В иктор Андонов-Витката и синът му Ивайло са пример за приемственост в историята на българския футбол. Бащата, наричан в Благоевград само Витката, е роден и израства във футболната Орлин махала, тогава в края на града. Основана от няколкото вълни бежанци след двете балкански и Първата световна война, децата от малки гонят парцалената топка на голямата поляна под хълма Бандерата, която в края на 40-те години на миналия век се превръща в стадион „Христо Ботев“.
Витката започва активно да се занимава с футбол при юношите на тогавашния „Ботев“. После играе малко като полузащитник и в „Марек“, а от есента на 1962 г. отива в Локомотив (София). Същата година с него Локо става европейски железничарски първенец. Финалът е на стадион “Динамо" в Москва.
През следващия сезон Витката е републикански шампион с „Локомотив“, като играе редом до Спиро Дебърски и Никола Котков. Играе и за младежкия национален отбор през 1963 г. През 1965 г. се връща да играе в родния Благоевград. Пет години по-късно окачва футболните обувки на пирона, но не се отказва от футбола. Става треньор на деца и юноши.
През сезон 1972-1973 Виктор Андонов вече е старши треньор на първия отбор на „Пирин“ и вкарва отбора за първи път в историята му в “А” група. Въпреки че през есента, вече в групата на майсторите, отборът води със 7 точки, в последния кръг е сменен от Георги Берков, а той е назначен за негов помощник. После е треньор и на детскo-юношеския национален отбор, а също така и директор на спортния интернат в Благоевград.
След тежко боледуване на 76- годишна възраст Виктор Андонов почива на 6 март 2017 г.
Синът
Синът му Ивайло, или наричан от всички Иво, е роден на 14 август 1967 г. Юноша е на „Пирин“ (Благоевград), за който играе от 1985 до 1991 г. От дете е на стадиона в Благоевград и попива от играта на татко си, както и от неговите колеги. Известният Чори Петров го взима при по-големите с една година момчета и 18-годишен вече е в мъжкия отбор. Тогава е официалният му дебют в първия отбор на „Пирин“.
Следващите спирки в кариерата на Ивайло Андонов са ЦСКА, „Локомотив“ (София), испанският „Албасете“, германските „Арминия“ (Билефелд) и „Унион“ (Берлин) и отново в ЦСКА. С армейците е два пъти шампион на България (1992 и 1997), два пъти е носител на купата на страната (1993 и 1997). За ЦСКА има в актива си 138 мача през периода 1992/98 г. Иво е в състава на четвъртите в света от световното в САЩ-1994, откъдето се връща с бронзов медал.
Иво приключва състезателната си кариера в „Пирин“ и през 2001 създава своя футболна школа „Пирин 2001“. От нея своите първи стъпки към професионалния футбол правят Кирил Десподов, братя Цоневи, Митко Пиргов, Марио Топузов, Кристиян Малинов, Страхил Попов, Слави Костов, Краси Станоев, Митко Благов, Краси Костов, 16-годишният Любо Тодоров, който подписа с Левски През 2007 става помощник-треньор в юношеския национален отбор. Като треньор по футбол Иво Андонов има лиценз UEFA PRO.
Това са кратките визитки на баща и син Андонови, оставили дълбок отпечатък в българския футбол. Но нека да проследим и някои спомени на сина Иво, споделени пред журналисти през годините.
