- Милица, честит рожден ден! Как изкарахте?
- Много хубаво изкарах, благодаря. На любимото ми местенце – моята къщичка, на пищната зелена природа с цветя и близките хора. Вечерта реших да отида на концерта на Стефан Димитров в зала „България“. Исках да завърши музикално празникът. Видях се и с моите любими приятелки Тони Димитрова и Ева. Побъбрихме си. Не останах много след концерта, защото бях уморена от деня, но тази година съм решила да направя така – на деня празнувах със семейството си, после ще празнувам с някои колеги и след това с приятелки. Ще ги разделя нещата, защото опитът ми е показал, че когато се смесят компании, някак не се получава много естествен празникът. Нищо, че ще се проточи малко във времето.
- Какви са ви впечатленията от концерта?
- Великолепни. Измислено, направено. Някои песни бяха в по-различни аранжименти със супер певци от утвърдените имена. Имаше и млади певци, които се справиха много добре с интерпретациите на някои от старите песни. Аз много харесвам зала „България“ – има чудесна атмосфера, невероятен звук се получава, много пъти съм пяла там.
- Със Стефан ви свързва старо приятелство. Как се роди то?
- Много старо, тъй като една от най-старите ни песни с „Тоника СВ“ беше „Запази последния танц“. Мисля, че тя е от 1981 или 1982 г. и до ден днешен я пеем с невероятен успех. Стефан е човек, който някак си е усетил какво ще остане във времето, и днес песните и аранжиментите му звучат съвременно. За мен той е гениален просто.
- Помните ли първата си среща?
- Разбира се. Бяхме едни млади хора и изведнъж идват хора като Стефан Димитров, Тончо Русев, Митко Щерев, Михаил Белчев, Морис Аладжем и ние сме в абсолютен стрес от това. Но този стрес е много приятен и предизвиква изключително усещане за радост и бъдеще. Стефан, освен с всичко друго, със страхотното си чувство за хумор веднага печели хората. Снощи се видях и с Мишо Белчев, когото също познавам от самото начало, поговорихме си. Хубави са тези стари приятелства.
- Как оцеляват тези приятелства във времето, все пак сте и конкуренция на сцената?
- Ако ме питаш за моето лично мнение, аз конкуренцията я приемам като желание да направиш още повече от себе си, доколкото е възможно. Не злобица или завист, че някой е направил нещо хубаво. Това при мен не съществува. Това ме кара да работя повече върху себе си, особено когато срещнеш хора възпитани, интелигентни, добронамерени. То остава във времето.
- Какви бяха изненадите за рождения ви ден?
- Много съм учудена от толкова много поздравления, които продължават и днес. Едва ли на всички мога да напиша благодаря, макар че се помъчих да отговоря на повечето. Ще напиша общо „благодаря“ на всички, защото усетих една голяма любов, която, разбира се, е взаимна – тя сигурно се дължи и на хубавите песни, които съм изпяла през годините.
- Тони Димитрова беше написала страхотни думи, че си дава едната ръка за вас и няма да я пусне...
- И с нея имаме много старо и силно приятелство! Защото обичам истинските и добрите хора, които не гледат лошо на колега или познат, ако той е направил нещо повече. Аз съм от същата категория и се радвам на всеки неин успех, всяка нова изненада на следващия й концерт. Тя е човек, който много работи. Аз също не съм мързелива, но понякога трябва да се съобразявам с много други неща. Нас ни държи една до друга и житейската страна, като жени и майки. С нея винаги е весело. Чувството за хумор също ни обединява – понякога е непредвидимо, обаче ние си партнираме и в това и става много забавно. Говорим си почти всеки ден или вечер. Приятелско и спокойно е. От позицията на днешните ми години разбрах, че най-ценно от всичко е спокойствието. А за да го има, трябва да си заобиколен от истински хора. Представи си непрекъснато да хабиш нерви за безполезни и глупави неща – няма смисъл. Всичко това пречи да бъдеш градивен. А предпочитам да вкарам силите си – и духовни, и физически, в нещо градивно.
- Скоро се върнахте от една екскурзия...
- Това беше изненада от мои близки хора и не е свързана с рождения ден. Беше от днес за утре. Обикновено не реагирам така, обаче този път си казах – защо пък не. И не съжалявам никак. Видях много красиви места, с готина компания, беше незабравимо преживяване за мен. Радвам се, че се осъществи.
- Разказвайте!
