Р азгорелият се в последните седмици спор за собствеността и затварянето на църквата „Св. Николай Мирликийски“ след изгонването на руски духовници-шпиони, събуди старото разделение в обществото ни между русофили и русофоби. Това противопоставяне е от време оно и съпътства историята на българската държава още от Възраждането и Освобождението, та чак до днес. В него има повече емоции и по-малко реализъм. Защото реално Руската империя в миналото (както и днес) има свои интереси, които следва често по недемократичен, силов начин. Понякога тези интереси (материални, културни и духовни) съвпадат с тези на нашата държава и народ, а друг път не.
Независимост
Доста показателно е, че когато българският владетел княз Фердинад замисля акта на отхвърляне на васалитета и обявяване на независимост, той знае, че сред Великите сили най-важно е да спечели одобрението на „братска“ Русия. Монархът е взел предвид и горчивия опит на предшественика си княз Александър Батенберг - свален с преврат, организиран от властта в Петербург, която се обявява срещу Съединението на Княжество България с Източна Румелия от 6 септември 1885 г. Заради това Александър III намразва непослушна България и къса дипломатическите връзки със София. В тази атмосфера Фердинанд прави всичко възможно да върне доверието на новия император Николай II, като дори го прави кръстник на престолонаследника Борис Търновски. Така първо дипломатическите връзки са възстановени през 1896 г., а в знак на уважение е решено към руското посолство, намиращо се в сградата на ъгъла на „Раковски“ и „Московска“ от 1880 г., да бъде построен параклис за нуждите на руската мисия. Именно по тази линия възниква и Руската църква.
Руската църква в процес на строеж
Крепостен акт
Легацията се разполага на дарен от държавата парцел с крепостен акт, а за целта се отпуска още земя в непосредствена близост до двореца. На 30 август 1907 г. тържествено е открит паметникът на император Александър II, а на 2 септември се полага основният камък на храма към посолството. Сред високите гости са великият княз Владимир Александрович (брат на цар Николай II), съпругата му Великата княгиня Мария Павловна и синът им княз Андрей. Самото освещаване е от български свещеници начело със Софийския митрополит Партений, а на мраморния камък стоят златните инициали на българския княз Борис. Строежът се проточва 7 години и е решен в стила на московската църковна архитектура от XVII век по проект на архитект Преображенски.
Храмът е 5-куполен - един централен и четири декоративни, увенчани с руски осмоъгълни кръстове. Две години пък отнема работата по вътрешния интериор и зографиите. Руският император финансира строежа, като дарява злато за куполите и подарява камбана, аналойна икона на Свети Николай с позлатен обков от сребро и скъпоценни камъни.
Освещаване
Новият храм официално е осветен на 11/24 септември 1914 година. От Руската църква изпращат за предстоятел архимандрит Николай Дробязгин, а за службата е поканен лично предстоятелят на Българската екзархия екзарх Йосиф. Възниква обаче каноничен казус. Тъй като от 1872 година Българската църква все още е в схизма, на останалите повсеместни църкви е забранено да съслужат с български свещеници. Под предлог, че е болен, екзархът изпраща архимандрит Стефан (бъдещия Софийски митрополит и екзарх). За щастие никой не оспорва юрисдикцията (духовна) на екзархията върху новата църква.
