- Проф. Палангурски, на 17 април се навършиха 144 години от откриването на Първото Велико народно събрание в Княжество България. С какво е значимо то в новата българска история?
- Първото Велико народно събрание е за избор на княз и е резултат от Берлинския договор, който предвижда две неща, които трябва да бъдат извършени от първенците на българската нация. Първото е да изработят Органическия устав, т.е. конституцията, което прави Учредителното народно събрание. В договора много ясно и категорично е записано също, че България е държава с монархическо устройство и владетелят, т.е. князът също се избира от българските нотабили. Руската окупационна власт предвижда механизъм за избор на българския владетел. Създадени са специални правила за избор, които трябва да бъдат утвърдени от Учредителното народно събрание. И то ги утвърждава, само че ги и променя в демократичен смисъл. Приема се, че събранието ще се свика на базата пряк избор на трима депутати на 10 хиляди души население. Това е формула, която никога повече не е използвана в българската история. За разлика от Учредителното народно събрание, където има депутати по право, по избор и назначени от императорския комисар, в събранието за избор на княз всички депутати трябва да бъдат избрани пряко от народа. В началото на април се извършва този избор и в дните преди подписването на конституцията депутатите, които са в Търново, получават своите свидетелства, че са участници и в следващото събрание. А тези, които не са участвали в Учредителното събрание, са изпратени в Търново, за да участват в откриването на новото събрание на 17 април по стар стил.
- Кое е най-важното, което прави това събрание?
- Най-важното в международен план, което трябва да свърши това събрание, е, че то на практика стартира процедурата по функционирането на българската държавност. До избора на княз ние сме една окупирана от руската армия турска провинция, в която трябва да бъде изградена държавна структура. С избора на княз тази структура започва да функционира. Началото на свободната българска държава де факто и по международно право започва с избора на българския княз. Не случайно аз се шегувам, че може да обявим 17 април за национален празник, защото от тази дата новата българска държава се превръща в международен правен субект. Процедурата по избор на княза приключва с полагането на клетва. И тук вече е дискусията кога държавата започва реално да функционира: дали от момента на избора му или от полагането на клетвата. Но това вече е въпрос на теоретични спорове. А Първото Велико народно събрание възстановява окончателно държавната ни самостоятелност.
- Народното събрание избира за княз принц Александър Батенберг. Защо се налага чужденец на българския трон? Не е ли било възможно това да е българин?
- Действително има такива желания и сред някои българи. Един от тях - Александър Екзарх, дори си издига кандидатурата, макар и неофициално. Няма логика българин да бъде избран за княз поради простата причина, че по това време ние нямаме аристокрация. Трябва да сме наясно също, че князът не пада от небето. Той също е част от международното право. Берлинският договор определя, че той не може да е част от никоя от управляващите династии в Европа. Няма как да произхожда и от руската императорска фамилия. Самият император е категоричен, че негов поданик няма как да бъде княз на България, защото това би означавало да реагират негативно всички останали велики сили. В договора е записано също, че князът трябва да бъде общо решение на силите, които са го подписали, и да е равно отдалечен и приемлив за всички. След княз Александър ние налагаме българския модел, а именно, че ние чрез конституцията сами ще решаваме кой да е нашият владетел.
- Как протичат заседанията на първите български депутати? Успяват ли те да се докажат като достойни представители на българския народ?
- Ако говорим специално за това събрание, то има само две заседания - за избор на княз и за полагането на клетвата. То няма протоколи, изборът на председател е предопределен от временната руска администрация. Няма и дебати. Опитът на дядо Славейков да се изкаже, че бързата работа не винаги завършва добре, води до свалянето му от трибуната. Въпреки че той е един от безспорните авторитети от Учредителното събрание. Което показва, че българските депутати вече са били наясно как да се държат като авторитети и като отговорни фактори за бъдещето на българската държавност.
- Как са се провеждали изборите в края на ХIХ век? Съществувало ли е и тогава купуването на гласове, или се е разчитало на физическата сила и принудата?