- Първо ме впечатли красотата на Сицилия. Бях на мястото, където е сниман филмът „Кръстникът“, пихме по едно в бара, в който са се събирали да мислят разни неща. Оригинални снимки от онова време са окачени в нишите на бара. Природата е великолепна. Видях един водопад от цветя, които тук отглеждаме в саксии, а там просто си растат ей така покрай пътя. Да не говорим за морето и вулканичните камъни от Етна, които са се спуснали навсякъде. Хората част от тях ги обработват и си строят огради с тях, като с тухли. Етна пушеше между другото. Неволно си направих паралел с Витоша, защото знаем, че също е угаснал вулкан, ама не се знае точно колко е угаснал. Странно се почувствах там, сякаш се върнах в по-младите ми години – не знам на какво се дължи това усещане, обаче определено го имаше. А за пръв път бях в Сицилия. Виждах нови неща, обаче сякаш някога си бил там – като усещане, не като картина.
- Сигурно в предишен живот сте били италианка?
- Щом бърборя толкова... (смее се). Те са адски приказливи и винаги на висок тон, вдигат децибелите. Но заради красотата на езика им, който е страшно напевен – те говорят, сякаш пеят, с интонации, с кресчендо, декресчендо. Почти в свои води се чувствах. Много харесвам италианската музика, имаме цял албум с „Фамилия Тоника“ „По италиански“, а навремето пеех една песен – „Старата Сицилия“. Леко ме притесни това, че те карат много мотори, с които минават между колите и си карат по усет. Даже и деца на 15-16 г. Така се придвижват, защото някои от уличките са доста тесни. Забелязах, че са направили места и за тези, които пристигат с лодки. Плодовете им са узрели по-рано и са много вкусни. А кухнята няма какво да я обсъждам, великолепна е. Не съм любител на миди и скариди, но опитах и всичко ми хареса. Ястията с месо ги готвят по по-различен начин, харесаха ми сосовете, които правят за всяко ястие. Да не ви дразня повече (смее се).
- Една кола ви е впечатлила, защото сте я снимали и пуснали във Фейсбук.
- Казват, че да отидеш до Сицилия и да не видиш Таормина, все едно нищо не си видял. Градът е построен на един хълм, до който се пътува по едни завои, докато се изкачиш. Даже се чудех как са ги строили на поне 800 м надморска височина. И изведнъж виждам това фиатче. Харесвам малките коли, дори съм започнала да шофирам полско фиатче. Едно малко бижу, което, изглежда, че е в движение. Няма я там тая мегаломания – „ще си купя огромен джип“. Хората си гледат удобството, но и условията го предполагат. Практични са. От върха на Таормина виждаш изключително красив залив, неземни гледки. Всичко е запазено. Няма „ще бутнем това, да построим еди-какво си“. Ще отида пак. И отново започвам да пея песента „Старата Сицилия“.
- Там сте плащали навсякъде в евро, а вече излезе конвергентният доклад, че сме готови да влезем в еврозоната. Какво мислите по тая тема?
- Не знам как ще е икономически по-изгодно, защото не ги разбирам много нещата, но едно знам – че искам да се запази българщината във всичките й форми.
- Предстоят ви концерти с „Тоника СВ“. Къде, кога?
- От юли започваме по летните театри – Велико Търново (6 юли), Шумен (10 юли), Варна (12-и), Бургас (19-и), Русе (29-и), Античен театър – Пловдив (5 август), и ще завършим с големия концерт в НДК на 8 ноември. Програмата включва най-хубавите песни от 45 г. Трябва да благодаря на композиторите за тях – Стефан Диомов, Стефан Димитров, пеем 2 песни на Тончо Русев, на Недко Трошанов „Един неразделен клас“, тя си остана вечна песен. Има и три нови песни на Диомов, в стилистиката на „Тоника“, няма как да ги сбъркаш. За пръв път съм толкова спокойна, защото организацията на Благо Солов и неговия екип е страхотна.
- Как минават сега концертите?
