“Българите са изключително способен народ и много надарени. Имат всички добри качества на славяните и нито едно лошо. Езикът им е мелодичен и по-красив дори от италианския и руския” - Царица Йоанна Савойска.
Когато роденият във Верона Александър Батенберг, в чиито вени тече кръв на германски, британски, полски кралски особи и племенник на руската императрица, пристига в София, за да бъде първи княз на Третото българско царство, заварва печалната картина на ориенталски град, потънал в кал, без водопровод и питейна вода. Въпреки това в негова чест грейва първата електрическа крушка. Александър Батенберг е настанен в набързо ремонтирания от руски офицери конак, който днес е Национална художествена галерия, но тогава се превръща в първия царски дворец. Княз Александър, наричан още Сандро, скоро открива, че в столицата на българите нищо не е такова, каквото изглежда. И че България, смятана за грозното патенце в Европа, за часове се превръща в красив лебед. Такава, каквато е била от времето на император Константин, който е искал да я направи център на Източната римска империя. Князът толкова се влюбва в страната и народа ни, че жертва личното си удобство в името на независимостта на България. Той остава в историята като цар Обединител, абдикира в името на България, напуска страната, спечелва си омразата на руския император, но предсмъртните му думи са „Помнете Сливница” и “Бог да пази България”. Последната му воля е да бъде погребан в София. Подобна е съдбата и на бляскавия Фердинанд. Така тлените останки на Батенберг почиват в гробница на бул. „Васил Левски” в столицата, а на Фердинанд - в параклиса на двореца Врана, където бяха докарани миналата година.
Когато днес застанем на сияещите с благородството на злато павета на площад “Александър Батенберг” пред първия дворец на Третата българска държава, трябва да помним, че тази сграда е символ на връзката с античното минало на народа ни, трагичната жертва за свобода на възрожденците и славното минало от най-новата ни история.
Археолози и историци откриват, че основите й съществуват от първите векове на новата ера, може би от времето на градежа на базиликата “Света София”. Още през Средновековието, а и по-късно по време на Османското владичество, на това място винаги е имало административна сграда с ключова роля за управлението на града. Османците я превръщат в конак, който многократно е бил пален и възстановяван, но античните основи винаги остават.
През втората половина на 19 век сградата е била съд и затвор, който се е намирал в днешната градинка зад националната галерия.
Дякона
Поборници, оцелели от затвора Диарбекир, си спомнят, че именно там е съден Дякона на свободата Васил Левски, но има и свидетелства, че пред сградата 20 дни е стояла набучена на кол за назидание главата на Георги Бенковски. В двореца умира и любимият на българите цар Борис III.
Няколко години след Освобождението Народното събрание решава да преустрои конака в дворец. Ремонтът, извършен от руски офицери, е толкова неумел, че княз Александър Батенберг е трябвало да спи с телена мрежа над леглото, за да не пада мазилка върху главата му. Въпреки че е военен, свикнал на неудобства, той решава да се направи основен ремонт на сградата, която е изградена почти наново от българския народ. През това време князът купува къщата на ген. Паренсов, където живее няколко години. Това е мястото на днешната сграда на Министерство на вътрешните работи.
Елха
Въпреки че столицата бързо се отърсва от ориенталския си облик, първите месеци на княз Сандро са далеч от царски разкош. За да даде радост и блясък на народа си, той е първият монарх, който запалва коледна елха в България, въвежда традицията да се разменят подаръци за Божия празник, организира първия бал в двореца и прави първата пързалка със зимни кънки в София на заледено блато. През 1880-1882 г. сградата е преустроена от архитектите Майерберг, Румпелмайер и Колар. През 1893-1895 по план на австрийския архитект Фр. Грюнангер дворецът е разширен с Източното крило.
