Н авярно няма сред плеядата наши възрожденски културни дейци по-интересна и колоритна личност от нашия съгражданин Тодор Хаджистанчев, съчетал в себе си по неповторим начин умението на печатар, издател, учител, драматург, журналист, музикант и общественик. Тодор Хаджистанчев е роден на 9 март 1849 г. Баща му хаджи Станчо Драгошинов (1810/12-1887) е бил известен дюлгерин, а майка му се е казвала Радка Вълчева (1812-1876). Хаджистанчев е имал още две сестри и четири братя. Най-голямата му сестра Стоянка (1828-1918) е омъжена за известния възрожденец Иван Ведър. Сведенията за образованието му са оскъдни. След учението си в Русе е изпратен от баща си в Сремски Карловац, Австро-Унгария, където завършва гимназия и богословския факултет на Сръбската патриаршия. В Русе идва през август 1870 г., но не става духовник. Неспокоен по дух, полиглот, любознателен и горещ привърженик на новото, още с пристигането си организира на 4 октомври 1870 г. първия русенски хор „Българско черковно певчевско дружество“, за да се пее в църквата по български, а не по „гръцкий начин“. Скоро хорът, в който участвали най-будните младежи, заема важно място в обществения и културния живот на града.
Пиеса
Превежда от сръбски пиесата „Ружица“ и на 27 декември 1870 г. я поставя в салона на хотел „Ислях-хане“, като изпълнява една от ролите. Сестра му Мариола (1847-1920) играе ролята на София – удивително и рядко, според някои източници и уникално събитие в театралния живот на поробена България. Учителства в Русе. Изявява се като драматург. Работоспособността му в това отношение е учудваща и ненадмината. Просто няма политическо или обществено събитие, на което да не откликне плодовитото му перо. Днес никой не си спомня за десетките му драми, комедии и фарсове. Незаслужена сянка на забвение тегне и върху делото и живота на техния създател, но те са поставяни на сцените на почти всички български театри и в тях са играли много наши изтъкнати актьори. Музиковедът Владимир Стоянов – внук на Хаджистанчев, твърди, че той за първи път у нас обогатява театралното представление с музика. Хаджистанчев е автор и на редица педагогически, популярни и религиозни книги. Вл. Стоянов притежава като фамилна ценност първата наша училищна педагогика, дело на Тодор Хаджистанчев.
Принос
Димо Казасов пише: „Много подигравки и горчивини съпровождаха дългогодишната и неуморна дейност на тоя горещ патриот, но литературното му творчество, въпреки своите слабост и наивност, изигра положителна роля за възпитанието на нашия народ и развитието на нашето театрално дело.“ През август 1871 г. Тодор Хаджистанчев започва да издава религиозното списание „Слава“. Духовното просветителство на Хаджистанчев се посреща с насмешка от патриотично настроената интелигенция. Ботев нарича списанието „Слама“.
Вестник „Свобода“ (бр.18 от 28.Х.1872 г.) публикува фейлетон, в който във въображаемото българско книжовно правителство Хаджистанчев е определен за министър на драматургията и черковните дела. Следващият издателски опит на Хаджистанчев е списанието „Педагогически поучения“, от което излязла само една книжка. Въпреки тези упреци Тодор Хаджистанчев е живял със свободолюбивите стремления на русенските патриоти. Според спомените на Алекси Ангелов – служител, през 1872 г. в русенската книжарница на Данов Тодор Хаджистанчев и управителят Никола Живков са помогнали чрез него Ангел Кънчев да си набави необходимия пропуск – мюхур, който отменя показването на личния паспорт на заптиетата при качването на парахода. За съжаление опитът на Кънчев да премине Дунава завършва трагично. По това време Тодор Хаджистанчев се жени за Евгеница Хрулева (1853-1924), дъщеря на свищовския просветител и родолюбец Тодор Хрулев. През 1874 г. Хаджистанчев е принуден от турците да напусне Русе и се заселва в Никопол, където учителства.
