- Г-н Донков, на 8 декември ще се проведе едно от специалните събития на „Киномания“ - софийската премиера на вашия моноспектакъл „Камбаната“ по едноименния роман на Недялко Славов. За какво ще разказвате на сцената на зала 1 на НДК?
- Спектакълът представлява едно голямо пътуване. Всичко в него е многопластово – има и много смешни неща, има драматични и трагични моменти, но и много приключения. Много интересен живот е имал този човек. Разбира се, живот, който не бихме искали да живеем (смее се), да не сме на негово място, но пък от който можем много да се поучим и да подсилим духа си, от всичко това, което той е преживял. Вено е като балкански супергерой, който наистина е същестувал, не е комиксова измислица. Това го уплътнява и го прави пълнокръвен. Всички случки от романа са истина, просто подредбата им е от Недялко, който включва и поетични моменти и т.н. Всичко е самата истина. Това именно го прави много ценен.
- Какво е да се въплътиш в ролята на бивш затворник и да обуеш неговите обувки?
- Вено така и не се внедрява в обществото, остава си самурай. Зрителите ще разберат защо, много е интересна историята с прякора му. Не защото е самурай. Сега ми хрумна нещо спрямо костюма и мисля да го направя по-различен от първия път, когато го играх. Свързано е с част от костюма на самураите. Много е трудно да влезеш в ролята на убиец. Но пък е много интересно. Винаги се подхожда с разбиране към героя, който пресъздаваш. Трябва да го разбереш, тоест да разбереш мотивите му, защо е извършил това, да го защитиш. Чисто актьорски да си му адвокат на твоя персонаж, да го докажеш като такъв. Това е сложното. Аз драматизирах романа и дълго се занимавах с текста и стана много мой. Дълбоко го чувствам в себе си. Ако има дълъг живот спектакълът, вярвам, че ще става все по-жив.
- Разкайва ли се вашият герой искрено и вярвате ли, че той може да изживее катарзис и духовно просветление?
- Да, той дори става служител на вярата. Именно това е самурайското в него. Както самураите имат само един господар и са верни до смърт, дори се самоубиват. И той прави нещо такова в името на вярата и любовта. Прави голяма саможертва, което е наистина много трогателно. На мен ми е много симпатичен.
- Вие самият вярвате ли в разкаянието?
- Вярвам, разбира се. Не знам кога беше, може би като студент гледах за първи път филма „Мисията“ с Робърт де Ниро и сър Джеръми Айрънс и с музиката на Мориконе. Този филм минава точно през разкаянието и покаянието, това, което се случва на героя на Де Ниро. Спомням си, че много дълбоко ме покърти този филм и накрая много ме потресе. Плаках. Това са хубавите неща. Такива истории и случки, като гледаш или четеш за тях, остават до края на живота ти в сърцето. Това е целта на изкуството. Великото цирково изкуство, за мен то наистина е велико, е, за да забавлява и удивлява. Докато театърът и киното също удивляват визуално, но целта поне според мен е човешкото сърце.
- Какви напътствия ви даде самият автор за спектакъла и за ролята и защо решихте да се захванете именно с „Камбаната“?
- Книгата ме намери. Докато репетирах „Калигула“ в Народния театър, Александър Секулов ми даде няколко книги, които той харесва. Недялко Славов и Александър Секулов се познават и двамата са от Пловдив. И той ми даде книгата, като първоначално говорехме за филмирането й, за което не е късно. Винаги може да се кандидатства, защото това би бил много силен филм. Това е друга тема. Така тръгна всичко. Аз прочетох романа и бях много впечатлен от историята на Вено. След това се запознах и с Недялко и като че ли той беше подбудителят да кандидатстваме с този проект в програма „Наследство II“ на фондация „Пловдив 2019“. Състезавахме се с други проекти и нашият спечели. И се случи на най-прекрасната сцена в България – на Античния театър. Това е магично място. Беше много вълнуващо. Както се казва, такова нещо се случва веднъж в живота. Надявам се да продължим. Имаме мисия - да укрепне духът у зрителя, да почувства силата на свободата, силата на вярата и да остане нещо от цялото това случване в сърцето.
- На сцената ще излезе и оркестър „Карандила“ с изпълнения на живо. Чия беше идеята да се включат и те в спектакъла?
- Аз ги познавам още от преди и знам колко са талантливи. Ролята на оркестър „Карандила“ е голяма – чрез тях ние чуваме душата на Вено. Единствената любов на героя ми е цигането Лейла, има малко и от Ромео и Жулиета в спектакъла, но по балкански. Всъщност Вено воюва с цигани, които са около неговото селце. Тази тема е застъпена и веднага като го прочетох си представих, ако оркестър „Карандила“ се включат, колко въздействащо ще бъде.
- На 17 и 18 декември ви предстои друга театрална премиера на софийска сцена - „Нирвана“. С любимата си Радина ще се превъплътите в образите на Яворов и Лора. Какви са те през вашите очи?
- Режисьор на спектакъла е Стилян Петров. Историята е много вълнуваща, истинска. Пиесата е написана от Константин Илиев по писма между двамата. Това е много отговорно за нас. Ние не искаме да правим възстановка кой прилича и кой – не. Искаме да покажем какво се случва между един мъж и една жена. За да се подготвим, ходихме в къщата на Яворов, дадоха ни да пипнем оръжието, с което той се самоубива. Не е същото, с което Лора се самоубива. Тя е с револвер, той с автоматичен пистолет. Напоследък за мен тези документални неща са много силни като усещане. Искаме да пресъздадем историята по най-достоверния начин, без да играем някакви страсти. Тук става въпрос наистина за много дълбоки води. В самото стихотворение „Нирвана“ присъства водата като страшна сила. Аз имам приятели, с които сме снимали под вода и сега двамата с Радина направихме нова фотосесия под вода в басейн, която ще видите на плаката на представлението.