Световната война
В пожарищата на Първата световна война, когато България и Русия се оказват от противниковите страни на фронта, и след болшевишката революция от 1917 г. църковният живот в руската църква в центъра на София почти замира. До 1921 г., когато за предстоятел е назначен с одобрението на Софийския митрополит роденият в Рязан Лубенски епископ Серафим Богучарски (Соболев). Свидетел на ужасните политически изстъпления на новата атеистична власт начело с Ленин, бъдещият светец и чудотворец се спасява с бягство в България. През август 1921 г. Серафим оглавява руските задгранични енории на българска територия. Още на поместния събор (1918 г.) Руската православна задгранична църква (РПЗЦ) приема устав, според който там, където има голяма емигрантска диаспора, да се създаде църковна община за опазване православната вяра и самосъзнание на обществото от дореволюционна Русия. Сам отец Серафим организира такава църковна енория, тъй като в България има хиляди бежанци и големи части от армията на белогвардейския генерал Врангел. Серафим служи заедно с междувременно пристигалия си брат йеромонах Сергий Соболев. В настоятелството влизат генерал Арцишевски, генерал Романовски от военното представителство на Врангел, също проф. Погорелов (палеолог, специалист по старобългарски), дворяните Фон Фелдман и княгиня Трубецкая. След упорито настояване отец Серафим получава от Руската задгранична църква, на която е клирик, благословение и става първият архиерей, встъпил в евхаристийско общение с Българската екзархия. През 1924 г. владиката Серафим и епископ Стефан обслужват литургия и освещават трите престола в храма „Свети Александър Невски“ в присъствието на цар Борис III.
Саркофагът на Св. Серафим в криптата на храма
Братска помощ
В онези дни българската държава и църква помагат всячески на руските емигранти и им отстъпват да обслужват техни свещеници храмовете на Шипка и в Стара Загора и Ямбол. Загубилите родина и близки руси намирали утеха и милосърдие в България. Те естествено се събирали около архиепископ Серафим в черквата в центъра на София. Неговите духовни беседи там винаги били празник за енориашите, сред които имало и доста българи. Много от присъстващите поемат църковното поприще.
Показателен е случаят с княз Александър Ливен, оглавил руското дворянство в България. Докато е в Цариград, князът губи семейството си и дава обет, че ако го открие, ще се посвети на Бога. И чудото става, открива близките си сред бежанците в Галиполи. През 1926 г. той приема свещенически сан и до 1944 година е дясна ръка на владиката Серафим. Късно, през 50-те години, неговата дъщеря основава Княжеския девически манастир и като игумения Серафима (в името на Серафим, нейния духовен баща) го ръководи до 2012 година. Самият владика проявява истинска грижа за бедните и болните. Обгрижва ги не само духовно, но и често финансово или при решаване на труден житейски казус. Самият той е образец на нестежание, целибат и силна вяра в Бога и православието.
Кимон Георгиев
През 1934 година обаче правителството на Кимон Георгиев установява дипломатически отношения със Съветския съюз. Съветското посолство, ръководено от атеисти, не се интересува от църквата. Руските белоемигранти са разтревожени заради случая с църквата във Виена, която по искане на Съветите и техния лидер Йосиф Сталин е превърната в музей на атеизма. Въпросът за статута на руския храм в България и имуществото е предмет на дълги и сложни преговори между София и Москва. Тя била трън в очите на Кремъл и Сталин, тъй като е духовен център на белоемигрантите, които тогава дори не са били признавани за руски граждани. Междувременно през 1936 г. владика Серафим е изгонен от Руската църква по настояване на съветските власти. След преговорите се решава руската църква да бъде предадена на българските църковни власти при гаранция, че ще бъде осигурена безопасността на съветското посолство. Между сградата на посолството и църквата е вдигната висока ограда, съборена в по-ново време.
Разбира се, българската църква не оставя руската диаспора без Божи дом, като й предоставя храма на Свети Николай на улица „Цар Калоян“ срещу Софийската митрополия. Руските монаси от Шипка и Ямбол са прехвърлени в Кокалянския манастир край София. Там се мести и архиепископ Серафим. Като реликва в манастира се пази и камъкът, върху който той е стоял на колене и се е молил.
Следва продължение...Във втората част четете:
- Коя чудотворна икона на Богородица дойде у нас през 1935 г.
- Версиите - защо Св. Серафим се е договорил с комунистите
- По времето на Стефан Софиянски имотът харизан на братушките за жълти стотинки
- Предстоятел на руската църква купи апартамент на любовницата с църковна пара
Жени Викторова
