П ътуването до Кралство Камбоджа си е предизвикателство дори за съвременните измерения и модерни транспортни услуги. Вероятно има много начини да се стигне до там, но ние го направихме през Банкок. Столицата на Тайланд е гигантски мегаполис с население около 15 милиона души. Изискват се поне две нощувки за адаптация към часовата разлика и почивка след дългото пътуване от София с прекачване в Емиратите. Кацането е със „Суперджъмбо“ на новото летище „Суварнапхуми“, за което казват, че е един от двадесетте най-големи инфраструктурни обекта на планетата. Следват две спанета в огромен, многоетажен хотел в центъра на града. Закуската във фоайето с размери на игрище е условно разделена на два сектора. Единият е за западняци, докато в другата част са предимно китайски туристи, които са болшинство в района и закусват нещо, което поливат с разни врящи сосове, които със сигурност не са за нашия вкус. Всъщност китайците имат и навика да готвят на газови котлони в хотелските си стаи, което много лесно се разпознава по виещите се аромати наоколо.
Пътуване
На втория ден следва нов полет. Пазарим си такси и отиваме до „старото“ летище „Дон Муенг“, което уж е трябвало да затворят, но се използва за регионални полети. Полетът на североизток до Сием Реап отнема не много време. В самолета раздават вода, опакована в пластмасови кофички и някакво къри, което е вкусно и леко люто. Под нас обаче пейзажът е коренно променен. Докъдето ти стига погледът земята е покрита с джунгла и езера. Самолетът се насочва в едно сравнително празно пространство, където е и летището. То е покъртително малко след гигантските аеропорти от последните няколко дни. Самолетът спира на една площадка след пистата и всички слизат по една стълба. Отправяме се към терминала пеша. Той е под формата на съединени пагоди и отвътре прилича на супермаркет. Визите ги издават на място, като те съдържат и моментната ви снимка. Струват 20 и няколко долара. Служителят се майтапи с един от пътниците, който подава стотачка:
Нямам пари да ти върна, но нищо, следващия път. - Туристът се блещи, докато камбоджанецът му връща рестото и се залива от смях. Наоколо иначе се мотаят войници с пушки и свиреп вид. Все пак кралството е било в една от най-жестоките граждански войни в продължение на десетилетия, а 2-3 милиона човека са загубили живота си. Сега обаче страната стремително се катери по стълбицата на най-привлекателните туристически дестинации.
Контрасти
На излизане от летището ни очаква „шатъла“, който ще ни откара в хотела. Това е гигантски джип „Кадилак Ескалейд“, а шофьорът му е някакъв тип с каубойска шапка и пура в устата. През цялото време човекът дърдори и се смее, докато прелитаме през някакъв пуст пейзаж, а в близост около пътя се виждат няколко дръгливи крави, които скубят от околната растителност. Пълен контраст с джипа. Изживяването е сюрреалистично. Навлизаме в града и леко полека попадаме в някаква лудница от мотоциклети, скутери, „тук-тук“ и нарядко коли. Сградите и уличките са обрамчени с хиляди жици и проводници, които висят на снопове като спагети. Прилича на нещо като бежански лагер. Накрая пристигаме пред стените на хотела. Той е изолиран от околността и гълчавата. Шофьорът слиза, от вратата на хотела притичват още двама младежи и взимат багажа ни. Влизаме навътре и тъкмо стигаме до рецепцията – проблем! Не е нашият хотел. Казват ни да изчакаме, отново идва кадилакът, отново „каубоят“, товарене на багаж, извинения. Оказва се, че сме сбъркали с 300 метра. Опитваме се да обясним, че ще отидем пеша, но не. Такива са правилата.
Отново влизаме в зяд стени. Този път сме на нашето място. Чакат ни с уелкъм дринкс, цветове от лотос и влажни кърпи с аромат на жасмин. Местните са изключително любезни и отзивчиви. Докато си пиете коктейла, те пърхат наоколо и са готови да направят всичко, което поискате.
Следва настаняване и освежаване, а след това и „кхмерски масаж“ за релакс. Той представлява нещо като огъване и разтягане на всеки един мускул и става от тялото и човек има чувството, че е разглобен. Накрая обаче се чувстваш като нов. Камбоджанците или кхмерите, както се нарича народността, твърдят, че са изобретили този масаж, а съседните тайландци са си го присвоили.
