- Честита премиера на биографичния ви филм "Оловният войник", г-н Петров. Представете го на нашите читатели, които тепърва ще могат да го видят по кината.
- Филмът е по сценарий на писателя Митко Новков. Режисьор е Костадин Бонев. Двамата нямат нужда от представяне. Книгите и филмите им говорят за тях, а що се отнася до кинолентата „Оловният войник“ - това е един 90-минутен портрет на “висшата лига“, както ги нарече Ники Кънчев, на рок музиката в България.
- Защо избрахте това заглавие по името на една от популярните песни на група „Тангра“ и каква е нейната история всъщност?
- Изборът на заглавието не е мой, а на режисьора Костадин Бонев. „Оловният войник“ е емблематична песен от репертоара на група „Тангра“, която остави ярка диря в рок музиката. Но моят прочит за заглавието на филма е, че може би в известна степен всички участници в него сме оловните войници, които искаха да променят света, в който живеем, да го направим по-човечен, справедлив и честен.
- Във филма разказвате, че сте носили пишещата си машина в заложна къща, когато сте чули по радиото първата си песен „Нашият град“, която после влиза и във филма „Оркестър без име“. Какво се случи с нея?
- Откупих си я обратно. И досега е у дома, при все че отдавна работя на компютър. Ако някога се направи музей на популярната музика, може би ще я даря там, защото е дала щастливи мигове на много хора.
- За музиката ви открива композиторът Борис Карадимчев. Малко хора знаят, че сте и роднини? Какви семейни истории пазите с него?
- Имам много спомени, но по-важно е, че от него съм получавал безценни съвети, без които нямаше да бъда това, което съм. Той ми подсказа, че не трябва да си губя времето с евтини шлагери. И най-вече на това, че песните, освен да забавляват, могат и да възпитават, да ни правят по-човечни, по-добри и по-мислещи.
- Все още продължава спорът кой е "Малкият град" от песента... А хазяйката с каничка кафе?
- Малкият град е една моментална фотография. Много хора асоциират историята, която разказвам, с градчето, в което живеят. Просто това е един събирателен образ и най-добре да си остане анонимен. Колкото до „най-прочутата хазяйка“ - тя е съвсем истинска. Това беше моята хазяйка във Велико Търново, където следвах две години и живеех в „една мансарда точно под звездите“.
- Казвате, че единствената песен, която сте написали за себе си, е визитната ви картичка "Любовта, без която не можем". Какво ви провокира?
- Тя не е точно за мен, а за всеки, който в един момент се разделя с някого. Това е песен, която всеки е преживял и може да си помисли, че е писана специално за него. Точно затова има този успех повече от 40 години.
- Повече от 40 г. вече се пеят песните ви от любимия български филм "Оркестър без име". Каква е историята на "Оставаме"?
- Режисьорът Людмил Кирков е искал филмът да завърши с песен, която да включва думата „оставаме“. Композиторът на музиката към филма ми разказа сюжета и така се роди песента. Колкото до „Нашият град“, която звучи в началните надписи, тя не е писана за филма. Вече беше готова и Людмил Кирков я чул и попитал Борис Карадимчев кой е авторът, за да вземе правата за използване. Чиста случайност е, че двамата с него сме авторите и, естествено, я включихме в саундтрака.
- Открихте ли формулата за създаването на песента, която да остане в сърцата на публиката толкова много години?
- Не. И няма да я открия. Ако имаше рецепта, щяхме да слушаме само стойностни песни. Но мисля, че за една песен е много важно да казва нещо на хората. Тогава има повече шанс да остане във времето.
- Последната ви работа е цял общ албум с група „Сигнал“. Как се роди той и какви спомени пазите от сътрудничеството си през годините с музикантите?
- Идеята е на „Сигнал“. Един ден ми се обади Данчо Караджов и каза: „Имаме заедно толкова хубави песни, ако направим още две или три, можем да издадем цял албум“. Бях много щастлив, защото те са наистина легенди в рок музиката. А и са прекрасни хора, с които ме свързва истинско приятелство.