- Защо тази голяма любов завършва по този трагичен начин и такава ли е съдбата на големите любови?
- Ако гледаме на това чувство по-повърхностно, като на дума, която същински не осъзнаваме – не. Една любов е свързана винаги с болка. Това е прекрасно чувство, но винаги има болка. Разбира се, нещата не завършват винаги с фатален край. Има и такива, продължава да има. Извечно е. Много хора се разделят постоянно. Всичко е много краткотрайно, истерично забързано. Може би сме станали малко по-повърхностни. От това много губим. Ако се върна на „Камбаната“, именно заради това аз реших представлението да е с антракт – да има тежест, дълбочина, въздух, да не се бърза. С Радина играем заедно и в „Любовникът“ по Харолд Пинтър, на Камерна сцена в Народния театър. Аз много харесвам мълчанието, тишината, паузите. Когато е построен добре самият спектакъл, те са сякаш текст. С тишината и паузата се казва нещо. И то по-истинско, отколкото в думите, зад които обикновено се крием.
- Кога е следващото представление на „Любовникът“?
- През следващите месеци са го сложили по веднъж месечно. Следващата дата е 22 декември, а след това – 20 януари. Предишният месец го играхме 4 пъти. Не знам какво се случва в този театър, как се редят програми, защо не се играят спектакли. Може би вече съм досадил, но... Не знам.
- “Дон Жуан“ по Жан-Батист Молиер, в което вие играете главната роля, също вече не се играе.
- Да, не се играе. Сетих се нещо друго – може да се направи отново. Не аз да го играя обаче. Аз бих го режисирал, имам една много яка концепция за пиесата. Ако има желаещи да ми помогнат – можем да го направим! Помощ! (Смее се.)
- Какво е усещането да си партнираш на сцената с най-близкия човек в живота?
- На сцената ние се абстрахираме от всичко. Трябва единствено да мислим и да се фокусираме върху това, което вършим и действаме на сцената. Влизайки в кожата на други герои като че ли оставаме само актьор и актриса. И действаме през героите. Като се отнасяш професионално към всичко – нито помага, нито пречи. Това е един нормален работен процес. Не го пренасяме вкъщи. За всяко нещо си има място и време. Достатъчно неща си имаме вкъщи.
- Зрителите ви гледат всяка вечер и на телевизионния екран – вие сте едно от новите лица във втория сезон на хитовия сериал на NOVA “Пътят на честта“. Лесно ли се превъплътихте в ролята на властния и безскрупулен адвокат Владимир Ленков и ако имахте неговата власт, какво бихте направили?
- Да, играя ролята на гад (смее се). Ако имах власт, бих направил музикални училища във всички ромски махали. На тях много им се отдава това. Радина наскоро участва в един филм и снимаха в квартал „Христо Ботев“ в София и видях за какво става въпрос. Имат нужда хората там от някакви неща. Честно казано не съм мислил, ако имах власт, какво щях да направя. В сериала просто си играя ролята.
- Участвате и в няколко нови български филма.
- Мисля, че предстоят 4 филма с мое участие. Единият е на Марий Росен и Димитрис. Двамата са сценаристи и режисьори, а филмът се казва „Татко“. Леко тип Амодовар сюжет. Много ми е интересно как се е получил този разказ. Другият филм е на Тео Ушев, който очаквам с голямо нетърпение. Участвам и във филма на Драгомир Шолев „Рибена кост“. Имах възможността да го изгледам във Варна. Много силен филм. Напомня ми за братята Коен, такава е гледната точка. Снимах и във филма на Светослав Овчаров - „Залог“. Влезнах в ролята на княз Фердинанд. Струва ми се всички те ще имат своя успех, защото не бих казал, че са нещо, което очакват зрителите, или нещо, което са свикнали да гледат. Различни жанрове и много интересни истории.
- За какво мечтаете?
- Понякога си пиша кратки неща и от издателство „Ракета“ решиха да ги издадат, една приятелка им ги даде. Едно от нещата, които бях написал, беше - „Мечтая си да си мечтая“. Аз много мечти съм загубил, понеже са се сбъднали. Мечтая може би за спокойствие през годините, които ни предстоят. Да направя „Дон Жуан“ като режисьор, без да играя. Да имам повече време, което да прекарвам с децата и да ги водя по моя край, да си стоим лятото на село, да ходим на море. Най-хубавите неща. Да имам здраве, децата да са добре и всички около нас да са здрави. Да имаме време един за друг. От това забързано ежедневие хората нямат време един за друг. А мечтая да имаме време един за друг.
- Какво си пожелавате в навечерието на най-светлите християнски празници?
- Пожелавам си да е светло, да е по-светло всичко! Да има светлина повече! Асоциацията ми е с трагедията на магистрала „Струма“, която стана – да има повече светлини по магистралите. На мен специално ми е правело впечатление, оттам като съм минавал, тази мантинела колко е безсмислена. Не е обозначена и с нищо, поне светлоотразители да има. Това е капан там.
Нека има светлина в душите и светлина в зримия и незримия свят, и от вътре, и от вън да има!
Това е той:
-Роден е на 27 август 1974 г във Видин
-През 1997 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на професор Енчо Халачев и Снежина Танковска
-Магистратурата си завършва при професор Крикор Азарян
-Има роли във филмите „Досието Петров“, „Потъването на Созопол“, „Цветът на хамелеона“ и др.
-Влиза в ролята на адвокат Владимир Ленков във втория сезон на „Пътят на честта“ по NOVA
Екатерина Томова
