- Дарин, от година и половина освен като актьор се изявявате и в роля на ководещ в предаването „На кафе“ по NOVA. Как се приемате в тази роля?
- Много интересна и приятна се оказа тази роля. В началото бях супер незнаещ какво се случва, как се случва. Дърпах се, не исках да се занимавам с това нещо. Едно, че не е среда, в която съм бил и не знам как се случва. И друго, че знаех и негативите, които ще донесе едно такова появяване всеки ден на екран в общността, в която се развивам. Не е тайна, че има някакво неприятно усещане у някои колеги, когато друг е постоянно на екран. В друга светлина освен актьорската. Обаче пък тази дълга пауза без работа наклони везната да приема някакво ново предизвикателство, защото тази пандемия, в която изпаднахме, доведе до много неприятни мисли в главата, почнах да изпадам в някакви неприятни състояния. Предполагам, че и при повечето хора е така. Мислех, че съм си пропилял живота, нищо не съм направил, нищо не съм постигнал. Естествено, бързо се съвземах от тези черни мисли. И това предложение като дойде, си казах – защо да стоя толкова дълго време без работа, да се хвана да правя нещо. „На кафе“ е един огромен екип от хора, които са невероятно отдадени на работата си и са жестоки професионалисти. В началото изобщо не знаех къде се намирам, не можех да си намеря мястото. Обаче лека-полека започнах да се отпускам, да се адаптирам към цялата ситуация. Машината сработи и в момента се чувствам много на място, много ми е уютно в предаването. Въобще не го приемам като работа, а едни жестоки три часа, които ми се подаряват буквално. Защото да се забавляваш, а пък и да ти плащат за това нещо, си е наистина страшен кеф (смее се).
- Заобичахте ли телевизията?
- Безспорно мога да кажа, че обичам телевизията. Не само като неща, които тя ми носи като информация като зрител, но вече и като докоснал се до същината на това как се прави телевизия. Смея да кажа, че е доста любопитна професия. Мислех си, че има много допирателни с актьорската професия, но за мое учудване това е коренно различна професия. Различна е от другата, но така ме прави по-богат човек, защото съм усвоил още една магия по някакъв начин. Още повече че това е живо предаване и сетивата ти работят по съвсем различен начин. Мисля, че това е най-голямото предизвикателство в телевизията – живото предаване.
- Виждате ли се някой ден със собствено предаване?
- Не. Мисля, че е прекалено голяма отговорност. Шапка свалям на Гала. Жесток човек първо като личност и после като професионалист. Така че това е, което виждам, че трябва да притежава един човек, за да води свое собствено предаване, докосвайки се до един от най-добрите в България. Виждам, че има много неща, които трябва да усвоя, да науча, за да мога да застана начело на някое предаване. Защото не е хубаво да се прави нещо просто ей така. Трябва да можеш да кажеш нещо с това, което правиш. И вече от дистанцията на времето на тези 41 години, пребивавайки на тази земя, смея да кажа, че няма да имам време да усвоя всичките тези качества, които трябва да има един човек, за да застане начело на предаване.
- Винаги сте казвал, че театърът е голямата ви любов, така ли е и днес?
- Най-голямата ми любов. Сега, липсвайки ми дълго време снимачната площадка, практикувайки професията си на снимки за филм или сериал, осъзнавам, че не ми липсват толкова, колкото ми липсва театърът. В един момент бяхме принудени да търпим липсата на практикуването на професията. И липсата на театъра е някаква ужасяваща липса. И то е заради енергията, която се обменя между зрителя и актьора и между всички, които са замесени в създаването. Аз точно затова не одобрявам и онлайн театър, който тръгна като някаква форма на – ей, да не забравите, че и ние съществуваме – защото така се разваля тази магия. През екрана на телефона, на таблета, на компютъра няма как да се усети това нещо.
- Преди месец имахте и премиера на нова постановка, разкажете ни за нея.
