Д жен Карсън представи у нас отличения си с Европейската награда за литература роман „Подпалвачите“, издаден от „Персей“ и в превод на Дарина Фелонова.
„Ако Маркес бе живял в Белфаст, подобно на Джен Карсън, вероятно щеше да напише точно такъв роман. Със средствата на магическия реализъм ирландската писателка е създала книга, която изправя на нокти и се помни дълго“. Така критиката пише за този толкова вълнуващ роман.
„Подпалвачите“ разказва историята на двама бащи във време на големи социални сблъсъци. Докато пламъци поглъщат сгради, улици и човешки надежди, двамата се изправят пред личните си демони.
Джонатан Мъри не забелязва нарастващата паника, защото неочаквано се е оказал самотен родител с невръстна дъщеря. Дали у малката Софи не дреме смъртоносната сила на майка й, чийто глас примамва мъжете към собствената им гибел? Джонатан трябва на всяка цена да я възпре преди Софи да отвори детската си уста и да проговори.
Сами Агню е друг белфастки баща. Той открива, че порасналият му син Марк притежава всички убийствени черти, които самият той е имал като млад. Убеден е, че насилието се предава по наследство като сърдечните заболявания или рака. Когато открива, че Марк е вдъхновителят на насилието и пожарите, той е изправен пред дилемата дали трябва да предаде собствения си син на полицията преди ситуацията да е излязла извън контрол.
В. „Гардиън“ пише: „Подпалвачите“ успява да драматизира тлеещата нестабилност на регион, който след Брекзит може да избухне отново. Но както Карсън илюстрира, нестабилността може да тръгне и двупосочно. Везната може неочаквано да се наклони и към любовта.“
„Имидж“: „Необичаен, мистичен и написан с такъв размах роман, че ще го прочетете на един дъх.“
Подписвам втория смъртен акт за вечерта, когато телефонът прозвънява.
– Съжалявам, доктор Мъри – казва рецепционистката, – не мога да разбера за какво говори тази жена.
– Полякиня ли е? – питам аз.
Това е уместен въпрос. Хиляди изселени поляци сега наричат този град свой дом. Никой в Белфаст не говори полски. (В някои части на града все още не са овладели английския.) Малцина са склонни да опитат. Полският е особено безкомпромисен език. Сякаш изплюваш думи. Дори и най-добронамерените социални работници могат само да се запъват в основите, оплитайки език.
– Полякиня ли е? – повтарям. – Или някъде от Африка?
– Не, не мисля, че е полякиня – отвръща рецепционистката. – Бръщолеви на английски. Не е чужденка, просто някаква луда.
– Не казваме „луд“ – повтарям автоматично, тринайсетото ми повторение за седмицата. – Казваме психично болен. – Отбелязвам си наум да не позволявам на тази рецепционистка да отговаря на обаждания след работно време. На заден план мога да чуя звука на евтин електрически чайник, чието свистене все повече наближава към кулминацията си. Въздишам и опирам челото си на волана. – Може ли да прехвърлите обаждането на мобилния ми, моля?
Обикновено игнорирам тези обаждания. Счита се за напълно приемливо много неща да се отлагат отвъд пределната точка (която е приблизително пет часа сутринта), така че да няма време да се направи нищо повече от това да се регистрират случаите на лудите и да се оставят в папка за дневната смяна. Ненавиждам вечерните смени. Обикновено те включват обаждания за инсулти, астматични атаки, както и мудни обиколки из местните старчески домове, където се очаква един или повече пациенти да починат поради старост (специфична диагноза вече не е необходима). Сблъсквам се със стомашни разстройства, гастроентерити, камъни в жлъчния мехур, артритни падания и поне една двойка невротични млади родители, които не спират да се суетят заради менингитен обрив, който неизменно се оказва екзема.
Отговарям за вътрешния Изток, от околовръстния път чак до река Лаган, част от града, обхващаща приблизително шест квадратни мили. Благословен съм само с две ръце, една глава и едно вече остаряло „Рено Естейт“. При нормални обстоятелства не е по силите ми да се заема с лудите пациенти.
– Готов съм за нея – казвам и Елтън Джон спира да дрънка в дясното ми ухо. В другия край на линията се възцарява тишина. Мога да чуя собственото си дишане.
Не съм готов за нея. Винаги съм неподготвен за следващия пациент. Това, на което бих могъл да се натъкна, прекрачвайки прага на кабинета си, не е спирало да ме държи на тръни през последните дванайсет години. Аз съм добър лекар, попадащ сред горните проценти на компетентност. Честно казано, не съм известен заради обноските си. Често пациентите от женски пол спират на рецепцията и казват: „Възможно ли е да се консултирам с някой друг освен доктор Мъри? Става въпрос за женски проблеми“. Невинаги става дума за женски проблеми, но те са готови да седят половин час по-дълго в чакалнята само и само да ме избегнат.
