- Госпожо Шкодрева, каква беше за вас изминалата година?
- Прекрасна във всяко отношение – среща със стойностни текстове, прекрасни хора и интересни театрални предизвикателства.
- А последната ви премиера - „Бележникът на един любовник“ от Жан-Клод Кариер под режисурата на Юрий Дачев в „Сити Марк Арт център“. Каква е тази пиеса?
- Както казва авторът за героите си – „Една двойка, това е един плюс един и едновременно с това е нещо съвсем друго“.
- Какви всъщност са героите?
- Той е мъж в средата на живота си, точен и методичен, обича реда във всичко, дори и в чувствата. А тя е жена привидно лекомислена, безразсъдна, непоследователна и мистериозна. Той „колекционира“ жени, без да се привързва към любовните си завоевания, а само ги записва в дебелия си червен бележник. Много често нещата от живота започват така. Но както се случва в добрите истории, за срещите на две противоположности в края нищо не е такова, каквото е в началото. От този конфликт между реда и фантазията, между последователността и капризите, конфликт – фундаментален, ще се роди една съвсем неочаквана любовна история.
- Къде се развива действието?
- В малък елегантен апартамент в Париж. В течение на три дни и две нощи. На сцената виждаме това, което извън театъра би изисквало три месеца, три години или изобщо не би се случило. В тази пиеса Жан-Клод Кариер изгражда великолепна театрална механика за двама актьори, които могат да изиграят и най-фините нюанси на човешките взаимоотношения. И за двамата тази среща е нещо като „част от айсберг, изплувала на повърхността“. И все пак и Сюзан, и Жан-Жак имат жажда за любов и за живот, за да може срещата между тях да се случи. Принос за това има и сценичният вариант на Юрий Дачев, много добре приспособен за нашата публика.
- Какво е най-интересното за вас в този текст?
- Тази пиеса на Жан-Клод Кариер е висок образец за съвременно театрално писане.
- А какво открихте във вашата героиня Сюзан?
- В Сюзан открих стремежа към абсолютната любов, стаен копнеж към непостижимото в хаоса на съвременния свят.
- Вие сте сред най-организираните хора, които познавам, как се справихте с този хаос?
- Това е част от професията. В Сюзан намерих своеобразна методичност и последователност.
- Как се работи със Свежен Младенов, вашия партньор в тази пиеса?
- С лекота и емпатия и с още едно трето действащо лице - звуците на неговия саксофон. Освен това имахме хубав репетиционен период. Режисьорът Юрий Дачев създава много приятна атмосфера за работа. И след успешни представления ни кани на вечеря в един хубав френски ресторант.
- Там продължавате ли да си говорите за работа?
- Разбира се, обсъждаме как е минал спектакълът, защото винаги може да се открие нещо ново, да се добави нюанс, щрих или усмивка, дори и да са минали 50 или повече представления. Работата по пиесата не свършва с премиерата, а тепърва започва. Това е смисълът – вечно търсиш, друго няма.
- Вие лично срещали ли сте се с Жан-Клод Кариер, когато идваше у нас?
- Не, нямах тази възможност, не бях в България, макар че го доведе мой скъп приятел, продуцентът Патрик Сандрен. Но ето, че срещата все пак се случи с неговия текст. Според мен той е един от най-добре пишещите драматурзи и киносценаристи в Европа. За мен любим е един от култовите му филми - „Басейнът“. Може би защото и там действието се развива за три дни, както в нашата пиеса, и героите обичат да ядат хляб и конфитюр.
- А в „Семейство Едисън от 2-ро авеню“ от Нийл Саймън си партнирате с Кръстю Лафазанов, каква е тази пиеса?
- Това е една остроумна, очарователна, романтична трагикомедия за хората в криза, но и за хората, изпълнени с надежда в себе си и в обичта си. Съвкупност от малки фрагменти и моменти на смях, напрежение, разбиране и неразбиране, на трудности, прошка, нежност. С Кръстю Лафазанов се работи изключително добре, леко и забавно. Той е много изобретателен. Има много идеи, много добър човек е и това помага да се създава позитивна и завладяваща с веселието си атмосфера. Мисля, че стана един прекрасен спектакъл.
- А режисурата на Антон Угринов как допринася за прочита на пиесата?
