- Честит рожден ден, проф. Ничев! С най-добри пожелания от целия екип на вестник „Телеграф“. Как го посрещате?
- Колеги, благодаря ви за пожеланията и за вашия всекидневен творчески труд, който полагате, за да отразявате всички събития, които се случват в нашата малка България и по света. Дълги години празнувах този ден в любимия ми европейски град - Виена, но след пандемията вече скромно го отбелязвам в малък курорт край морето, където прекарвам почти цялото лято.
- Правите ли си равносметки на тези лични празници и каква е тазгодишната ви?
- Равносметката, особено на моята възраст, е неизбежна. У много хора се появява и паника от предизвестения финал на човешкия живот. При нас тя е особено драматична поради преобладаващия сред българите атеизъм, гарниран с все по-задълбочаващото се невежество. Но тъй като съм роден оптимист, вярвам, че това дава възможност на много артисти, които могат да продадат на цивилизования свят оригиналните си идеи за нашето балканско съществувание. Главно насочени към западните цивилизации, където все пак има някакъв порядък по темите за битието, регламентиран от влиянието на църквата.
- Над какво работите в момента?
- Един от най-успешните български писатели Димитре Динев, който живее и работи във Виена, ми предложи да екранизирам неговата пиеса „Емигрантски рай“. Тази пиеса се игра успешно в най-големия виенски театър Фолкстеатър, у нас в театър „София“ и по цял свят. В центъра на пиесата е една от от най-парливите през последните години теми за Европа – емиграцията. След прочитането й намерих, че в сюжета мога да вместя и една моя идея, която нося от няколко години. След съгласието на автора започнахме заедно работа по този проект. Много се радвам, че само преди ден комисията за игрално кино в НФЦ го одобри за развитие на сценарий. Имам и други идеи, но проблемът както винаги е във финансирането.
- Какво си спомняте от снимките на вашия "Бай Ганьо“ - тази незабравима комедия в 4 серии?
- Винаги когато започвам нов филм, се появява някаква сериозна пречка, която трябва да бъде преодолявана... Ако вярвах сляпо в конспиративните теории, щях да си мисля, че това е насочено само срещу мен и моите филми. Такава беше тъжната ми констатация, но много вероятно е да е било и просто случайност. Годината е 1990. Страшната Луканова зима след обрата в България. С автобус „Чавдар“ екипът трябваше да тръгне за снимки към Прага, а после за Виена в 4 часа сутринта. Към 23 часа ми се обади посърнал директорът на продукцията, за да ми съобщи, че продукцията се отлага за пролетта. По заповед на директора на киноцентъра. Самият той беше осигурил малко валута от управлението на кинематографията, която само след дни трябваше да престане да съществува като централа, свързана с комунистическата пропаганда. Настъпваха новите дни на България. Запазих самообладание. Зам.-директорът на киноцентъра Илков ми беше приятел и знаех, че е на гости. Както всеки истински съветски възпитаник, се досещах, че в 23 часа е поне на 3 водки. Проведох кратък разговор. Поисках му благословия за пътуването. Слава богу той не знаеше още за заповедта на големия шеф. И се обадих на директора на продукция: „Тръгваме. Имаме разрешение!“. Свършихме работа по снимките. Старият автобус се разваляше много пъти по пътя и го поправяхме. Българинът винаги си носи тел и чук. На връщане целият автобус беше препълнен с тоалетна хартия. Не се кискайте. Защото тогава цяла година висяхме по опашки не само за кисело мляко и хляб. Всички в България, освен моя екип, режеха вестници за цели, които си спомнят по-възрастните читатели на в. “Телеграф“.
- Може ли да разкажете истории с Калата, Джоко Росич, Филип Трифонов, Силвия Въргова, които вече не са между нас...
- Калоянчев ме покани на вечеря и плати сметката. Старите кучета в киното казаха, че явно е решил, че съм голям режисьор, защото Калата за никого никога не е правил подобен жест. Филип Трифонов играе ролята на Ботков. Но два дни преди снимките в Прага ми се обади от Германия, че е избягал и повече няма да се връща в България. Цяла нощ не спах и накрая реших, че организаторът в продукцията Вальо Москов прилича най-много на Филип Трифонов. Разбира се, трябваше да го снимаме само в гръб. Ако на терен имаше критици от тези, които се наизлюпиха напоследък, навярно щяха да обявят, че това е някакво ново смело творческо кинорешение. Джоко Росич беше широкоскроен балкански човек. Майтапеше се добродушно и със смеха си лесно увличаше всички. Снимахме „Бай Ганьо“ в банята и Джоко се занасяше с Калата. Много хора не знаят, че Алековата баня снимах не във Виена, а в Банкя. По същото време и на същото място БСП имаше предизборен митинг. Джоко Росич вървеше из декора след Георги Калоянчев и го поднасяше: „Кала, не оставяй симпатизантите си сами. Излез да ги подкрепиш“. А Калата се криеше по ъглите: „Остави ме да репетирам ролята си. Аз съм артист. Не ме интересуват митингите!“. За Силвия Въргова какво бих могъл да разкажа? Бях поканил бъдещата си съпруга като статистка, за да изкара някой лев за самолетен билет до Будапеща. Така че беше изключено в нейно присъствие да се заглеждам в действително много красивата Силвия Въргова.
