- Г-н Йорданов, на 12 септември празнувате 60 години в театъра и в родния Бургас, след като през юни бе юбилейното тържество в София. Какво да очакват зрителите в летния театър?
- Оказа се, че юбилейният спектакъл в театър „Сълза и смях“ през юни беше излъчен по БНТ току-що и това ме задължава бургаските зрители да видят нещо по-различно на живо. Иска ми се да припомня онези славни скандални години на театър „Адриана Будевска“ и да отдам почит на тези мои колеги, които вече ги няма.
- Моноспектакълът ви се нарича "Сцената е моят дом" по заглавието на прочутите стихове и песен. Каква е историята им?
- Тази песен написахме заедно с композитора Константин Ташев за 75-годишния юбилей на театъра 1987 г. Тя стана тогава нещо като наш химн. Аз продължавах да я пея на почти всички мои концерти по-късно. Всъщност това е моята съдба на човек, посветил голямата част от живота си на сцената.
- И този път, както много други преди, с вас на пианото ще бъде композиторът Хайгашод Агасян. Как се роди вашата творческа дружба и как успяхте да я съхраните толкова години?
- Беше 1979 г... Ужас! Как минават годините... Имах премиера на моята детска пиеса „Страшни смешки, смешни страшки за герои със опашки“ в Младежкия театър. След премиерата, както е прието, отидох в гримьорната да поздравя артистите и измежду тях се промъкна едно плахо момченце с китара в ръка. Помоли ме да му разреша да изпее една песен с негова музика по мой текст. Великодушно му разреших и той с треперещ глас ми изпя една чудесна мелодия по стихотворението “Дявол знае кога“. Казах, че я харесах, и той попита: „А мога ли да Ви изпея още една?“. Изпя „Шестнайсет и шестнайсет“ и си излезе целият зачервен. Попитах артистите кое е това момченце. И те един през друг ми отговориха: „Това е Хайгашод Агасян – виртуозен виолист, който свири в оркестъра на Дина Шнайдерман, а сега свири в нашия оркестър.
„Може ли да повторите името – казах. – Не можах да го запомня“. „Да, трудно се запомня, затова ние му викаме „Хайго“. По-късно, когато започнахме нашите концерти с Хайго, по афишите редовно му бъркаха името. Пишеха го „Хайгашут Агасян“, „Хайгашог Агасян“ и веднъж дори „Хайгашвепс Агасян“. Сега цяла България знае истинското му име, но все пак си го наричат „Хайго“.
- С Хайго имате толкова много общи песни, не знам дали имате статистика за броя им, но сред най-обичаните от публиката са "Не остарявай, любов", "Светът е хубав", "Ванечка"... Разкажете любопитни истории около създаването или изпълнението им...
- Наистина не мога да изброя песните с музика на Хайго. Това са поне трийсет естрадни песни. Към това се прибавя мюзикълът „Ще те накарам да се влюбиш“, който поставих в Музикалния театър, а също така песните към моите театрални спектакли в театър „Възраждане“. Като се прибавят и детските телевизионни сериали „Приключения опасни със герои сладкогласни“ и „Вълкът срещу козата и трите й козлета“, както и сериалът за възрастни „Има нещо гнило в Дания“ – може би музиката по моите текстове ще достигне стотица.
Всъщност имах прекрасното неблагоразумие навремето, когато написах поредното стихотворение, посветено на рождения ден на съпругата ми Ивана на 18 юли 1983 г., да покажа това стихотворение на Хайго. Той направо пощуря, взе го и замина с Младежкия театър на турне в Ленинград. И оттам всеки ден ми звънеше по телефона да ми припява мелодията, над която работи. Адски се е охарчил вероятно. Аз правех своите забележки, но те бяха дребни, защото музиката му веднага ми хареса. И така „Не остарявай, любов“ още в новогодишната телевизионна програма беше включена от Хачо Бояджиев в изпълнение на младата артистка Аня Пенчева. След това говорихме с Мишо Белчев, който беше изпял вече моята „Младостта си отива“ и той вложи страхотно старание и емоция да направи прекрасен запис. Оказа се, че той и досега пее задължително тази песен на своите концерти.
- Издавате и две нови стихосбирки - „Епопея на незабравимите“ и „Все още“. Представете ги на читателите ни!
