О т години собственичката на родната къща на Димитър Талев в Прилеп Снежана Аческа предлага на българската държава да я закупи срещу 100 хил. евро: "Най-голямото ми желание е къщата на Димитър Талев да стане българска, да стане културен дом на България. Не мога да разбера защо България спи. Може и плоча да поставят, но България трябва да се прояви в светлината на истинска държава и да се преклони пред делото на Димитър Талев. Нека той се върне там, откъдето е тръгнал. Да има България културен дом в центъра на Прилеп, е голяма работа. Очаквам българската държава да дойде и да си я купи. Да им предам ключовете, докато съм жива. Мъжът ми почина тъжен и ми каза: „Живей, за да осъществиш това, което си си наумила", казва 72-годишната Аческа в интервю за БГНЕС.
Съдбата на класика на българската литература Димитър Талев и неговата най-свидна рожба – “Железният светилник”, някак си потъна в забвение през последните десетилетия. Внезапното нахлуване на либералната демокрация, преминала напоследък в т.нар. глобализъм, притъпи донякъде понятието патриотизъм. За което Димитър Талев родом от град Прилеп, в днешна Северна Македония, търпя страдания и унижения.
Димче
От дете наричат бъдещия класик Димче. Роден е на 1 септември (стар стил) 1898 г. в патриархално българско семейство на ковач и железар. Деветгодишен остава без баща. Учи в родния Прилеп и в българската Солунска гимназия „Св. св. Кирил и Методий”. Продължава в Скопие, Стара Загора, Битоля. После следва по един семестър медицина в Загреб и философия във Виена. През 1925 г. завършва Славянска филология в Софийския университет. Приел писателството за своя съдба младият Димче споделя съдбата на интелектуалците - бежанци от Македония. Започва работа като коректор в едноименния вестник през 1927 година, постепенно катери стълбицата - става член на редколегията, главен редактор, а превратът на 19 май 1934 година го заварва директор на в. “Македония”. Забраната на партии и партийни вестници го насочва към съгражданина му от Прилеп Данаил Крапчев и скоро Талев оглавява културния отдел на вестник “Зора”. Така до другия преврат на 9 септември 1944 г.
Житейската драма на писателя започва в месеците след девети, когато отказва да се включи в инженерстването на измислената от Коминтерна македонска нация. На приятеля си и съратник от младини Христо Огнянов, с когото се срещат в Париж през 1965 година, той разказва:
„Останах жив по една случайност. Бях арестуван навреме. Натикаха ме в Дирекцията на народната милиция, така са прекръстили старата Дирекция на полицията, но допуснаха грешка, че ме заведоха документално в списъка на арестуваните. Жена ми Ирина се разтичала до приятели и познати, за да узнае къде се намирам. Разбрала, разбрал и Георги Кулишев, тогава един от факторите на властта.”
Родната къща в Прилеп
В килията
За арестуването му разбрали и други познати на Талев. Вестта достигнала обаче и до Лев Главинчев, известен главорез, който без съд и присъда е изпратил на оня свят доста личности: „Един ден някой тропа на килията, в която се намирах сам, продължава разказа си Талев. Насреща ми Лев Главинчев. Той бе озлобен още като студент срещу всички членове на Македонското студентско дружество „Вардар”, защото бе изключен за пораженско държане. И ето ни един срещу друг. Аз - безсилен затворник в килията, той - с пистолет и сабя, в чин полковник. Гледа ме свирепо и клати глава. Демонстративно започнах да обикалям килията си, без да поглеждам своя палач. Моите обиколки из килията очевидно го изкараха от търпение, той тръшна вратата, както я бе отворил и изчезна!”
От Дирекция на милицията Талев го преместват в централния затвор, там го държат няколко месеца. Жена му Ирина карамелизира захар в буркани и с етикети от аптека намира начин да вкара подсилващата организма храна, представяйки я за лекарство.
Заклеймен
След още няколко месеца, вместо да бъде освободен, го заточват в лагера Бобовдол.
Освободен от лагера Димче се прибрал при семейството си, но никъде не го взимали на работи. Заклеймен е като „фашист” и „великобългарски шовинист“! На своя приятел в Париж Талев казва, че “Железният светилник” е завършен през 1946 г. въпреки арестите и лагерите. Ръкописът престоява в чекмеджето на Георги Караславов и е отпечатан едва през 1952 година.
През 1947 г. Талев отново е арестуван и изпратен в рудник „Куциян”. С благодарност споменава имената на Миле Димитров от Стара Загора, Аспарух Миников, Георги Димчев и други, които изпълнявали и неговата норма, за да получи оскъдната дажба от варени кочани от зеле, но без мазнина. Солидарността на приятелите му спасяват болния и изнемощял страдалец от сигурна смърт.
Свободен
„Един ден през 1948 г., продължава Талев разказа си, бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя, бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. Бях повече сянка, отколкото човек. В Дупница минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се опрял на една врата, която неочаквано се отвори. Отвътре изтича една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и изчезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Когато после се огледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости“.
В Дирекцията на „народната” милиция го тикват в една стая. В дъното на стаята зад голяма маса седи мъж с дебел врат като на пехливанин. Започва да се кикоти и му изкрещява: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се”!
Синът
Приживе Братислав Талев, по-големият син на писателя, разказваше: “Баща ми реагираше много болезнено и много гневно на новия македонски език. За него това беше една опасна измишльотина. И днес виждаме резултатите. Татко ме заведе през 1943 г. в Прилеп при братовчедите ми. Спомням си как отворих вратата на големия двор, поех по калдъръмената улица и стигнах до една рекичка. По едно дървено мостче стигнах до другата страна. Там имаше момчетии, които ловяха риба. Аз веднага влязох в контакт с тях, разбирахме се прекрасно. Имам едно старо евангелие, където е записвано родословното ни дърво. Дядо ми е записан Талев, така е записал и децата си. А днес братовчедите ми се казват Талески. Питам защо? Това е резултат на дългата асимилационна политика на сърбите, още от времето на Кралство Югославия. В романите на баща ми са описани действията на сръбски четници, които не се спират пред нищо, дерат хора живи, убиват деца. Това не е литературна измислица, а жива съдба”, казваше синът на писателя.
През 1947 година цялото семейство е изселено в Луковит за повече от 1 година.
Реабилитация
Едва в края на 50-те години Талев е реабилитиран напълно, като се посвещава на свободна писателска практика. Отличен е със званията „заслужил деятел на културата“ (1963), „народен деятел на културата“ (1966), избран е за член на Управителния съвет на СБП, става лауреат на Димитровска награда за 1959 г. Избран е за народен представител в V народно събрание през 1966 г.
През 1925 г. Талев издава първата си самостоятелна книга „Сълзите на мама“- приказки за деца. Първото му голямо начинание е трилогията „Усилни години“, следва „На завой“. След 1944 г. написва класическата си тетралогия -„Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“. Излиза и трилогията „Самуил“. Автор е на десетки други съчинения, разкази и пътеписи.
Димитър Талев умира на 20 октомври 1966 година в София.
Приживе класикът бащински подава ръка на тръгнали по неговия трънлив път млади автори. През 1965 година бащата на пишещия тези редове - Георги Жерев, “прохожда” с романа “Редници”. Семейна реликва е телеграмата, която Димитър Талев изпраща на младия автор: “=Честито име. За много години= Димитър Талев”.
Румен Жерев
