-Г-жо Сланева, предстои ви премиера в Хепи Сатира, идната седмица, разкажете ни малко повече за нея?
-Да! Предстои ми премиера на „Джими с бялата фланелка“ - спектакъл, чиито текст написах, а сега ще го представя пред публика. Представлението е комедия. Сюжетът разказва за едно пътуване, една любов и на една илюзия. В това приключение с мен е един страхотен китарист – Ташо Колев от рокендрол групата JEREMY?. Така че китарите ще бъдат извадени. Сцената, на която ще го играем, също е интересно пространство от сцените на Сатиричния театър – Comedy Bar happy . В това пространство можеш да останеш след спектакъла на питие и приятелски разговори. Аз лично никак не обичам да се прибирам веднага след представление. Особено когато съм зрител. Обичам да остана с приятели, да поговорим, да си мисля за това, което съм гледала. Така че ако обичате специални места, това е точно такова. Посетете го.
-Трудно ли е да накарате хората да се усмихват във времето, в което живеем?
-Мисля, че хората вътре в себе си знаят, че смехът е глътки чист въздух и го търсят. Искат да се смеят. Смехът е едно от нашите най-естествени състояния. Ако някой е забравил да се смее, значи е много зле и спешно трябва да отиде на терапевт. Но ако говорим за времената, в които живеем, особено от началото на тази безумна война, не е лесно. Чудиш се на какво да се усмихнеш, когато виждаш, че този свят превъртя. Че понятията за „демокрация“, „политика“, „взаимопомощ“, „подкрепа“ - изобщо понятието „живот“, губи смисъла си... Слава Богу, човек винаги си спомня какво е да си човек. Надявам се на това! Чудех се дали да се откажа от премиерата на моето представление. Десетина дни бях в истински шок. После обаче се сетих, че нашето оцеляване не зависи само от това дали сме нахранени. Нашето оцеляване зависи в много голяма степен от нашия дух. В този смисъл един хубав, разтърсващ смях, или скептичен смях, или какъвто и да е, би бил в подкрепа на духа ни.
-Изкуството ли е начина да се спасим поне за часове?
Изкуството е огледало на това какви сме. Или на това какви бихме могли да бъдем. То отразява мислите ни, живота ни. Или създава нови светове. Понеже го гледаш отстранен, от дистанцията можеш да видиш по-добре цялата картина. В тоя смисъл то предлага незаменима гледна точка. Иначе животът си тече и изкуството – което и да е изкуство казва: „Чакай малко,бе! Виж в какво си се превърнал!“. Мен винаги изкуството ме е спасявало. Струва ми се излишно да коментирам значението на изкуството. Но мен лично – музиката, театърът ... – доближават ме до мен самата. Връщат човешкото в мен. Чрез тях се намирам.
-Вие сте от артистично семейство, имало ли е някога пред вас друга опция за професионално развитие?
-Моето рождено семейство не е артистично. Майка ми и баща ми са счетоводители. Семейството, което аз създадох със Стенли обаче, е артистично, защото и двамата сме артисти. От дете искам да съм на сцена. Нищо друго не исках. Дори не мечтаех да се омъжа както повечето момичета. Вътре в себе си знаех, че това е моят път. По-късно, когато вече бях на сцена, съм давала „на заден“ не веднъж. Сцената е едно нещо, което изисква цялата ти енергия. Наистина цялата. Изпълнителските професии са чудовищно изтощителни. И понякога се питаш „защо го правя? Защо не правя нещо по-щадящо? Или нещо за повече пари?“. Имала съм не един такъв момент. Но за кратко. Както казах, от дете знам кое е моето нещо.
-Как се оцелява в такава семейство?
-В артистично семейство ли? Ами ... не е леко. Първо е голяма борба кой е по-интересен, по-забавен, по-атрактивен. Това е доста изморително. Все едно постоянно си кастинг. После – артистът ту е в едно настроение, ту в друго. Самата му природа е такава. Това не е лесно за изтърпяване. И трето, артистът винаги драматизира повече. Така че е хубаво когато в семейството има двама артисти, единият винаги да е по-здраво стъпил на земята. В моето семейство ту Стенли е бил здраво стъпил, ту - аз.
-Как се съчетава ежедневието с вашата професия?
-С добра организация. И с дисциплина. Това с дисциплината понякога тежи. Например, че не можеш да стоиш на парти до сутринта и на другия ден да имаш концерт или представление. Трябва да пазиш инструмента си –тялото, гласът, цялата кондиция. Слава Богу, заради някакъв упорит Козирог в моята карта, аз обичам да съм в режим. Харесвам режимите. Разбирам ги защо така трябва. За да излезеш на сцената ти трябва друг вид концентрация от тази да отидеш на преговори, да попълниш документи или да отговаряш на повиквания в кол-център.
-Кой е бил най- трудният ви момент?
-Като семейство ли? Имали сме много и сме губили всичко. Губили сме дома си, губили сме вдъхновение, губили сме мярка. Всички тези периоди имат своята прелест. Когато сме нямали нищо обаче, са били най-запомнящите моменти.
-А най- щастливият?
-Ще отговоря така: това със щастието е илюзия. Самият живот е щастие сам по себе си- със всички неща – и хубави, и лоши, и тъжни, и забавни. Ценя живота повече от това да сме си щастливи просто.
-Животът е най- големия учител, кои са уроците, които няма да забравите?
-Животът е най-големият учител, Няма как да оспоря това. Онова, което ти е минало през главата, го научаваш най-добре. И никой там не може да те бутне. Като учител в моя живот си остава моят учител в НАТФИЗ – Крикор Азарян. Ако не ме беше приел в класа си, щях да бъда съвсем различен артист. Съвсем различен човек щях да бъда.
-Кое е нещото, на което искате да научите дъщеря си?
-Да бъде човекът, който тя желае да бъде. Надявам се също да съм я научила какво е любов. Поне до тук.
-Никол отдавна показва артистични заложби, подкрепяте ли я по този път?
-Подкрепяме я. Но тя не иска да я подкрепяме. От няколко години сме в революционен отказ да бъде подкрепена по какъвто и да е повод. Понякога ме притеснява това. Но по-често си знам, че това е нормално. Че така ще намери себе си.
-Като заговорихме за деца, какво дете бяхте вие и успяхте ли да сбъднете мечтите си?
-Знаете ли ... аз успях да ги сбъдна моите мечти. Казах вече по-горе, че като дете мечтаех за сцената. Сбъднах си го. Бог ми даде повече неща от тези, за които мечтах. Имам дете, създадох семейство, имам фантастични приятели и възможност да правя този свят по-красив и смислен.
-Имате прекрасно и сплотено семейство със Стенли, има ли тайна на вечната любов?
-Ако има – аз не я знам. Просто живея с колкото любов мога да дам.
-Обичате да пишете, кое е нещото, което искате да напишете, а още не сте?
-Аз пиша терапевтично. Никога не съм искала да бъда писателка. Но пиша добре. Нямам амбиции в тази посока. Но съм сигурна, че ще излезе някой „заек“ от писанките ми, просто защото имам много любов към езика и изразяването с думи.
Елизабет Методиева
