колеги от онези години.
Три думи
Едно от нещата, които винаги поразяват при първа среща с непознатия Христо Кидиков, е неговата неподправеност, естественост и земност. Впрочем самият той се определя с три думи като: земен, усмихнат и незлоблив. Признава, че като по-млад е бил по-нервен, но и тогава никога не е мислил на някого зло. „Винаги в живота си съм вярвал в доброто и съм се мъчил да живея така, че да правя добро на хората около мен. Да си добър се иска доста голямо търпение. Гледам да не хабя нерви и да не се ядосвам на простотията на хората. И когато например карам колата си и някой ми се ядоса нещо и започне да ме псува, аз му се усмихвам и му пожелавам „Приятен ден“. И това винаги го учудва и го обезоръжава. От актьора Никола Анастасов съм научил една шопска мъдрост: „Оти да се косим, като че ми мине“. И се мъча да я прилагам в живота. Вярвам в доброто у хората. Трябва да не губим и хабим време в това да мислим лоши неща, защото животът и без това е прекалено кратък. Ние сме само един миг във вечността“, разсъждава философски Христо Кидиков.
Тандем за хитове
Любопитно е запознанството на Кидика с композитора Тончо Русев. Един ден големият Тончо дошъл при още младия тогава певец и му казал, че е слушал хубави работи за него. Подарил му песен, но с уговорката, ако до един месец тя не се превърне в хит и не заеме достойно място в музикалните класации, повече няма да работят заедно. Съдбата се намесва и песента „Приказка“ се превръща в хит, а резултатът от съвместното сътрудничество между Христо Кидиков и Тончо Русев ражда и други хитове: „Хоро“ и, разбира се, емблематичната „Хей, живот, здравей, здравей“, която се превръща в емблема на изпълнителя през цялата му дългогодишна музикална кариера у нас и в чужбина.
Победата над злото
Кидиков сподели пред „Телеграф“, че много го радва любовта на хората. Когато ходи във Велико Търново, хората там го познават, спират го и искат да се снимат с него. Другото, което му дава криле, е, че е известен не само сред своите набори. „Мислех си, че моята публика е на моите години. Но се оказа, че песните ми се знаят и от по-младите. И не мога да скрия, че ми е приятно, като видя на концертите си хора на 30-40 години, които пеят и се забавляват. Значи песните ми все още се слушат и не са остарели. И това ме радва и изпълва живота ми със смисъл. За мен най-големият подарък в живота ми винаги е била обичта на хората. Бих искал да кажа на хората да се усмихват повече и да бъдат добри. Защото само чрез усмивката и любовта ние ще победим злото и ще станем по-добри“, с усмивка споделя естрадната легенда.
Иван Георгиев