- Изключително щастие ми се случи. Първо за това, че бях на сцена, на която много дълго време съм искал да играя. Голямата си мечта всъщност съм я сбъднал рано-рано, когато съм искал да играя в Народния театър. Но имах и една не по-малка по важност и значимост мечта – да стъпя на сцената на Военния театър. Защото това е сцената на моите учители. Оттам са тръгнали Стефан Данаилов, Илия Добрев, Иван Налбантов. Проф. Добрев и доц. Налбантов до последния дъх бяха на тази сцена. И за мен беше изключителна чест и привилегия да стъпя на тази сцена. Още повече в централна роля. На всичкото отгоре ме поканиха да изиграя централна роля в пиеса, която беше любима на Мастера. Една от любимите пиеси на Стефан Данаилов беше точно „Хотел между тоя и оня свят“ на Ерик-Еманюел Шмит. Жестока драматургия, изключително прекрасен екип. Смея да кажа, че е едно от доста смислените неща, които съм правил в кариерата си, нещата, които по някакъв начин ще останат дълго в съзнанието ми. Повече от десет години аз не бях правил нищо извън Народния театър. Имах нужда да изневеря на театъра си. И за мое голямо щастие дойде точно това предложение, в точно такъв момент, когато наистина бях зациклил. И този допир до нови колеги, до ново сценично пространство, нова комуникация ми даде нова енергия. Премиерата на този спектакъл за мен беше изключителен кеф. Самата драматургия в едно такова време е изключително подходяща, защото виждаш как смъртта е застанала зад ъгъла и те дебне. В тази пандемична ситуация не знаеш утре ще се заразиш ли. И сме точно в едно такова сюрреалистично пространство между тоя и оня свят, и затова беше изключителна тема. И наистина си казваш - аз на този свят, на тази земя защо съм. Да консумирам, да съществувам, ами ако направя нещо, което е добро даже и само за един човек, може би ще съм осмислил пребиваването си на Земята. И точно това е най-големият конфликт на моя герой, че той наистина е един пройдоха, който си мисли, че няма смисъл от нищо, хората не съществуват. Докато в един прекрасен момент се появява онова най-велико чувство, от което се ражда живот и от което можеш да умреш, а именно любовта. И всъщност осъзнава, че любовта е присъща само на хората. И за да можеш да изпиташ това велико чувство, трябва да си човек. А за да си човек, трябва да направиш нещо, което да е полезно за друг.
- Смятате ли, че това време ни направи по-добри или напротив?
- Направи ни много по-големи егоисти. Човешката психика е много странно нещо. Хората си мислехме, че като ни заключат, като ни се ограничат правата и благините, които свободата ти дава, ще можем да оценим колко е хубаво да си свободен, колко е хубаво да пътуваш. Да, в началото си го мислехме. Но повечето от хората се затвориха вътре в себе си и егоизмът се издигна в много голяма висота. Може би за това, че единствената ни комуникация беше през телефоните. И се получи това, от което аз най-много се притеснявам и винаги съм го казвал – ние, създавайки едни такива виртуални личности в това пространство, социалните мрежи, които си мислим, че контролираме. И въобще не се усещаме как изпускаме възможността ние да ги контролираме и започваме да бъдем под тяхно влияние. Самият профил започва да съществува вместо теб, ти си джойстикът, с който той се самоуправлява.
- В момента има много звезди в социалната мрежа, но за съжаление тези имена не могат да се задържат нито на театралната, нито на музикалната сцена.
- Те са изключително преходни. В актьорската професия има едни такива герои, които се вкарват само за да придвижат действието напред. Сега обаче тези герои в тази действителност се превърнаха в някакви главни герои. И те постоянно се сменят. И докато разбереш този какво иска да ти каже... вече е дошъл по-популярен в мрежата. Когато тръгнеш да разговаряш с такива хора и им зададеш въпрос от рода на „Знаеш ли, тази голяма червена сграда в центъра на София носи името на Иван Вазов и знаеш ли кой е Иван Вазов“ те не знаят какво да ти кажат. Защото Иван Вазов няма профил в Инстаграм, няма профил във Фейсбук. Иван Вазов е име на улица и име на сграда за тях. Това е болезнено, това е гадно. Не можеш да имаш бъдеще, ако не познаваш миналото. Няма как да се развиеш като нация, като държава, като национална идентичност. Това е едно от неприятните неща на социалните мрежи. Сигурно има и някакви полезни неща в социалните мрежи. За забавление е идеално.
- Вие сте баща на петгодишна дъщеря. Говорим за социалните мрежи. Как мислите да я предпазите?
- Не мога да я предпазя. Няма как. Това е бъдещето. Покрай пандемията бяхме принудени да й вземем таблет. От детската градина тя имаше занимания, които трябваше да свърши. Гледаме да ограничаваме работата й с таблета до такава степен, че да не остане като някакъв кон с капаци, да не знае какво се случва. Цялото ни съществуване подсказва, че всичко върви натам – към дигитализиране на човечеството, и си давам ясна сметка, че няма как да я спра от това нещо. Ние се стараем с майка й да налагаме максимално контрол от това какви неща гледа, на какви игри играе.
- Тя пое ли по вашия път?