- В България винаги има подозрения за честността на избирателния процес, но никога не са доказани. Няма съдебно дело, завършило с осъдителна присъда на хора, които са нарушавали избирателния закон, да са подкупвали избиратели, и т.н. Това, разбира се, не означава, че няма механизми на влияние. Но когато нещата опрат до съдебен спор, всички писания по вестниците и публични твърдения спират. Изборът в различните времена често се влияе от различни фактори: от администрацията, от полицията, от използването на армията. В края на ХIХ век например всичките политически сили са съгласни председателите на изборните бюра да могат да викат армията за подкрепа, за да се гарантира справедлив изборен резултат.
- Значи ли това, че „Бай Ганьо прави избори“ на Алеко Константинов не отразява реално действителната парламентарна действителност у нас в началото на ХХ век?
- Не забравяйте, че самият Алеко е бил дълбоко обиден на избирателите, той никога не е избиран и има определени политически причини за това. Съгражданите му никога не са гласували за неговата Демократическа партия, те са консервативно настроени. Всичките му фейлетони пък са публикувани в подлистника на вестник „Знаме“, който е орган на Демократическата партия. Но не може да се отрече, че Алеко има дар слово.
- Какво е вашето мнение за личността на Стефан Стамболов, който е представян в двете крайности: от гениален политик до жесток тиранин?
- Стефан Стамболов безспорно е изключителен парламентарист. Той започва кариерата си като такъв още от Първото народно събрание, когато повежда парламентарната група на либералите. Той е минал от секретар на парламента до негов заместник-председател и председател, а след това става и министър-председател. И като депутат, и като политик основата на политическия живот при него е парламентаризмът. При неговото управление изборите се провеждат по часовник, винаги се спазват сроковете и се гледа да се пази опозицията. Той не обича да отстранява опозиционния елит от парламента, защото са били избрани от народа. Кризата в края на управлението му се вижда, когато той изтървава два избора, в две различни недели - в Попово и Садина, където после стават прословутите „приключения“. Ако България имаше повече политици като Стамболов, парламентарната система щеше да функционира изключително добре въпреки доминацията на партията му. Той спира мнозинството си да дава под съд бившите министри. Нещо, което у нас се прави задължително като традиция.
- А какво е мнението ви за използването на национализма като печеливш билет за парламента?
- В българския политически живот в края на ХIХ и началото на ХХ век национализмът е естествен. Всички политически партии са категорични, че се занимават със Санстефанския идеал. Това определя и политическото им поведение. Така че някакви остри националистически изкази в предизборните кампании няма. В този смисъл див национализъм няма. По-късно обаче национализмът прераства в шовинизъм, дори в расов натиск. В България има приети два срамни закона. Единият е за ограничаването на циганите в избирателния процес от времето на Петко Каравелов през 1901 г. и вторият е Законът за защита на нацията, който остракира българските евреи. Които между другото участват в Учредителното събрание при избора на княза като равнопоставени граждани. По-късно национализмът се включва на едно друго ниво. Водеща става не идеята за национално обединение, а търсенето на врага в политическия живот и така да привлечеш избиратели. В общи линии обаче нито крайнодесните, нито крайнолевите националисти в България досега са успявали докрай. Друг е въпросът, че те са най-кресливите в политическия живот. Но нито една нацистка партия в България не просъществува. Както и нито една популистка партия, която да се крепи на някакъв антиелемент. Вярно е, че тези партии си имат едни 15-20% избиратели. Това са едни и същи хора, които се въртят около крайните партии и се преливат от една в друга партия. Този избирател е протестиращ, той обича да мрази и някой все му пречи да съществува.
- А с какво националистическите партии успяват да придърпат тези избиратели към себе си?
- С омраза може би или с посочвания категорично ясен враг - дали той ще бъде в Охрид, в Истанбул, някъде другаде в Европа, или ще бъдат джендърите. Този тип избиратели често търсят отдушник на своето разбиране за живота в една или друга посока.
- През последните години българската политика навлезе в един омагьосан кръг: избори, невъзможност да се състави правителство, служебен кабинет и след това отново избори. Как може да бъде избегнат този порочен кръг?