Спомени
Иво Андонов си спомня дебюта в „А“ група през сезон 1985/1986: „Динко Дерменджиев ни беше треньор тогава. На 11 декември 1985 г. излязох титуляр срещу „Локомотив“ (Сф) в Благоевград. Така се случи, че Петър Михтарски имаше някакви проблеми в казармата, беше направил някаква беля и не го пуснаха за мача. Михтарски все пак се появи на стадиона, но ние вече бяхме на загрявката. Петьо дойде, облечен с войнишка униформа, загърнат с шинел. Нямаше как да се правят промени в последния момент. Започнах на негово място. Играхме пред пълни трибуни. Бях само на 18. „Железничарите“ ни поведоха с гол на Нако Дойчев някъде в 9-10-ата минута, а после аз изравних с глава десетина минути по-късно. Така и завърши мачът.“
Изниква негов спомен и от идването му в Локомотив: „Още когато подписах с Локо, ме заведоха до стената, където бе шампионската снимка от 1964 година, а там е и моят баща Виктор Андонов. Аз съм от спортно семейство. Майка ми е била баскетболистка, която също е играла за „Пирин“ и „Локомотив“- София. В “Надежда” се запознават с баща ми. Той е бил в страхотен отбор с братя Пеневи, Котков, Васко Методиев, Иван Димитров, Спиро Дебърски, Иван Деянов. Впоследствие повечето от тези играчи се превръщат в легенди на ЦСКА и Левски. На следващата 1965 година баща ми предпочита да се прибере в Благоевград, за да помогне на родния „Пирин“, тогава още „Ботев“.”
Ивайло Андонов е сред любимците на феновете и на ЦСКА. За него на “Армията” те си спомнят и разказват как е марширувал към главната трибуна и козирувал след всеки отбелязан от него гол: „Много хора си мислеха, че го правя заради Добри Джуров, който по онова време идваше на мачове на ЦСКА. Дори веднъж ми се скараха на майтап, че козирувам без кепе. Всъщност козирувах, защото исках да отдам чест и почит към играта, на феновете, на всички мои съотборници и треньори, заради които и с помощта на които успявах да вкарвам голове. Това си беше моя запазена марка.“
Иво Андонов има картотека и в „Левски“, но не е тренирал нито ден при „сините“: „Реално преминаването ми в Левски беше през 1994 година след световното. Договорът ми с ЦСКА беше изтекъл, но шефовете искаха да остана още. Аз вече им бях казал, че искам да изляза малко в чужбина и вече имах предварителен договор. Преди това от мен се бяха интересували големи отбори, но така и не се стигна до мой трансфер. Затова реших да си взема съдбата в свои ръце. Подписах с „Левски“, за да си взема жълтата карта и веднага заминах за „Албасете“.
Случки
На световното в САЩ Димитър Пенев прави разбор в съблекалнята преди мача с Аржентина: „Ако Марадона отиде вляво ще го парира Данчо, ако пък кривне вляво Краси или Хубчев, ще посрещате вие...“ Обажда се Иво Андонов: „Хубаво де, нали от сутринта се гърми по телевизиите, че Марадона е наказан и няма да играе заради гола с ръка?!“ „Ей, верно, бе!“- чука се по главата Стратега.
Друг весел случай с националния отбор е от мача с Албания в София през октомври 1995 г. за европейско първенство. На България са необходими поне два гола, за да се класира за финалната фаза. Още в началото Лечков вкарва гол, но после играта се „закучва.“ До началото на второто полувреме Емил Костадинов играе лениво и не може да отиграе нито една топка. Излиза да загрява Наско Сираков, за да го смени, после застава на тъчлинията. Стратега подвиква: „Емоо, Емоо...“, и му прави с ръцете знака за смяна. От терена Костадинов му маха троснато с ръка, сякаш му казва: “Гледай си работата...“ Пената търси подкрепа от Стоичков: „Ицоо, Ицоо...“, но Камата се прави на нечул. Тогава идват двете минути на Емил Костадинов. В две последователни атаки той вкарва два гола и резултатът набъбва на 3:0 за България. Да, ама Наско Сираков е на тъчлинията и главният съдия се чуди какво да прави?! Тогава в еуфорията от третия гол Данчо Лечков спасява Сираков от конфузната ситуация. Намигайки на публиката, той подтичва към Сираков и му стиска ръката. Под овациите и веселия смях на препълнения национален стадион Лечков напуска терена, като сам се сменя. Пената се хваща за главата, а съдията отчита смяната като редовна.
Румен Жерев