- Поговорката за крушата и дървото за пореден път доказва своята истина. Аз всяка седмица получавам писмо, че на еди-коя си дата пада еди-кое си представление. Не съм играл отблизо месец и половина на сцена. Тя пее в „Бон-бон“. И ние се смеем с майка й, че всъщност Дария има много повече участия от мен (смее се). Те изнасят концерти, имат много отдавна планирани неща, които трябва да се случат и се случват. Изключително артистична е, носи го в себе си, играе, присъства, пее наистина великолепно и съм много щастлив от това нещо, защото виждам, че изкуството я влече. Дали ще стане актриса един ден, като порасне, нямам никаква представа. Каквото ще това да стане. Аз съм длъжен да я подкрепя и ще я подкрепя. Стига да е нещо, което не ощетява и не наранява другите хора. Другото, с което се справи съвсем скоро и тя вече твърди, че е професионална актриса, е, че тя застана и пред камера в един проект, който се подготвя. Но Дария вече има първия снимачен ден като актриса.
- Съвсем скоро и племенникът ви Ален направи страхотна роля в „Чичо Коледа“.
- Общо взето, и двамата ми племенници хванаха кариерите ни с баща им и ни завряха в задния джоб (смее се). Да, наистина Ален прави жестока роля в „Чичо Коледа“. Забелязах, че тази роля ще стане, още по време на снимки. За нещастие брат ми и жена му Петя се разболяха от ковид. Карантината на децата беше минала и те започнаха снимки. Обаче карантината на брат ми и Петя не беше изтекла. И кой да води детето на снимки – чичо. И цял ден на снимачната площадка. Аз вързах телефона си към контрол мониторите и през цялото време ги гледах какво правят. И бях силно респектиран от това, което правеше Ален. Виждам как присъства, цялото това нещо, което той изговаря, минава през него. Не е назубрен текст. Той влагаше смисъл в думите. Нещо, което много актьори пропускаме да правим понякога. Това беше началото на снимачния процес на този филм. Брат му стои до него и му помага. Бяха страхотна двойка двамата. Диман също има малка роля във филма. Изключително горд съм с племенниците си.
- Спокойни може да сте с брат ви, че има кой да ви наследи.
- Който от тях реши да тръгне по този път, естествено ние ще се постараем той да бъде максимално без препятствия за него. Но пък няма да ги лишим от тези препятствия, с които трябва да се сблъска всеки един актьор. Защото сцената не прощава. Излизаш на сцената и тя много бързо те изхвърля, ако не си истински, ако не си честен. Но това е, има кой да ни наследи. За изненада едно четвърто актьорско поколение в нашия род се задава.
- Да бъдеш честен ли е ключът за успешната актьорска кариера?
- Едно от основните неща – трябва да бъдеш максимално честен със зрителите. За да се задържиш много дълго, това е съвкупност от много качества, от много лишения, от много трудности, през които преминаваш. Но основното е точно това – да бъдеш честен към зрителя. Това беше първият урок, който Стефан Данаилов ни предаде. Той каза точно това – трябва да бъдете максимално честни. Максимално честни първо към себе си, за да може да бъдете максимално честни и към зрителя. Трябва да бъдете добри, трябва да се изградите като личности, за да може да станете големи актьори. И беше изключително прав. Всъщност, за да станеш голям актьор и да се задържиш във времето, наистина може би едно от основните неща е да си предан на професията. Напоследък наблюдавам как много станаха звездите и колко малко актьори останаха. В киното винаги имаш право на втори дубъл, втори опит. Но на сцената нямаш такова право. Там излизаш и честно, откровено пред зрителя изливаш душата си естествено чрез думите, които авторът ти е дал. И точно заради това го казвам, защото не може да си заснел епизодична сцена в серия от сериал и да кажеш аз съм актьор. Актьор се става на сцената.
Предстои да излезе нов филм с мен някъде в началото на новата година. Казва се „Спекуланти“. Нова лента, на която Георги Костов е режисьор. Там си партнираме с Алек Алексиев, Митко Баненкин, Радина Кърджилова, прекрасна, великолепна, Мариан Вълев също. Страхотен екип. Това е първият български филм, в който се засяга темата за големите играчи на стоковата борса. И е хубаво, че почваме да дълбаем и в тази нивичка, защото има наистина много неща да се извадят оттам и ще бъдат интересни за зрителите. Предполагам, че още през януари ще излезе филмът на голям екран. За голяма жалост не мога да си практикувам актьорската професия на сцена в мащаба, в който аз искам. Защото едно е да играеш 15-20 спектакъла на месец, друго е да играеш девет, от които шест са паднали.
Това е той:
-Роден е на 30 август 1980 г. в София
-Има брат близнак – Деян Ангелов, също актьор, двамата са трето поколение актьори
-Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, като първата година учи пантомима, по-късно заедно с брат си се преместват в класа на проф. Стефан Данаилов
-Първата му роля е в „Кралят елен“
-През 2021 г. участва в третия сезон на "Маскираният певец" в ролята на Гларусът
-През 2005 г. печели „Аскеер“ за изгряваща звезда за ролята си на Моцарт в „Амадеус“ на Питър Шафър
Елизабет Методиева