- “Епопея на незабравимите“ е една изстрадана книга. Аз обичам Вазов още от дете и винаги съм се чудел защо той нарича „забравени“ такива личности като Паисий, Левски, Раковски... Миналата година... не знам как става това, честна дума, ме осени някак желанието да споделя своята любов към 30 български поети – от Ботев и Петко Славейков, до Дамян Дамянов и Петя Дубарова. Написах тези малки „поемки“ на един дъх. В тях има и много личен елемент от познанството ми и бих казал приятелството с Радой Ралин, Иван Радоев, Александър Геров, Христо Фотев, Владимир Башев...
Най-новата ми поетична книга се казва „Все още“. Заглавието подсказва съдържанието ѝ – стихотворения за надеждата, че мога все още, че не съм се предал на старостта и отчаянието.
- Издали сте 47 книги. Какво ви провокира да продължавате да пишете?
- За срамотиите книгите ми са двойно повече. Никога не съм си представял, че това е възможно. Когато излезе първата ми книжка през 1963 г., си казах: Дано доживея един ден да станат десет. А то какво се получи... Някъде към 80.
- Вие май сте единственият български поет, който е изключително активен в социалните мрежи и подарявате всеки ден по едно стихотворение на почитателите си в социалните мрежи. Трудно ли се поддържа този ритъм?Сигурно имате и много отзиви на лични съобщения. Какво ви пишат хората?
- Наистина от няколко години публикувам в трите си страници във Фейсбук по едно стихотворение. Често пъти то е съвсем ново, току-що написано. Започна почти случайно и пробно, но внезапният интерес на моите приятели във фейса някак си ме задължи да продължавам. Така се получиха цели пет нови книги стихове.
Правя го по две причини: първо, не се чувствам самотен и второ, знам, че нямам време, че малко ми остава. Опитвам се да чета всички отзиви, които понякога са по няколко хиляди, но няма как да отговарям. Въпреки това никой не се сърди. Не съм предполагал, че е възможно това да се случи с мен.
- Първите ви две пиеси – „Ние не вярваме в щъркели“ и „С надежда за утре“, са забранени, а на третата – „Ние сме на 25“, Тодор Живков демонстративно напуска салона на Народния театър. Това обиди ли ви? Направи ли ви по-силен?
- Бях съвсем млад. 26-29 годишен. И нямаше как да се отдам на отчаянието, въпреки че бях уволнен от театъра за известно време. Нашето семейство беше калено през предишните години от убийството и обвиненията срещу баща ми като народен враг и впоследствие реабилитиран. Този прецедент с Тодор Живков никога повече не се повтори през годините. Явно някой му е подсказал, че е прекалил.
- Защо сега в новото време няма вече такива големи имена - нито сред авторите, нито сред пиесите?
- Това не смея да твърдя. Времето ще покаже.
- "Убийството на Гонзаго" казват, че е най-играната ви пиеса в чужбина. Как си го обяснявате това?
- Преди години това се случи с „Любов необяснима“. „Убийството на Гонзаго“ е пиеса с общочовешки сюжет – главни герои в нея са артистите, които Хамлет кани в двореца да изиграят една пиеса, написана от него. С нея той иска да разобличи краля като убиец на баща му. Кралят напуска възмутен представлението. Нещо като случая с „Ние сме на 25“. Наистина тази пиеса се играе в десетина европейски страни и в Япония. Явно проблемът за Властта и Истината е все така актуален. Особено в Русия, където 22 театъра вече са я поставили.
- Пишете ли нова пиеса?
- Написах пиесата „Каквото такова“ и я поставих в Народния театър преди две години. В нея участваха девет актьорски звезди, вече пенсионери: Емилия Радева, Жоржета Чакърова, Иван Налбантов, Пламена Гетова, Богдан Глишев, Рут Спасова, Любомир Младенов, Сава Пиперов, Янина Кашева... Имахме много публика, но ни връхлетяха куп нещастия. Първо почина Валя Гиндева, която не доживя да се покаже на сцената. След това си отиде Иван Налбантов. Жоржета Чакърова се разболя. Емилия Радева много лошо се контузи след падане... И засега спектакълът е спрян. А го обичах и присъствах на всяко представление, за да се радвам на реакциите на публиката. Може би все пак ще напиша още една пиеса, за да станат 25.
- Наскоро си отиде Георги Ведроденски-Мортус, който се нарича "баща" на Трендафил Акациев, а хората свързват този образ с вас. Някои обаче ви обвиняват, че сте го присвоили. Каква е истината?
