П рез есента на 1223 г. Чингис хан претърпява първото си и единствено поражение като владетел на Монголската империя и според официалните източници то му е нанесено от стария бог на волжките българи.
Сражението е известно като Овчата (или Овнешката) битка, но не защото в него са участвали по някакъв начин овце, а защото след загубата Чингис хан дава 4000 овни, за да си получи обратно оцелелите воини – по един коч за всеки воин.
Арабският хронист от онази епоха Ибн ал Хасир пише: „Тези жители на Болгар (б.а. - има се предвид града на Волга с владетел Габдула Челбир) нанесли през 1223 г. съкрушително поражение на непобеждаваните до този момент монголи”. Години по-късно Волжка България е покорена, а Дунавска България героично воюва с монголите под водачеството на цар Ивайло, както знаем от историята.
Според някои източници обаче самото небе е помогнало на българите да спечелят срещу превъзхождащите ги многобройни монголски орди. Шаманите по стародавна традиция се допитали какво, как и кога да правят до върховното божество (най-вероятно Тангра, но някои историци смятат, че той изобщо не е бил български бог). Не се знае точната дата, на която е станала битката, а само се предполага, че е била през есента на 1223 г. Българите били приели исляма, но е имало и такива, които изповядват старата религия (както преди това се случва и при приемането на християнството в Дунавска България). И тези жреци се допитали какво да правят до небесните знамения. Преценили, че могат да укрият силите си така, че да не бъдат забелязвани от многобройните орди. А като атакували, поне визуално, монголите са мислели, че са превъзхождани от малобройните в действителност българи. Така духът на ордите е паднал и след това е било по-лесно те да бъдат разбити и изклани. Останали само 4000, които били разменени с овни.
Преди
Преди тази битка обаче ордите на Чингис хан превземат Киевска Рус в битката при Калка през май 1223 г. Така монголите поглеждат към Волжка България и стратегическото й значение за превземането на още повече земи на Север и на Запад. Узнали за кроежите им, българите, водени от хан Габдула Челбир, започнали да се готвят за война. За самата есенна битка те използвали номера с отстъпващата войска, която дава на заден ход, докато не се вкара врагът в капана. Мястото на битката не е случайно избрано – днешните Самарска Луга и Жигулевските възвишения до нея. Построявайки редица заграждения, българите сътворили истински капан за монголите. Единственият им шанс е бил да всеят шаш и паника сред жестокия и доста по-многоброен враг. Българите с помощта на небесата (или на Тангра, който ги символизира) много добре използвали терена и притиснали ордите към сякаш бездънната в този участък Волга, а останалото свършили с мечовете и копията си.
Тактика
Любопитно е, че някои изследователи са склонни да вярват как тази тактика е традиционна за старите българи, независимо дали са живеели отвъд Дунав по нашите земи или в поречието между Волга и Кама. Византийският стратег Лъв Философ, живял през IX век, е написал съчинение за военната тактика на старите българи по нашите земи: „Те предпочитат сраженията от разстояние срещу противниците си, засадите, обкръжаванията, привидните отстъпления, обръщанията и привидно разпръснатия строй“. Нещо подобно се случило и в битката през XIII век край Волга.
Стратези
Монголските орди са били водени от Бахадир Субадай. По това време той е най-изтъкнатият пълководец на Чингис хан и е неговата дясна ръка. До този момент той не е познавал нито едно поражение. Стигайки южната граница на Волжка България с над 50 000 воини, той се изправил пред малобройна българска войска. Според писанията той набързо я обърнал в бягство, но точно по този начин пълководецът е влязъл в капана на волжките българи, водени от хан Габдула Челбир. Настанала сеч. Според някои източници от това клане нямало оцелели монголи, според други са оцелели точно 4000, които после са били разменени срещу същия брой овце, по-точно за расови овни, като така идва названието на самата битка.
Според китайски източници Чингис хан дал 4000 овце на българите, за да получи обратно своите воини и обещал, че докато е жив, няма да напада земите им. И това е останало така до смъртта му през 1227 г. Волжка България е завладяна от монголските орди през 1236 г. А що се отнася до Овчата битка, то за нея се пише, че е “разтърсила цялата Вселена” и е станала първото, последното и единственото поражение на непобедимия Чингис хан.
Теза
Казанският историк А. Халилов пише: „Съпротивата на Волжка България продължила до 1278 г. Тя е първопричината Русия и руските земи да не бъдат включени в състава на Златната орда (основана през 1243 г.). В това отношение може да се каже, че Волжка България е спасила древната Русия от унищожение”. Тази теза обаче не се подкрепя от повечето руски историци - нито днес, нито преди.
Тангра помогнал за последно
Според вярващите в Тангра Овнешката битка през 1223 г. е последното сражение, при което богът на небесата Тангра помага на българите.
След това божеството е оставило не само волжките си поклонници, но и останалите, които също вече не му принасяли дарове и не му отдавали почит.
В историческите справки пише, че Тангра (често названието е срещано и като Тенгри или Тенгер) е името на върховния бог в древната тюркска, хунска, монголска, прабългарска и алтайска религия, наречена тенгризъм. Думата произлиза от тюркския корен със значение „бог“, „небе“. Той се сближава с шумерския бог Денгер според някои изследователи. Според Старостин значението „небе“ е вторично. Тюркският вариант на думата означава само „бог“. В монголските езици коренът означава „клетва“, а в тунгусо-манджурските значи „разказвам“. Интересно е значението, което е придобила думата в унгарския език - „море“, което не изключва такова значение и в прабългарския. Името е свързано още с върха Хан Тенгри в планината Тяншан. Този връх се е почитал като свещен. Предполага се, че Тангра е бил и върховният бог на тукашните прабългари до приемането на християнството, а и доста след това – чак до византийското завоевание. Други обаче са готови да спорят дали изобщо българите са почитали този бог по нашите земи. Много историци са склонни да виждат сред доказателствата за бог Тангра в българския пантеон - колоната от Мадара, съхранявана в Националния археологически институт с музей в София. На нея личи полуизтрит надпис на старогръцки, в който се разчита името Тангра.
Георги П. Димитров