- В "Бай Ганьо" участва Гинка Станчева, а в последния си филм "Можеш ли да убиваш" върнахте в киното Емилия Радева. Двете актриси отпразнуваха 90-годишните си юбилеи наскоро. Как работихте с тях?
- А как се работи с такива актьори? Режисьорът трябва да сътвори такъв мизансцен, че те да забравят, че участват в някакъв спектакъл, а просто да заживеят в него. И на двете актриси пожелавам да са живи и здрави, за да честваме с нови филми тяхната 100-годишнина.
- Тази седмица се навършиха и 20 г. от загубата на Катя Паскалева, която снимахте в "Звезди в косите, сълзи в очите". С нея как беше на снимачната площадка?
- Реших първия снимачен ден на „Звезди в косите, сълзи в очите“ да бъде понеделник, когато по това време всички театри почиваха. Актьорите от бъдещата трупа „Обнова“ бяха вече пристигнали в Албена. Запазих голямо сепаре в ресторанта на хотела и поканих актьорите. Вдигнах тост и ги предупредих, че от утре започваме и трябва да бъдем свежи и готови за работа. Отидох на оглед на първата локация и когато се върнах от ресторанта, вече се носеха песни. Петър Слабаков ги черпеше и всички го наричаха „шефе“. Той беше поел ролята си на директор на театралната трупа – ролята му на Стоманяков във филма. След това през целия период двама от моите асистенти отговаряха за актьорите. Единият отговаряше персонално за Катя Паскалева. Докладваха ми веднага, ако се задържа по-дълго на бара. А стаята, в която беше настанена, беше непосредствено до стаята на асистента, отговорник за нея. Един-единствен път имаше проблем с няколко актьори от Пловдивския театър, които бяха дошли при Катя Паскалева, за да празнуват някакъв рожден ден. Те се бяха опитали да влязат тайно в стаята и през козирката над входа на хотела. Не знам дали много са ме намразили, но ги изгоних от хотела: “Приятели, рождени дни много, но снимките с Катя в този филм са само сега“. Тя се готвеше преди всеки кадър, като изискваше да остане сама в декора. Често когато й ръкопляскахме за изпълнението, се смееше и се радваше като малко дете. Катя Паскалева ненавиждаше фалша. Беше откровена до грубост. Неповторим талант.
- В същия филм прави една от ярките си роли и Татяна Лолова, която е ваш талисман и участва във всичките ви големи проекти. По кой от тях беше най-трудна работата?
- Татяна Лолова и Катя Паскалева са световни актриси. С Татяна връзката ми стана доста трайна, нейната игра е на ръба между комичното и драмата. А това е най-любимият ми маниер за разказ, стига да мога да го постигна с драматургичния материал, с който разполагам. Така Татяна Лолова се превърна в мой талисман и участва в най-сериозните мои филми в последните две десетилетия. Като говорим за талисмани, задължително трябва да отбележа Александър Морфов като актьор. Открих го на кастинг за „Иван и Александра“ още като студент в НАТФИЗ. След това последва ролята му в „Пътуване към Йерусалим“. Там Сашо е неповторим. Към тази двойка ще прибавя и Николай Бинев и Леда Тасева. Велики актьори. По този повод предлагам Министерството на културата и Народният театър да помислят за създаването на музей на българския актьор. Доколкото все още се съхраняват снимки и откъси от филми, телевизионни предавания за хората, които трябва да бъдат запомнени от бъдещите поколения.
- Кой от филмите ви отне най-много време да го осъществите и какви бяха проблемите за реализирането му?
- Споменах за създаването на „Бай Ганьо“ и дълго мога да говоря за проблемите, свързани със създаването на всеки мой филм. Но смятам, че тази част от кухнята не е толкова важна, колкото дали си успял да създадеш добро произведение на изкуството. Смятам, че творците трябва покорно да очакват оценката за това, което са направили.
- С коя лента най-много се гордеете и искате тя да остане визитната ви картичка за поколенията? Може да включите и любопитни истории около създаването.
