П рез 1878 г. българската държава постига своето възкресение след петвековно османско владичество. Полагат се основите на Третото българска царство, а българите започват да се учат на държавност и управление.
Както и днес често се случва, по върховете на властта не винаги застават най-достойните и заслужилите тази привилегия, а онези, които могат да си купят почестите и длъжностите. А онези, които са проливали кръвта си и са били готови да дадат живота си за свободата, са низвергнати и забравени от властващите.
Примери могат да бъдат дадени десетки. Достатъчно е да отбележим само прославения войвода Ильо Малешевски и брата на Апостола на свободата – Петър Кунчев. Сред тези, които незаслужено са подложени на унижение и завършват живота си с проклятие към свободата, за която са се борили, е и героят на нашия разказ – Бранислав Велешки, една личност, чийто живот и дело все още не е изследван достатъчно. А самият той е непознат на широката българска общественост. А за онези, които все пак знаят името му, той е известен като „телохранителя на Раковски“.
Псевдоним
Подобно и на други български революционери от онези години Бранислав Велешки е псевдоним на Георги Ангелов Левков, роден през 1824 г. в с. Карабунище, Велешка каза. Когато е все още младеж, цялото му семейство е избито от турците и той напуска родното си място, решил да посвети себе си и живота си за освобождението на родината България.
Известно време участва в четата на Ильо войвода, а след това и в Първата българска легия на Раковски в Белград. Там той е забелязан от идеолога на българската революция, който го взема под крилото си и го прави свой телохранител. Раковски е и „кръстникът“, който дава новите имена на своя подчинен. А преди смъртта си му завещава и униформата си.
След смъртта на Раковски Бранислав заминава за Букурещ, където участва в дейността на БРЦК и се сближава с Каравелов и Ботев.
Доброволец
През 1876 г. се записва доброволец в Сръбско – османската война, а след избухването на Руско – османската война през 1877 г. е записан в Четвърта дружина на Българското опълчение. В епическите боеве на Шипка той е ранен в гърдите. Полевите лекари не могат да извадят късчето желязо и то остава в тялото чак до смъртта да му напомня за историческите сражения, а по-късно за черната неблагодарност, проявена от неговите сънародници. Четническата униформа на Бранислав Велешки днес се пази в Националния военноисторически музей. Любопитното е, че приживе самият Бранислав често споделя, че с неговата униформа е сниман и Васил Левски. Снимката е правена през 1868 г. в Букурещ в ателието на унгарския фотограф Карол Поп Де Сатмари. Самият фотограф десет години по-късно като военен кореспондент отразява и заснема подвига на българските и руските войни при превземането на Плевенската крепост.
След Освобождението Бранислав Велешки се заселва в Пловдив и участва в подготовката и провеждането на Съединението през 1885 г. Един от учредителите е на поборническо – опълченското дружество и на македоно–одринското дружество в Града под тепетата. След като Източна Румелия отново става част от Третата българска държава българското народно събрание отказва да отпусне поборническа пенсия на Бранислав Велешки. Народните представители българи изобщо не се трогват от факта, че в гърдите си този човек носи куршум, получен в боевете на Шипка. Нито от неговото юначно минало. За успелите да се окопаят в българския парламент депутати далеч по-важни са въпросите, свързани с личното им облагодетелстване и забогатяване, от това дали един бивш борец за народната свобода има какво да яде.
Мизерия
Случаят с лишаването на Бранислав Велешки от полагащата му се заслужена народна поборническа пенсия далеч не е единичен. Което показва, че още в онези години, влизайки в народното събрание и захапвайки кокала на властта, голяма част от българските депутати са загубвали своята човешка същност. В продължение на почти половин век бившият другар на Раковски, Каравелов и Ботев е принуден да живее в крайна бедност, мизерия и недоимък. През тези години оцелява благодарение на помощта, която му оказва Добродетелната дружина в Букурещ. А негов другар от освободителното движение ходатайства да започне работа като пощальон. И отново нищо изненадващо, братът на Левски, бездомен, сакат и едва ходещ, едва успява да се добере до длъжността на стражар.
Бранислав Велешки умира на 17 май 1919 г. на 85-годишна възраст, изоставен и забравен от всички, дълбоко огорчен от своите сънародници. И до последните си дни обаче той не предава идеала на Раковски за националното освобождение и обединение на българската земя. Макар и вече на преклонна възраст, повален на легло, той всеки ден с надежда пита: „Освободена ли е вече Македония? Българска ли е?“ Поборникът, носещ чак до смъртта в гърдите си турския куршум, е погребан по милост безплатно на общински разноски. Той е положен в ковчега с покритата му с ордени и медали четническа униформа, с която се е снимал Левски и с която се е бил на връх Шипка. Ковчегът е изнесен от един пожарникар и от случаен минувач, помолен да окаже съдействие. В последния си път поборникът е придружен само от съпругата и двете си дъщери, възрастна съседка, стар боен другар и свещеника. Гробът му е забравен и днес никой не знае къде се намира той. В Пловдив на името на Бранислав Велешки е кръстена улица, на която е поставена паметна плоча.
Коментар
Изключително точен коментар на случая с Бранислав Велешки прави съвременникът му Недко Каблешков, общественик, политик, публицист и братовчед на революционера Тодор Каблешков. Ето какво пише той:
„У нас сега се цени само богатството, без да се гледа по какъв начин то е придобито. А великият покойник умря беден, в мизерия, забравен, изоставен от всички. В други страни, дето достойно се ценят делата на заслужилите към родината граждани, погребението на такъв покойник щеше да стане при голяма тържественост с участието на представители на властта, учреждения, корпорации и при стечение на цялото гражданство. Многобройни венци щяха да покрият ритуалната колесница или пък да се носят от младежи. По всички домове из улиците, през които би минала погребалната процесия, щяха да се развяват траурни знамена. Камбаните на всички храмове цял ден щяха с тъжна тържественост да разнасят ехото на скръбната вест. Множество некролози с прочувствени изрази и цялата преса щяха да канят гражданството да отдаде подобаващата се почит на заслужилия покойник, като го изпрати с цветя и заупокойна молитва до вечния покой. Оратори щяха да славословят неговите подвизи и добродетели, като го сочат за пример на поколенията. Най-видните граждани щяха да се надпреварват кой да се удостои да носи ковчега, да се докосне до тленните останки на един достоен труженик, да види как в гроба му се полагат ония знакове и спомени от великата епоха на възраждането на един поробен народ.“
Походното котле на поборника
Освен униформата, запазено е и войнишкото походно котле на поборника. На него пише: „Бранислав Велешки от I-во българско опълчение 1877/78 г., 4 дружина“ и са отбелязани местата, където доброволецът е преминал и е водил сражения: Габрово, Свети Никола, Шипка, Зелено дърво, Шейново, Велико Търново, Котел, Тича, Сливен, Стара Загора и Пловдив.“ При заснемането на филма „Героите на Шипка“ през 1955 г. наследниците на Велешки подаряват котлето на руския режисьор Сергей Василиев за спомен. Той го взема, но по-късно решава, че мястото на една такава реликва е в България, и го връща обратно.