- Още по-екзалтирано от едно време. Явно хората имат нужда от хубавата българска песен, която може да си запееш, връща те в приятни моменти. Огромна вълна от емоции се усеща. Но след концерт има един парадокс. Отиваме някъде да вечеряме и като ни видят в заведението, пускат наш албум. А ние само допреди един час сме ги пели тези песни. Разбирам, че го правят от любов, като комплимент към нас, но ти се струва, че пак почва концертът. Понякога се случва и да запеем пак. Най-често след това идват да се снимаме, да им остане спомен от този концерт. Някои си говорят с нас като много стари приятели. Припомнят ни забавни истории, някои от които сме забравили. Навремето нямаше интернет и ни пишеха писма по пощата – „пратете ни вашия фотограф“, вместо автограф (смее се). И ние отговаряхме на всяко писмо, макар че бяха с чували.
- А със соловите ви изяви какво се случва?
- Бях ги поизоставила малко заради репетициите и изявите с „Тоника СВ“, но продължавам да записвам и да ходя на участия. Един Близнак не може да е само на едно място. Преди 3-4 г. записах една детска песен на Доно Цветков – „Къде живеят чудесата?“, след това снимахме клип, но той излезе едва миналата година, а съвсем наскоро бе издадена в неговия нов албум със същото заглавие. Имам още две готови песни и две в проект. Имам енергията да го направя. И защо да не го направя? Готовите вече са в YouTube. Това си е мой стил, не е стилът на „Тоника“. Като се върнах малко назад, се оказа, че съм направила доста неща. Интересни песни, на които тогава нямаше как да им се даде живот, защото нямаше интернет, а евентуално, ако ги пуснат по радиото. Сега възможности колкото щеш.
- Разкажете за тези нови песни!
- Срещнахме се с композитора Димитър Пенев и той ми каза: Имам някои неща, имаш ли интерес да ги чуеш. Първата ни среща беше на паркинга зад „Александър Невски“ и в колата си започна да ми ги пуска. Оказаха се 30 песни. Като чух макета на една от тях, толкова ме впечатли тая мелодичност и живецът в нея, че сама си написах текста и я нарекох „Весела есенна песничка“. Той имаше и прекрасни балади, но исках нещо по-живичко. Влюбих се и в едно стихотворение на Косьо Филипов – „Пришествие“, изключително интимно, имах чувството, че за мен е писано. Игор Марковски стана продуцент, Светослав Лобошки, който прави само хитове, написа музиката и аранжимента. После се появи още една песен в „Пеещи артисти“ – „Огън тих“ в дует с Орлин Горанов, музиката е на Момчил Колев, текстът пак е на Косьо. Тя беше толкова странна, че когато Игор ми я предложи, се чудех каква е. Имаше нещо извънземно... Такива ходове... Когато се събрахме с Орлин в студиото, се получи нещо космическо. То и внушението е такова. Толкова музикантска, фина песен. Като чета коментарите, вярвам, че е така. След това записахме „Една българска роза“ в нов вариант певци и артисти – аз, Орлин Горанов, Маргарита Хранова, Орлин Павлов, Жаклин Таракчи, Дарин Ангелов. Най-хубавото е, че в клипа присъства авторът на текста – Найден Вълчев, който, когато го снимахме, беше на 95-96 г., абсолютно във форма, подвижен, с брилятен ум.
Приказно изживяване.
- За първи път ли пишете стихове?
- По-скоро бих го нарекла текст за песен. Направих си разказче в рими, за да пасне на мелодията. Вътрешно усещам къде коя гласна трябва да бъде и така търся думите. Така става лесно за изпяване и запомняне. Най-ненадейно си казах „Я да опитам“ и то взе, че стана. Нямам никакви претенции за поезия. В ученическите си години също съм правила опити, но никога не съм ги показвала – ето, сега за първи път на теб ти споделям.
- С Орлин Горанов бяхте заедно и в Строителни войски...
- 11 г. сме работили заедно в ансамбъла. Даже ние от „Тоника СВ“ отидохме, след като той и Росица Борджиева вече бяха солисти. Само двамата не бяхме пели, но имаше една песен за филм от Найден Андреев – „Ако те има“. Записахме я „Тоника СВ“ и Орлин Горанов. Различното беше, че Орлин си партнираше с Ваня в куплетите, а в припевите – с мен. Много красива песен стана и остана сред златните хитове.
Това е тя:
Родена на 4 юни 1957 г. в София
Завършила е 32-ра гимназия „Климент Охридски“ и Музикалната академия
Започва да пее от дете в хор „Бодра смяна“, а първите си изяви прави като студентка, като записва част от филмовите хитове на Митко Щерев
През 1980 г. започва като солист в „Тоника СВ“, а от 1995 г. работи и самостоятелно
Лео Богдановски