- „Това е пиеса, която трябва да бъде погледната по един ироничен, но едновременно с това и по щадящ човека начин“ - ни каза режисьорът на първата ни репетиция и мисля, че това е много важно за разбирането на този текст. Той вече бе работил в Сатиричния театър по една пиеса на Нийл Саймън и познаваше автора по-добре от нас. А след това добави: „В неговите текстове се съдържа живот“ и ние с Кръстю и досега се опитваме да създаваме този истински живот на сцената. Когато актьорите работят върху един текст, първо е написаното от автора, следва интерпретацията на режисьора, някъде по средата на този процес душата на актьора намира себе си и това, което иска да каже на публиката. В крайна сметка един спектакъл е за това, за да кажем нещо важно, истинско и вълнуващо
- И какво казвате в този спектакъл?
- Че можем и трябва да разчитаме един на друг. Това е една остроумна, очарователна, романтична трагикомедия за хората в криза, но и за хората, изпълнени с надежда в себе си и в обичта си.
- Каква е вашата героиня?
- Моята Една е любяща съпруга, любовница, дете, майка, домакиня и работеща жена. Тя е всичко, тя е сторъкият Шива на постмодерния свят. Лично мен ме трогва нейната двусмислена наивност - да осъществява намеренията си, да крои спасителни планове за спасяване на семейството. В известна степен тя е олицетворение на чистотата и искреността. Способността й да обича е пленителна. Тя дава доверие, вярност, всеотдайност, нещо, което в съвременния свят като че ли е позабравено.
- В трудни моменти какво ви дава сила?
- Често препрочитам „Молитва“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери. Ето част от нея: „Господи, аз моля не за чудеса и не за миражи, а за силата на всеки ден. Научи ме на изкуството на малките крачки“. Това много ме трогва. И още: „Дай ми богата фантазия, за да мога в нужния момент, на нужното място, мълчейки или говорейки, да подаря някому нужната топлина“. А също: „Опази ме от страха да не пропусна нещо в живота“. Защото ние все се страхуваме, че пропускаме нещо, а когато човек има силна вяра, той знае, че е на точното място, с точните хора и нищо не пропуска и това е най-доброто за него. Най-важното е да научим изкуството на малките крачки, към това се стремя.
- Случвало ли ви се е тази молитва да се сбъдва?
- Да, случва ми се. С годините се научих да имам вяра, че съм на точното място и да вярвам, че това, което ми се случва, е най-доброто за мен. Защото понякога все искаме да сме някъде другаде и си мислим, че пропускаме нещо. Но според мен нищо не пропускаме и сме там, където трябва. Старая се да се науча на тази емпатия, която кара хората да бъдат щастливи, стремя се да се вглеждам в хората, да ги чувам. Постоянно се опитвам да работя върху себе си. Дори искам да очаровам самата себе си. Ние сме вечно в един безкраен път от възходи и падения и важното е да запазим чувството си за достойнство, за хармония и красота. В крайна сметка нищо не е по-важно от човещината, само това се брои на Оня свят. Бих искала да правя неща, с които да мога да кажа и да изразя нещо повече – за себе си, за хората, които обичам, за моята публика и за публиката, която ще влезе случайно в салона.
- Но при вас няма случайности, защото хората си купуват билети конкретно за даден спектакъл?
- Да, така е! Много съм щастлива, че наистина имам огромен фенклуб, който следи каквото правя. Много се радвам, че моите спектакли в Народния театър са винаги изкупени предварително. Това ме прави истински щастлива … малките крачки.
- В Народния театър играете централни роли в пет спектакъла. В два от тях сте с Павел Иванов, който се прочу с ролята на Гунди. Как работите с него?
- Той е изключителен професионалист, точен и мислещ актьор. Много се радвам на неговия успех, който не го промени с нищо, остана напълно земен и истински. Славата е нещо много примамливо и в същото време изпитание за характера. Но при него е съвсем реално и заслужено.
- Имахте тържество в Народния театър, как бе то?
- Знаменито. Темата беше „Диско“, всички бяхме облечени в бляскави дрехи, с много пайети. Диджей и много изненади, танци до зори, тоалети, поздравления, като на парти. Атмосфера добра, приятелска и духовна.
- Тази атмосфера остава ли и по време на спектаклите?