- Наричат ви Златното перо на българския рок, но сте написали емблематични песни и в поп музиката ни. Няколко от тях, като "Времето е наше", "Последен валс", "Развод ми дай", "Вдигни очи", "Утре започва от днес" станаха символ на демократичните промени след 1989 г. Как се родиха те и какво преживяха през годините?
- Родиха се съвсем естествено. Мисля, че отговориха на една необходимост и обединиха онази част от обществото, която искаше развод с комунизма. Искам да кажа също, че тези песни не бяха писани по поръчка. И ако днес някой мисли, че авторите и изпълнителите още харчим парите си от тях, дълбоко греши. Те се появиха в точното време и лека-полека отшумяха. За мен, а мисля, че не само за мен - те са една много малка част от съвременната ни най-нова история. Нищо повече, но и нищо по-малко.
- Оправдаха ли се надеждите на хората 33 г. по-късно?
- Не. Мисля, че много хора са разочаровани и с право. Вярно е, че сега живеем много по-добре от преди 33 години, но за съжаление изоставаме необратимо от надеждите си.
- Утре отново ще има парламентарни избори. В деня за размисъл как виждате развитието на страната? А новото поколение в политиката?
- Докато съществува това разделение и противопоставяне в обществото, България никога няма да отлепи дъното. Отдавна държим първото място във всички негативни класации. Липсата на справедливост също демотивира хората да гледат по-далече напред, да имат дългосрочни цели, които да преследват. За съжаление всичко това се трупа от много години и резултатът е видим от всички. Колкото до новото поколение в политиката - аз не ги разделям така. Разделям ги на можещи и безпомощни. На необходими и излишни.
- Премиерата на филма ви бе уважена от президента Петър Стоянов (1997-2002). Какви са общите ви "спомени от бъдещето"?
- За мен президентът Стоянов ще си остане един символ на надеждата, която се възкреси с избирането му. Той беше лидерът, който обърна кормилото на България към Европейския съюз и НАТО.
- Лили Иванова в последните години закрива концертите си с вашата песен "Присъда". Каква е историята й?
- Когато пишеш песен за Лили Иванова, трябва да работиш с мисълта, че това е последната ти песен. Или че това е последната песен, която Лили ще изпее. Казвам това, защото тя е много взискателна към стиховете и има безпогрешен усет за онова, което търси. Песента е писана преди повече от 25 години, но ето че сега й дойде времето.
- Написали сте за примата някои от най-хубавите й песни като "Частен случай", "Равносметка", "Танго", "От любов да умра", "Животът". Как започнахте съвместната си работа и как се сработихте?
- Стана много естествено и спонтанно. Тя самата е такава. Щастлив съм, че ни свързват наистина много песни. А съм впечатлен от нейния професионализъм и енергия. Тя не прави компромиси, а това е много ценно качество за един артист. Младите изпълнители могат да научат много от нея, ако имат сетиво за това.
- Остана ли изпълнител, за когото не сте писали и на кого от младите бихте поверили свои стихове?
- Днес има толкова изпълнители, че ако се направи регистър, ще бъде по-дебела книга от „Война и мир“. За съжаление повечето от тях са на сцената твърде кратко. От младите много харесвам Любо Киров. Предвиждам му дълга и успешна кариера.
- През септември празнувате юбилей. Как ще го отбележите?
- Ще го отбележа на 25 октомври в Зала 1 на НДК с концерта „Рок поезия“.
Това е той
Роден е на 23 септември 1953 г. в София, има брат близнак - Константин, също известен писател и сценарист
Автор е на текстовете на много поп и рок песни, заради което го наричат Златното перо на българската музика
Сред визитните му картички са хитовете на група „Тангра“ - „Любовта, без която не можем“, „Бъди какъвто си“, „Богатство“ и „Жулиета“
Той е написал и песните от демократичните промени - „Времето е наше“, „Последен валс“, „Развод ми дай“, „Вдигни очи“
Женен е, има дъщеря
Лео Богдановски