– Ало – казва глас по телефона.
– Здравейте – казвам аз. – Свързахте се с дежурния лекар. Как мога да ви помогна?
– Как се казваш?
– Доктор Мъри.
– Как те наричат приятелите ти?
– Малкото ми име?
– Да, малкото ти име, презимето ти и каквото там те е наричало мамчето ти, когато си бил малък.
Поемам дълбоко дъх и протягам лявата си ръка през себе си, за да стигна дръжката на шофьорската врата. Свалям прозореца с около инч. Студеният въздух се удря в лицето ми и щипе. – Как мога да помогна? – повтарям, използвайки гласа, който пазя за възрастните пациенти, които през нормални седмици са основният ми източник на прехрана, и за извънредните психиатрични пациенти, които преминават за кратко през здравния център на път към по-специализирано заведение.
- Можеш да ми помогнеш, като ми кажеш името си – отвръща тя упорито.
Представям си я как флиртува с телефонния кабел, докато говори, усуквайки го на възли. Представям си я с кестенява коса. Никога не съм си падал по блондинки.
– Доктор Мъри.
– Не е достатъчно! Без малко име, без каквато и да било информация. Бих могла да умирам тук и никога няма да разбереш.
Мисля, че чувам смеха й, въпреки че може да е бил и твърде ентусиазиран скорец, изпреварващ изгрева с два часа. По-рано в смяната щях да затворя на този етап, оставяйки я за дневния персонал. Но вторият смъртен акт за вечерта ме разстрои и сега плувам през мъгла, за да намеря правилните думи и правилния начин да ги изрека.
– Джонатан – казвам аз. – Просто Джонатан.
– Джонатан – повтаря тя. – Ще те наричам Джони.
Иска ми се да не ме беше наричала Джони. Името звучи главозамайващо на езика й. Тя е уловила най-тънката частица от мен и не знам как да кажа „спри“.
– Джони, трябва да дойдеш и да ми помогнеш. Умирам тук.
Това е най-лошото нещо, което би могла да каже. Захапал съм въдицата отвсякъде.
– От какво умирате?
– О, от какво ли не: клаустрофобия, скука, жажда, самота… Не съм зървала океана от почти седмица.
Тя отново се смее, искрен фонтан от смях, пръскащ искри по телефонната линия, така че мога да си представя как жиците наистина светят от топлината му. „Смее се в лицето на смъртта“ – мисля си аз и веднага изтръгвам тази мисъл от главата си. Романтизирам ситуацията. Тази вечер не се чувствам на себе си. „Просто поредната наркоманка, която му е изгубила края“ – мисля си и това също не звучи особено правдоподобно.
– Взели ли сте нещо? – питам аз.
– Не, нищо – изстрелва тя. – Мисля, че това е част от проблема. Не мога да ям тукашната храна. Засяда в стомаха ми. Не излиза отникъде. Мисля, че умирам.
– Бъдете честна с мен. Ако сте взели нещо, просто ми кажете. Всичко ще бъде по-лесно, ако знам какво сте взели.
– Искаш да знаеш какво съм взела ли? – просъсква внезапно като змия. – Ще ти кажа какво съм взела. Взех погрешен завой, дяволски погрешен завой, някъде малко преди Исландия. Сега съм заседнала тук, на четвъртия етаж, без дори да има наблизо патешко езерце, за да се чувствам поне малко уютно.
Здравият разум ми казва да затворя. Старите страхове се надигат вътре в мен: страхът от хората и липсата на хора, страхът от подигравките на непознати. Трябва да я оставя за дневната смяна. Нека я насочат към психиатричното отделение. Нека те да превъзмогнат планините от документи, да гълтат малките сини хапчета и да слушат лудите й брътвежи. Въздъхвам. Дъхът ми оставя бял кръг точно над таблото.
– Къде живеете? – питам аз.
– Не живея никъде – отвръща тя. – Но нощувам в един апартамент на четвъртия етаж, в началото на Касълрей Роуд.
– Изчакайте малко – чувам се да казвам. Не моят глас изрича думите, но устата ми се движи. – На път съм.
– Не се качвай в асансьора. Вони на котешка пикня.
Тя затваря. Завъртам ключа в стартера и едновременно с това закопчавам колана си. Реното се прокашля два пъти и се задвижва, внезапно изтласквайки се напред с артритна всеотдайност. Правя широк обратен завой и се насочвам на изток.
По-късно, много по-късно, ще се опитам да сглобя онази нощ, нанизвайки един полузабравен момент към следващия, като редица от несъответстващи мъниста. Никога няма да мога да намеря разумно обяснение.