- Беше 1957 г., когато моето поколение поети студенти наследи студентския стенвестник „Трън“, в който един от героите беше поетът Трендафил Акациев. Преди нас вестникът се е правел от няколко души начело с карикатуриста поет Георги Ведроденски-Мортус. Не знаех, че Мортус е починал. С него бяхме сърдечни приятели, половин година вече звъня на двата му телефона, за да го представя като поет във вестник „Ретро“. И никой не отговаряше. Ужасно е, че смъртта му е минала така незабелязано. Той наистина може да се нарече бащата на Трендафил Акациев. Когато и нашето поколение „акациевци“ завърши университета, след нас поетът потъна в забвение. Ние бяхме: Александър Миланов, Иван Николов, Григор Ленков, Матей Шопкин, Димитър Павлов, Христо Банковски, малко по-късно Кирил Гончев и Йордан Янков. Когато бях в Бургаския театър, направих един малък рецитал по стиховете на Трендафил Акациев и го записах на магнетофон. Тодор Колев беше направо полудял и започна да рецитира негови стихове на концертите си. А когато след 10 ноември 1989 г. театър „Възраждане“ беше пред закриване, Тодор дойде при мен и направихме спектакъла „Трендафил Акациев – поет на социализЪма и демокрацията“. Това беше почти тричасов спектакъл, който писах цяло лято. Успехът беше огромен и това спаси театъра от фалит. Но Тодор замина в посолството ни в Канада и тогава при мен дойде Павел Поппандов, с когото направихме „Трендафил Акациев 2“ и го изиграхме над 250 пъти в цяла България. Но това беше преди повече от 20 години. Дано се намери пак някой, който отново да възкреси това легендарно име.
- Тодор Колев игра Трендафил Акациев преди Павел Поппандов. С него имахте специално приятелство, разкажете за него...
- Бих написал цяла книга за Тодор. Само съвсем накратко. Запознахме се в родния му град Шумен през 1966 г. на премиерата на моята пиеса „Ние не вярваме в щъркели“ - една скандална спряна постановка. Там той играеше главната роля. По-късно му подарих няколко мои песни, които пееше на своите концерти. Поставих пиесата си „Имате ли огънче“ в театър „София“, в която той отново изигра блестящо главната роля над 120 пъти въпреки злобната критика. Тодор беше много раним човек, но никога не го показваше. Дълбоко изстрада гадната информация, че е бил сътрудник на ДС, което не беше вярно. Няма нито един негов донос срещу когото и да е. Това го принуди да замине за Канада. Когато се върна, направи страхотни роли в киното и свое телевизионно шоу, от което Слави Трифонов впоследствие използва чисто негови идеи за разговори с гости, за жив оркестър и сатиричен коментар. Отиде си някак преждевременно, макар че игра в театъра до последно. Винаги съм го чувствал като един от най-близките си приятели.
- Малко хора си спомнят и за композитора Константин Ташев, с когото създадохте "Момчето, което говори с морето". Какви са ви спомените от тази песен и маестрото?
- Право да си кажа, много ме натъжихте с това интервю. Говоря за много близки за мене хора, които отдавна ги няма. Коцето Ташев беше „моят“ композитор, който написа музика за повече от 20 мои спектакъла в бургаския театър. Имаме и доста песни, с които печелехме награди на конкурса „Бургас, морето и неговите трудови хора“. Една от тях беше „Момчето, което говори с морето“, която решихме да дадем на младия почти неизвестен певец Панайот Панайотов. Облякохме го с моряшка фланелка и го накарахме да седне на стъпалата на летния театър и да сподели песента със зрителите съвсем интимно. Това тогава беше абсолютно нестандартно. Така тази песен и до днес вълнува слушателите. Впрочем това е една от малкото мои песни, за които съм писал текста по готова музика. Коцето беше изключително емоционален композитор и човек и неговата музика сама предизвикваше стиховете. Отиде си внезапно, след катастрофа в разцвета на таланта си.
- Като млад написахте "Младостта си отива", а преди няколко години "Младостта се завръща". Как поддържате духа си млад?
- Знам ли... Не съм се замислял над това. Така съм устроен вероятно – тялото остарява, душата не ще.
Това е той:
Роден е на 18 януари 1940 г. в Бургас
Завършва българска филология в СУ и първоначално работи като учител по литература в Малко Търново
От 1963 г. до 1983 г. е драматург и режисьор, от 1983 до 1990 г. и художествен ръководител в Бургаския драматичен театър "Адриана Будевска"
От 1990 до 1999 г. е драматург и режисьор на театър „Възраждане“ - София
От 2000 г. е творец на свободна практика - автор на поезия, драматургия, белетристика, мемоаристика и публицистика, композитор, певец, рецитатор, гост-режисьор
На 12 септември 2022 г. ще празнува 60 г. в театъра с моноспектакъл в летния театър в Бургас
Лео Богдановски