Депутат
След Освобождението неуморният русенец, вече активен общественик, е избран за народен представител на Великото народно събрание и Първото обикновено народно събрание. Като довереник на народа, той остро реагира срещу Берлинския договор. Симеон Радев пише: „Само един депутат остана докрай непримирим – Т.х.Станчев от Русчук, който напусна демонстративно заседанията.“ В протокола от 14 март 1879 г. четем: „...той видял и се уверил, че се пристъпва към разглеждането на Органическия устав, с което фактически доказваме, че приемаме разделението на отечеството ни, без да направим потребното заявление – то съвестта му и убежденията му буйно мъчат душата му, като му предсказват страшно осуждение и вечна мъка. Затуй той си дава оставката от представителството и се счита свободен от всяко задължение“.
Гробът на Иван Ведър тъне в забрава!
В Русе Хаджистанчев се отдава изцяло на журналистическа дейност. От 12 април 1879 г. започва да издава седмичния вестник „Славянин“, който бързо придобива голяма популярност из цяла България. Пак Димо Казасов казва: „Неговият излизащ непрекъснато 25 години в. „Славянин“ не беше местен, а общобългарски орган. В него се поместваха статии, дописки и съобщения от всички краища на страната – от Кула до Харманли и от Варна до Трън.“ През първата си годишнина вестникът има малък формат и излизал веднъж седмично. Отпечатван е в печатница „Л. Каравелов и Н. Жейнов“. На следващата година Тодор Хаджистанчев отворил собствена печатница, която предлагала на своите читатели „чист печат, хубава хартия, бързо изработване, потребна коректура, с най-умерени цени от всичките печатари, които ги има в България“. От 1882 г. вестникът започнал да излиза два пъти – сряда и събота в голям формат, а от 1884 г. три пъти седмично – вторник, четвъртък и събота.
Линия
Тодор Хаджистанчев бил страстен русофил и славянофил. Такава била и идейната платформа на вестника му. Заради острото си полемично перо, критикуващо недъзите на буржоазното общество, често пъти е преследван. Стефан Стамболов в писмо до русенския управител Мантов пише: „Защо е така полудял Станчев? Каква е тая негова дива политика? Повикай го и му кажи, че го съветвам приятелски да не рита против ръжена, защото ще си утрепа крака. Той добре знае как ние постъпваме с противниците си.“ През осмата годишнина (1886-1887) бр. 46 от 15.II.1887 г. на вестника е спрян. Следващият брой 47 излиза чак на 10.VIII.1887 г. Близо две години вестникът не излиза. Деветата годишнина започнала на 26 юли 1889 г., от която излезли само 100 бр. От десетата излизат още по-малко – 40 броя. За Хаджистанчев настъпват тежки времена. Заради политическите му убеждения, непрестанните разкрития на политическите и финансовите афери на властниците и непреклонния му нрав печатницата му била конфискувана и продадена на публичен търг. Същата участ сполетяла и къщата му. Тодор Хаджистанчев емигрира в Одеса, където прекарал няколко години. В Русе се завръща през 1899 г. и на 15 май подновява издаването на вестник „Славянин“, като го печата в печатницата на Борис Малджиев. Още първите броеве показват, че неволите не са сломили борческия му дух.
Цензура
Вестникът продължава русофилската си насоченост и възхвалява делото на дейците от русофилския бунт. Следват отново цензура, преследвания и конфискации на отделни броеве. Както сам той се изразява, бил „трън в очите на ония, които не обичат светлината, които презират правдата“.
Материалните затруднения на Тодор Хаджистанчев и сериозните конфликти с управниците спъват нормалното списване на вестника, който започнал да се отпечатва в различни русенски печатници. От шестнайсетата годишнина излезли шест броя, последният на 7 март 1903 г. – деня, в който Тодор Хаджистанчев починал. 25 години по-късно синът му Боян Станчев продължил делото на баща си, но за кратко. Подновеният вестник „Славянин“ излиза само две години.
Боян Драганов
