Н а 10 май т.г. Вселенският патриарх Вартоломей призна Македонската православна църква, но под името Охридска архиепископия. Така отцепилата се през 1967 г. от Сръбската православна орбита Македонска църква вече не е схизматична. Това означава, че може да влиза в канонично общение с другите православни църкви. Това обаче предизвика сериозни опасения сред българската общественост, както и в Българската православна църква (БПЦ), че по този начин се подменя историческата истина. "Ако бъде дадено името Охридска архиепископия на Македонската църква, това за нас ще е много лошо – коментира пред БНР Ловчанският митрополит Гавриил. - Това би ни лишило от огромна част от нашата църковна история“.
Грамота
След падането на България под византийска власт през 1018 г. с указите на император Василий II от 1019 г. Българската патриаршия е понижена в ранг и обявена за Българска автокефална архиепископия със седалище в Охрид. Градът на практика е бил последната българска столица и тогавашно седалище на българския патриарх. Диоцезът, който обхващал 31 епископи, се простирал върху цялата територия на Самуилова България (без Тракия). Правата на Охридската архиепископия са определени с две грамоти на император Василий II. В историческите извори от периода ХI-ХII в. тя се споменава само като Българска архиепископия. Византийската централна власт постановила епископите сами да избират архиепископа си, но той трябвало да бъден утвърден от императора, а не от вселенския патриарх в Константинопол. Но Василий II опазил Българската църква от намеса във вътрешните й работи и от страна на гражданската администрация.
Заключителният пасаж в една от трите му грамоти гласял: "И всички Стратези на България, и останалите Стратези и Архонти, да почитат високо и да слушат думите и наставленията на Архиепископа. Да не се месят в делата нито на Български манастир, нито на Църква, нито в каквато и да е Църковна работа. И да не се бъркат нито нему, нито да пречат на подчинените му, боголюбиви Епископи, за да не получат голямото и безмилостно наказание на Царството ми."
Официалното име на църквата на българите постановено било да бъде Българска автокефална архиепископия, а църковният глава да носи титула "архиепископ на цяла България".
Статут
От средата на XV век - за да не се свързва създаването й с името на императора, той получил прозвището Българоубиец. Именно тогава архиепископите започнали да разпространяват невярното твърдение, че независимата църква била основана още в началото на VI век от император Юстиниан Великий, заедно с град Юстиниана Прима - родното място на Юстиниян, който по-късно българите нарекли Охрид. Така с течение на времето титулът на охридския архиепископ бил променен на: "архиепископ на Юстиниана Прима и на цяла България". А някои архиепископи смело се подписвали под титула "патриарх на Юстиниана Прима и на цяла България".
Канон
От канонична гледна точка те имали право. Българската патриаршия през 1018 г. не е била понижена в архиепископия по законен, църковен път, а от светската власт в лицето на византийския император. Според охридските архиепископи от църковна юридическа гледна точка този акт бил нищожен и Българската патриаршия продължила да съществува без прекъсване след учредяването й през 927 година. В Националния исторически музей (НИМ) в София се пази плащаницата, подарена от император Андроник II Палеолог (1282 – 1328) на предстоятеля на Охридската автокефална архиепископия. На императорския дар е извезан надписът: „Пастирю на българите, спомни си при жертвоприношенията за владетеля Андроник Палеолог“. У нас се съхранява и друга плащаницa с изображение на св. Богородица Оранта от катедралата "Св. София" в Охрид. Реликвата е дарена на архиепископ Димитър Хометиан (1215-1236) от епирския владетел Теодор Комнин (1216-1230) и съпругата му Мария по повод коронацията му за император (1224-1226 г.).
Българофили
Летописите сочат още, че император Василий II - Българоубиец, постановил в указите си от 1019-1020 г. Охридските архиепископи да бъдат българи по етнически произход. Първият избран и утвърден владика е монахът Йоан от манастира "Свииш Иван" в Дебър (днес в Северна Македония). Но след неговата смърт през следващите 750 години на престола били поставяни повече гърци. Болшинството от тях обаче се грижели усърдно за укрепване на християнската вяра в душите на българите.
Теофилакт
Най-изтъкнат между тях бил Теофилакт Български, заемал Охридския престол между 1090-1126 година. Известен средновековен интелектуалец, автор на десетки богословски и исторически съчинения, приближен на императорския двор, той бил изпратен в дълбоката провинция, за каквато се е смятал Охрид, далеч от блясъка на живота в столицата Константинопол. Теофилакт като предан Божи служител изпълнявал мисията си честно и всеотдайно. Приел каузата на българския народ като своя и направил много не само за опазване на православието, но и за народностното съзнание на миряните си българи. За тях той написал "Пространното житие" на свети Климент Охридски. "Благодарение на свети Климент, на неговите неуморни трудове - пише Теофилакт - цялата българска страна позна Бога".
За свети Климент написал житие и друг гръцки предстоятел на Българската архиепископия в годините 1216-1234 - Димитър Хоматиян - един от най-изтъкнатите византийски писатели на епохата.
Има сведения, че в XIV век патриаршеската титла на охридските владици вече е била призната от Цариград.
През Възраждането става митрополия
Последният Охридски архиепископ е Арсений II Охридски – до 1767 г., когато Охридската архиепископия е закрита, а епархията е присъединена към Драчката, а от 1776 година - към Преспанската. През 1861 г. българите от Охрид се обръщали по верски въпроси „до представителите на българския народ“ в Цариград, да помолят Високата порта за избавяне „от своеволието на гръцкото духовенство“. През 1872 г. Натанаил Охридски е ръкоположен за пръв митрополит на Българската екзархия в Охрид.
Цар Борис I съгражда патриаршеската катедрала
Катедрален храм на Охридската патриаршия е базиликата „Света София“ в Охрид, построена от Борис I в 863 г. върху стар християнски храм от късноримската епоха.
Тя е била една от седемте съборни църкви, съградени от владетеля на България при обявяването на християнството за държавна религия в българското царство.
Архиепископ Лъв през XI век също има принос към устройването на катедралата. Архиепископ Григорий I разширява притвора в 1317 г. През турското владичество „Света София“ е превърната в джамия. Така катедрален храм на патриаршията става „Света Богородица Перивлепта“ („Свети Климент“). По време на Първата световна война българските власти превръщат сградата отново в църква.