- Да, ние работим много и в различни екипи. Работата върху един текст те прави близък с повечето хора. Това е важно за изграждането на ролите, за сценичното присъствие. Но има и спектакли, в които някаква особена, дори непредсказуема енергия те завихря и не можеш да познаеш себе си. Добре че публиката е там да те върне в залата. И аплодисментите те карат да усетиш, че животът и изкуството са истински важни и как това, което правим, не е без значение. Да не пропускаме важните срещи от живота. Текстове, които могат да ни променят – това е смисълът на работата ни.
- А каква е за вас атмосферата на Народния театър?
- Народният театър е храм, светиня. За мен той е над всичко и винаги съм имала това усещане, още от първата ми роля – Инкен Петерс в „Преди залез слънце“ на Хауптман. Винаги, когато играя Лиза Дроздова в „Бесове“, Ан Болейн в „Човек на всички времена“, Фани Хорн в „Осъдени души“, Инга в „Бягащи странници“, Розалия в "Кетхен от Хайлброн", баронеса дьо Симиан в „Маркиза дьо Сад“, Хермина в „Път от рози и тръни“, Мартирио в "Домът на Бернарда Алба", Глафира във „Виновният“, Филумена Мартурано в „Любов по италиански“, Мария Стюард в „Цветът на дълбоките води“ или Мод в „Пиано в тревата“ чувствам, че имам шанса и честта да принадлежа на една сцена, по която са стъпвали гениални актьори и са звучали думите на големи творци. Напоследък се сещам за две уникални по проникновението си фрази на Пенчо Славейков, който е бил директор на Народния театър. Той казва: „Националните театри не са заведения, в които се печелят пари или дето се заглавиква публиката с безцелни и безсмислени удоволствия“. И още: „Изобщо целта на театъра не е забавлението. Забавата не е култура. Най-често театърът действа не хигиенически, като разваля спокойните нрави и добрия сън на хората. Театърът е висш културен институт, най-висшият за живота на художественото слово на един народ. Държави, които знаят какво правят, знаят и защо поддържат театъра“.
- Франция присъства в живота и често в работата ви, как се играе французойка?
- Както се играе шотландка, американка или полякиня – с вяра и наивност. Но за французойките трябват високи токчета и задължително парфюм.
- Какво ви кара да се смеете?
- Щастлив смях предизвикват хубавите мигове, добрата храна, остроумните разговори, бързите реакции. А горчив смях предизвиква човешката глупост, завист и неразбирателство.
- Какво ви прави щастлива?
- Непредсказуемите срещи, които раждат възможности.
- Какво си пожелавате сутрин, като се събудите?
- Пожелавам си най-хубавото да ми предстои.
- Вярвате ли в това?
- Да, вярвам. Вярвам, че вече съм си научила уроците, че следващата ми роля ще е интересна, защото ще нося багажа на всички героини, които съм изиграла досега, че следващата ми среща, лична и професионална, ще е още по-стойностна, защото с мен ще е целият опит за грешки и случвания, че публиката ще е още по-очарована и щастлива, излизайки от моите спектакли.
- Кой е любимият ви цвят?
- Винаги зелено, евъргрийн.
- Като вашите очи?
- Да, като моите очи и като канапетата в дома ми.
- Имате аристократично присъствие, как избирате хората, с които общувате?
- Аристократичното ми присъствие се дължи на качеството на духа ми. А изборът на контакти са „пеперудите в стомаха“. Трябва вдъхновение, трябва очарование. Искам да срещам хора, които ме вълнуват, от които да научавам нещо, да провокират съзнанието и чувството ми за творчество.
- Ще пожелаете ли нещо на читателите ни за новата година?
- Разбира се - здраве и красота сега и завинаги!
ТОВА Е ТЯ:
Емануела Шкодрева е родена на 8 януари, но смята, че не е типичен Козирог
Майка й е от легендите на комедията и сатирата у нас – актрисата Таня Вучкова
Завършва ВИТИЗ при проф. Енчо Халачев и Снежина Танковска
Има различни театрални награди, сред тях са и няколко международни
В момента в Народния театър играе в пет главни роли – във „Виновният“ на Димитър Димов, „Цветът на дълбоките води“ и „Страх за опитомяване“ на Оля Стоянова, „Колко е важно да бъдеш сериозен“ и „Пиано в тревата“
Георги П. Димитров