Самият хотел е в подчертано френски стил. Такова е и менюто на ресторанта. Спомен от колониалните времена.
Препоръчват ни да ползваме перални услуги, защото водата не е много подходяща. Решавам, че да си изпера тениската от деня не е проблем. След прането първо изглежда чисто бяла, но след като започна да съхне явно се „проявява“ и придобива керемиден цвят. Оказва се, че във водата има разтворени някакви соли.
Цивилизация
Тук е моментът и да се уговори посещението на древната кхмерска столица Ангкор и прочутите храмове Ангкор Ват. Всъщност Сием Реап се е разраснал именно заради близостта си до осмото чудо на света. Билетите са между 30 долара за деня и над 100 за тридневен тур. Разбира се, са персонални и със снимка. Наема се задължително и водач, който може да е с рикша „тук-тук“ или дори с луксозен джип. Рикшата обаче е за предпочитане заради изживяването. Взимат ви сутринта към 5. Нашият човек, да го наречем Чоу, е много готин и моментално ни настанява на моторизираното возило. Запрашваме в утринта, като задължително сме с дълъг ръкав. Движението на открито с 50-60 км/ч предизвиква студени тръпки, въпреки субекваториалния климат.
Пристигаме до един широк паркинг, който е осеян със сергии, в които се продават много и различни неща за ядене, но се въздържаме. Носим си вода, банани и кроасани.
На утринната зора трите прочути кули на храма Ангкор Ват са като гледка от друга Вселена. Храмовият комплекс е огромен. Централният храм е на изкуствен остров в езеро с квадратна форма. До него се стига по понтонен мост, а водата наоколо е осеяна с цъфтящи лотоси. Групи от любопитни маймуни съпровождат туристите. На всяка крачка се опитват да ви продадат всичко. Не е за пропускане виното от захарна тръстика, което ферментира в рамките на час и се продава на момента. Направо от тръстикови стебла.
Сградите на храмовете са от тъмни камъни. Основният комплекс е покрит с релефи на целия епос „Махабхарата“. Обикаляйки в лабиринтите с околните кули, човек се чувства като във филм за Индиана Джоунс.
Един ден не стига да се обиколят старините. Може би и седмица не стига, но пък водачът е много опитен. Извозва ни до определена зона, разказва ни надве-натри какво що и ни казва колко време ни трябва. Не сбърка нито един път. Тук-тукът има платнен навес и между рейките е опънат още един чаршаф, който водачът използва за хамак, докато чака.
Храмовият комплекс е разкрит през последните години. Столетия наред е бил погълнат от джунглата. Пръст и коренища на гигантски дървета все още обвиват руините. Наоколо и кипи от екзотичен живот. Влечуги, членестоноги, крясъци, викове и вопли.
В края на разходката на една алея между дърветата няколко сергии с изкусни майстори на кожени картини чакат туристите. С длета, шила и замби майсторите успяват да сътворят истинска картина върху парче кожа. Пазарлъкът започва от минимум 50 долара, но бързо цената пада. Тръгваме обратно към града.
Улицата
Уличната храна в региона не е много опасна, защото всъщност Индокитай е доста чисто място. Част от асортимента обаче е стряскащ. Продава се и се яде какво ли не от животинския и растителен свят. Атракция са бутилки с местен алкохол, в които има гигантски скорпиони и тарантули. Заведенията са повечето пъти прилични на гаражи, като много често собствениците са и европейци, които са харесали мястото и са решили да поостанат. Хубава бира струва под долар, а за десетина ще ви нахранят и с пържола от алигатор.
Задължителна е и централната улица, която нощно време е осветена в неон. Цялата е обсипана с барове, заведения и дискотеки, а присъствието е предимно от западняци на младежка възраст. Има от всичко по много. Това е другото лице на новоизгряващата туристическа дестинация.
Камбоджа е все още евтино място с многопластова култура и свежи хора. Трудно е само да се добереш до кралството. И си заслужава човек да се върне тук.
Иван Петрински