Барок
Дворецът съдържа елементи на Ренесанс и Виенски барок. Гипсовите декорации и орнаменти са дело на австрийския скулптор Андреас Грайс по образци от двореца Версай. Има зала със знамена с богата украса на традиционните ни възрожденски резбовани тавани. Въпреки че князът остава само седем години на престола, също като своя далечен предшественик император Константин, той преоткрива минералните извори и всяка събота ходи на баня по днешния булевард “Цар Борис III”, известен тогава като Княжески. Когато селяните от Владая виждали, че князът пристига, постилали червен килим, по който владетелят да стигне до банята, а след това го чакали да излезе, за да го аплодират.
Великолепие
Истинското кралско великолепие като в приказките се случва по време на царуването на Фердинанд Кобургготски. Тогава дворецът се разширява, а в красивите зали се устройват пищни балове. Царят, потомък на Краля Слънце Луи 14, изцяло наследил качествата на лакомник и бохема. В кухните по цял ден се готвили патици, елени и всякакъв дивеч с изящни сосове с вино и задушени прецизно плодове и зеленчуци. Фердинанд бил страстен ловец и често излизал да ловува с Елин Пелин. Почти всеки ден писателят бил канен на царската трапеза да сподели гастрономическите шедьоври от дворцовата кухня. На нея често присъствал и брилянтният акварелист Константин Щъркелов, който по-късно дава уроци по рисуване на дъщерята на Фердинанд княгиня Евдокия.
Фердинанд смята, че като повлияна от Изтока страна България има нужда от авторитет - цар, който да покаже с поведението си това великолепие. Всяка неделя царското семейство излиза на разходка с каретата пред двореца.
От уважение към сънародниците си монархът често карал съпругата си царица Мария Луиза Бурбон Пармска да облича на приемите българска национална носия.
Врана
Около 1910 г. жълти павета, произвеждани в Будапеща, вече настилали днешния исторически център на столицата. София връщала европейския си облик с бурни темпове. Елитът се разхождал по улиците в каляски с дрехи последен вик на модата, локалите били пълни, пресата отразявала на жълтите си страници кръчмарските подвизи на най-известните чревоугодници и бохеми. По това време тюрлюгювечът бил едно от най-популярните ястия с овнешко и зеленчуци. Започвали да се връщат от западните университети завършилите студенти и културният и светски живот бил в апогей.
Въпреки преустройството на двореца Фердинанд решава, че ще има собствен дом и започва да купува земи около София на мястото, където е днешният дворец Врана. Като безспорно най-страстният и образован ботаник сред европейските кралски особи, той превръща двореца, градината и стопанството към него в истински шедьовър. В парка са засадени над 400 растителни вида от цял свят. Фердинанд нарича двореца Врана на името на първата птица, която видял да каца на покрива.
Кричим
Дворецът се смята за архитектурен шедьовър и е дело на архитект Лазаров, лично избран от Фердинанд. В архитектурата може да се открие сложна интерпретация на византийската, обогатена със силното влияние на възрожденската манастирска архитектура. Лазаров има голяма заслуга и в построяването на царския ловен дом в Кричим, както и на парка към него. Днес мястото е отворено за посещения и се стопанисва от Министерство на земеделието. Там могат да се видят платна на Щъркелов, княгиня Евдокия и много снимки на царското семейство с Елин Пелин.
Царска Бистрица и Борис III
Фердинанд строи и романтичната вила Царска Бистрица над Самоков. Мястото е било любимо на сина му, любимец на всички българи цар Борис. Въпреки че наследил ботаническите познания и страстта за лов, той за разлика от баща си бил аскет по природа. Обичал да се усамотява сред природата и ценял пестеливата и без излишества красота. Съпругата му царица Йоана Савойска разказва, че това е било любимото място на семейството. Тук малкият Симеон за последен път вижда баща си Борис жив.
Царица Йоанна споделя в спомените си, че през зимата царската фамилия живее в дворците в София и Врана, през есента често ходи до Кричим, през лятото е в двореца Евксиноград, а за Бъдни вечер винаги са в Царска Бистрица.
Днес всички царски дворци са отворени за посещения. Това, което прави впечатление в резиденциите, са пестеливият лукс, дискретните печати с царския герб на изящните порцеланови съдове и заниженото почти до нула разточителст
Светлана Трифоновска
