Б ългарин учи бразилци как да свирят по-добре на китара, но признава, че не знае към коя от двете култури сам да се оприличи.
Преслав Стоянов преподава тайните на струнния инструмент както на българи, така и на млади бразилци в южоамериканската държава.
„Българи и бразилци не сме еднакви, но общите световни процеси ни тласкат в сходна посока. Може би бразилците са с една крачка по-напред от нас, но дали тази крачка напред всъщност не е крачка назад е по-същественият въпрос. Аз лично се радвам, че българското твърдоглавие и консерватизъм ни правят да не сме прекалено в крак с времето", разсъждава Преслав.
Заблуда
Преслав обяснява: „В Бразилия се чувствах добре и то до такава степен, че напълно се бях приспособил към тяхната култура и действителност. Дори успявах да заблудя непознатите, че съм бразилец. Но се чувствах и българин, а от това нещо просто няма как да избягаш. Бях се нагледал на български емигранти в чужбина, в чиито очи прозираше тъгата към родното. При някои тя бе явна, при други – добре прикрита.“
Възрастен емигрант, вече немощен и незрящ, който от дълги години не бил виждал сънародници, толкова се развълнувал, че се разплакал. „Понеже вече недовиждаше, ни стискаше и пипаше ръцете и в същото време плачеше. По едно време запя една стара българска песен. Покъртително беше, още ми е пред очите“, спомня си Преслав.
Друг възрастен човек пропътувал над 1000 км, за да дойде до посолството и да се увери, че комунизмът няма да се върне – чул по новините, че социалистите били на власт. „След като го уверихме, че няма опасност комунизмът да се върне в България, ме помолиха да го закарам до автогарата. Стигнахме до нея, взехме билет и отидохме на перона. Докато се качваше в рейса, аз го изпращах с поглед и ми стана толкова мъчно и тягостно, че си няма никого, че е чужд на всички, в чужда държава, под чуждо небе. Видях се в ролята на син, който го изпраща, и ми стана още по-мъчно. И се питах какво ли го е накарало да дойде чак в Бразилия и защо така му се е стекъл животът. Предполагам има най-различни истории за емигранти в чужбина, но на мен тази перспектива не ми се нравеше – да се установя далеч от България, да крея по страната си, децата ми да не говорят български, а аз да залъгвам носталгията с буркани лютеница и сирене. Мисълта да остана в Бразилия не беше в моите планове, макар да съществуваше такава възможност. Предпочетох родното пред международното и така през 2005 г., изпълнен с куп преживелици и спомени, се озовах отново на българска земя“ - въздъхва Преслав.
Вой
Бразилия го посрещнала с вой на сирени от училищен звънец. Годината е паметната и за родния футбол 1994-та. По време на Мондиала, когато държавата Бразилия става шампион, в училище в столицата й, също наречена Бразилия, учи българчето Преслав Стоянов. В него, както и в цялата латиноамериканска държава по това време се веят цветни ленти с цветовете на бразилското знаме. До тях децата от класа на Преслав наредили и ленти с българския трикольор. Направили го, без някой да ги е карал.
Бразилците искрено се радвали на нашите успехи, особено след като отстранихме най-омразния им съперник, Аржентина. „Футболната треска от световното бе обзела и учениците от нашия клас: от всеки чин висеше украса от изрязани ленти в жълто-зелените цветове на бразилското знаме.“ В знак на солидарност към Преслав редом до бразилските цветове се веели цветовете на българския трикольор.
Голяма част от детството и юношеството си Преслав Стоянов изживял под лазурното небе на град Бразилия. „Спомням си, когато за първи път чух училищния звънец, направо ми настръхнаха косите – звукът виеше като сирена. С времето свикнах, както и с много други неща.“
В седми клас в училище „Папа Пий XII“ имал същите радости и несрети като всеки средностатистически бразилец. „Понеже училището беше християнско, всеки ден преди първия час си казвахме молитвата „Отче наш“, след което заниманията започваха. Нашият клас беше голям, пъстър и осеян с най-различни чешити.“
Преподавателите се стараели да ги научат на „ум и разум“, а за Преслав било чудесно, че не трябва много да учи вкъщи. Просто трябвало да внимава в час, тъй като учителите давали цялата информация смляна и готова за поглъщане. Участвал в еуфорията по време на световното по футбол през 1994 г., когато бразилците станаха шампиони, а ние, българите - четвърти.
„Лично на мен тази разграфеност и липсата на свободата, която имах в България – да ходиш, където ти скимне, да играеш на фунийки, на стражари и апаши, на проста криеница, да не говорим за палене на огън, печене на картофи в него или хвърляне на празни флакони от дезодорант, за да видиш как гърмят, всичко това ми липсваше в бразилското ми детство.“
Дворец
Още преди пристигането си в Бразилия през 1993 г. Преслав вече ходел на китара в Двореца на децата в София и отвъд океана продължил като редовен ученик в Музикалното училище на столицата.
„От бразилските си преподаватели приех този така типичен за тамошния светоглед естествен и не насилствен начин на преподаване, който впоследствие стана основа в моята педагогическа практика - обясни Преслав Стоянов. - Бразилското музикално училище постави моята музикална основа, но и положи една по-важна основа – доброто отношение, търпението и скромността.“
Вторият престой на Преслав в Бразилия бил между 2001-2005 г. в късното юношество, когато 20-годишен учел в Националния университет на столичния град.
Таня Киркова