- Вижте, получава се нещо много странно. Политическите партии се явяват на избори, за да ни управляват. Това е тяхната основна функция в обществото. Българският избирател сега ги е раздробил буквално на парченца. Партиите няма как да избягат от функцията си да ни управляват. През годините в България е имало няколко пъти ситуация за невъзможност да се състави кабинет. Но на вторите избори вече все пак успява да се формира някакво мнозинство. Но сега стигнахме до възможността за формиране на шести поред парламент за две години. Шест пъти избирателят е подреждал политическите сили. Излиза шизофренично - ние сме партии и искаме да управляваме, но ако не управляваме сами, няма как да управляваме. Е, няма как да стане. След като един Стамболов можа да управлява с Константин Стоилов, ще намерите начин. Страхът им бил да не загубят избирателите си. Извинявайте много, но точно вие сте ги накарали тези избиратели да бъдат толкова крайни в оценките си. Следващият комичен момент е да намерим граждански лица, които да олицетворят партии в изпълнителната власт. В момента, в който някой от парламента е гласуван за министър, той става политическо лице. Излиза така - партиите казват, ние нямаме достатъчно атрактивни политически лица да бъдат политици. Ами тогава вие не сте никакви политически партии. Това действително е един омагьосан кръг, който трябва да се разкъса. И онзи, който го направи, избирателите ще му повярват. Защото в крайна сметка всеки избирател е подал бюлетината си с идеята тези хора да го управляват или да го представляват в управлението като опозиция. Но да разпускаш парламент след парламент на базата на това, че нямаш достатъчното мнозинство, е налудничаво, ами ще си създадеш мнозинство. Ако погледнем в цялата ни история, много малко са еднопартийните ни парламенти - т.е. всички кабинети са крепени от някаква коалиция. Ама избирателите им щели да ги накажат. Ами те ще ви накажат или затова, че сте ги лъгали, или затова, че не желаете да управлявате.
- Не може ли този проблем да бъде разрешен чрез намаляването на политическите партии. В САЩ например те са само две.
- Вижте, двупартийните системи се крепят на мажоритарната избирателна система. Тя не позволява на дребните партии изобщо да участват в управлението. В България до 1913 г. управляващите се обединяват или около либералната, или около консервативната група. Така въпреки че има 10 партии, реално партиите са две. И тогава идва големият рев на малките партии като демократи, радикали, социалисти от всякакъв вид, които на практика нямат възможност да издигнат кандидати във всеки един избирателен район. Малките партии искат неистово пропорционалната система. И даже когато успяват да я въведат, прагът е 2%, като онези под 2% се обединяват и правят обща листа с идеята да вкарат поне един депутат.
- Някои виждат излизане от политическата криза с промяната на формата на управление от парламентарна в президентска република? Какво е вашето мнение за тази идея?
- Категорично съм против. При това положение на президента ще му се наложи да понася върху себе си целия упрек и удар на общественото мнение. Защото освен изпълнителната той ще получи голямо влияние и върху законодателната власт. Това означава, че само за 6 месеца президентът, който и да е той, ще съсредоточи върху себе си всички критики. Притеснявам се от подобни политици, готови да поемат върху себе си цялата политика и отговорност.
- Ако трябва да обобщим - какво липсва днес на българските политици и парламентаристи?
- Нищо не им липсва. Българските политици са си еманация на българския народ. Те са такива, каквито са и избирателите. В крайна сметка ние сме тези, които ги изпращаме в парламента. Няма на склад някакви по-добри политици и избиратели. Друг интересен въпрос е, че сега имало много негласували. В българския парламентаризъм от 1900 г. насам, избирателната активност е 55-60%. По-висока активност има обикновено само при турбуленции като революции или при налагането на тоталитарни режими. Но това вече не е демокрация.
Това е той
Роден е на 25 ноември 1961 г. в с. Врабево, Троянско
От 1986 г. е преподавател във Великотърновския университет в катедра „Нова и най-нова история на България“
В периода 2003 - 2007 и 2019 - 2023 г. е зам.-ректор на ВТУ
През 2021 г. е удостоен със званието „Почетен гражданин на Велико Търново“
Иван Георгиев