- Филмът, който смятам за изцяло мой, е „Иван и Александра“. Разбира се, веднага искам да напомня, че това е колективно изкуство. Не може да си добър диригент без талантливите музиканти от оркестъра. Тук ще отбележа участието на оператора Георги Николов. На писателя Виктор Пасков, който работи по диалога във филма. На Борислав Шаралиев, който като шеф на колектива се пребори с всички, които бяха против реализацията на филма „Иван и Александра“. Филмът участва в конкурсната програма на „Берлинале“, има награди от Чикаго, от Италия, “Златна роза“ от Варна. Обиколи целия свят. Само преди два дни получих имейл от Масачузетския университет. Молят ме да им предоставя копие от филма „След края на света“ по сценарий на Анжел Вагенщайн. Университетът планира да направи през октомври ретроспектива от филмите на Анжел Вагенщайн по случай неговата 100-годишнина. Великолепна инициатива в чест на творчеството на този велик творец. Чудя се какво ще предвидят българските културни институции по този повод? Та в края на този имейл, подписан от кураторката Хилтруд Шулц, пише: “че та все още носи емоцията от филма ми „Иван и Александра“, който е гледала преди много години. Това е истински подарък за рождения ми ден.
- Остана ли актьор, с когото сте искали да работите, но се разминахте?
- Започнах скромната си творческа кариера на 9-годишна възраст, когато след конкурс постъпих в драмсъстава към пионерския дворец. Години по-късно вече играех в радио София. Всяка неделя детският радиотеатър излъчваше пиеси, в които играех често главни роли. Бях Заек, Мързелив ученик, достигнах до ролята на Гаврош. Мечтаех да стана актьор, но големият режисьор Гриша Островски попари актьорските ми мечти. „Иванчо, нисичък си, грозноват, гласа ти не е силен, започвай да четеш повече и помисли за режисура“. Бях направо съкрушен, идеше ми да се самоубия. Днес Гриша Островски ме гледа от небето, а аз искрено и с дълбок поклон му благодаря. Защо казвам всичко това? Защото от дете обичам актьорите и това се потвърждава както със „Звезди в косите, сълзи в очите“, така с “Черните лебеди“ и с еврейската ми трилогия. Животът се оказва доста къс, за да мога да работя с всички актьори, които харесвам.
- Продължавате ли да предавате опита си на младите? Какво мислите за тях, кои имена и техни филми бихте откроили?
- Пандемията постави хората в изолация. Връзките съществуват предимно със зумове. Връзката ми с НАТФИЗ, където работих в продължение на много години, сега вече е само с дипломирането на някой студент. Да си призная изпитвам най-голяма симпатия към моите бивши студенти, които се опитват да осъществяват едновременно творческа и педагогическа работа. За съжаление един от тях - проф. Иван Георгиев-ГЕЦ, вече не е между нас. Но друг - проф. Михаил Мелтев, продължава успешно да работи и в двете сфери.
- Какво мислите за пробива на Мария Бакалова в Холивуд?
- Мария Бакалова е триумф на придобивките на глобалния свят на днешния ден. Едно момиче от Бургас си купува самолетен билет за Лондон, за да участва в кастинг и го печели. Преди падането на Стената български актьор можеше да замине на кастинг в чужбина само ако не го застрелят, когато пресича нелегално границата. Или можеше да замине официално само с висше партийно разрешение. Това е част от придобивките на новото време. На Мария Бакалова пожелавам успех.
- Какви са проблемите на днешното българско кино?
- Основният проблем за българското кино е актуалната система за избор на проекти за реализация. Липсата на всякаква отговорност за последствията от определените чрез жребий членове на художествените комисии. Огромен проблем е и киноразпространението. Държавата безмълвно наблюдава борбата на няколко групи от нашите среди, да регламентират пътя на собствените им проекти, като по-скоро разбирай „да улеснят“ реализацията на техните идеи за сметка на останалите играчи. От няколко години апелирам БНТ да излъчва всички български филми, създадени с държавна подкрепа, за да може реално да достигнат до българските зрители. До хората, с чиито данъци ние създаваме своите произведения.
Това е той:
Роден е на 31 юли 1940 г. в Казанлък
Завършил е магистратура в Държавната филмова академия за театър и кино в Лодз, Полша, 1967 г.
През 1978 г. става професор по филмова и тв режисура в НАТФИЗ, където е и декан на Факултета по екранни изкуства
Има над 15 игрални филма, които са с множество национални и международни награди - "След края на света", "Бай Ганьо", "Иван и Александра", "Бумеранг", "Пътуване към Йерусалим", "Деца от восък", "Българска Рапсодия", "Можеш ли да убиваш".
Лео Богдановски
