- Г-н Дончев, последният ви филм „Преди да забравя“ вече е в кината в цялата страна. Каква е неговата история?
- Филмът разказва за едно семейство, което е поставено в затруднение заради деменцията на бащата на главната героиня. Тя осъзнава, че има малко време да прекара с баща си, преди да я забрави, и решава да се откъсне от претовареното си ежедневие и да тръгне с него и сина си на пътешествие. Това решение среща отпор от съпруга й, на когото му е писнало от глупостите на дядото и си остава вкъщи. Пътуването до роднините е изпълнено с приключения и неочаквани обрати.
- „Преди да забравя“ е посветен на болните от Алцхаймер и предизвикателствата за семействата им. Кога тази тема започна да ви вълнува?
- Филмът е посветен на бащата на Теодора, моята съпруга, съсценарист и съпродуцент. Ние доста време живяхме по този начин и ни се стори важно да изразим преживяванията си, както и изводите, до които достигнахме. Трудно е, изнервящо е, но грижата за нашите родители е наше задължение. Така, както те са се грижили за нас като бебета и са ни отгледали, така и ние на свой ред трябва да се погрижим за тях. Филмът всъщност е посветен и на близките на хората с деменция и казва „Благодаря!” за усилията и лишенията им. Осмисля жертвоготовността им като основна ценност. Но да не останат с впечатление хората, че само нравоучителстваме. Филмът е лек, историята върви динамично и е една комуникативна история от живота. Някой беше казал, че е като риалити. Приемам го като комплимент, защото означава, че е историята е естествена. В нея са вплетени много неща – семейни отношения, връщането в детството, прекарано на село с простички игри като чилик и карачка, българският фолклор, традиции и хумор.
- С какво се сблъскахте в процеса на работа заедно с вашата съпруга Теодора, която е сценарист на филма?
- Процесът на създаването на филма беше дълъг и както всички български филми и въобще българско изкуство – изпълнен с трудности. Сценарият бе готов през 2019 година и след това трябваше да кандидатстваме за финансиране на няколко сесии в Национален филмов център, щастливи сме, че се хареса на комисията, избрана през есента на 2022 година. Ако мога да отворя скоба, събитията, които в момента текат във филмовия център и въобще сред колегите ни във филмовата общност, са доста притеснителни. Те може би са извадка от случващото се в цялото ни общество. Почти всяка сесия е блокирана от неодобрените кандидати, често пъти с дребнави доводи и вторачени в запетайките на закона, те спират много филми от производство. Резултатът е връщане на парите за кино и забавяне развитието на българското кино. Ще видим какво ще се случи с последната сесия. Дано разумът на колегите надделее над емоциите им. Но обратно на „Преди да забравя“ през 2022 година успяхме да спечелим нискобюджетна субсидия, да се измъкнем без блокиране и да заснемем филма през 2023 година. Екипът, с когото работим, е избиран през годините ни работа и вече мога да твърдя, че се състои от добри професионалисти, които създават много спокойна атмосфера на терен. За мен това в момента е най-важно.
Снимките протекоха без никакви инциденти, работехме с по-кратки снимачни дни, за да сме по-свежи и спокойни. На мен лично ми беше спокойно, а и мисля, че на екипа също. Всички си спомняме с най-добри чувства за снимачния период.
- Данните показват, че около 100 000 души са диагностицирани с болестта Алцхаймер. Какво не знаят хората за нея и какво биха научили от филма?
- Филмът е направен, за да поражда емоция, а не за да информира хората за болестта. Това би било досадно. Болестта е злодеят в историята. За съжаление, този злодей не може да бъде победен, а може само да се научим как да живеем с него.
- Много хора биха се страхували да го гледат, за да не се натоварят. Но „Преди да забравя“ е повече от история за едно заболяване. Разкажете ни за главния герой и колко истории са събрани в неговата.
- Няколко реални истории са събрани в една, за да я направят по-интересна. Иван Савов също вкара ситуации от случките с майка си, която си е отишла, след като години е страдала от Алцхаймер. Ние разглеждаме периода преди абсолютното забравяне, защото все още има надежда и проблясъци. Тогава тези хора са все още комуникативни и дори на моменти забавни. След това идва тежкият период, но него исках да избегнем в основната част на филма. Тя остава за финал.
- „Преди да забравя“ е кинодебют за Александра Димитрова, която влиза в главния женски персонаж. Защо й се доверихте?
- Главната актриса Александра Димитрова беше първата, която прослушахме. Търсех ново лице, което зрителите да приемат като самата героиня на историята. Аз нямам нужда от известни актьори, за да си подсигурявам режисурата, напротив – намирам за интересно и плодотворно да работя с нови и малко познати лица. Тя се справи чудесно и след нея фактически спряхме да се срещаме с актриси. Само че, улисани в организацията, забравихме да й кажем и тя в един момент беше решила, че няма да станат нещата. Мисля, че Александра показа, че може да води действието увлекателно, убедително и да изгради многопластов емоционален образ.
- Иван Савов се справя брилянтно с главната роля. Защо се спряхте на него?
- Първоначално за ролята на бащата се бяхме спрели на Стефан Мавродиев. Той репетира с нас, направихме два снимачни дни на фолклорния фестивал в Гела, но 3 дни преди началото на основния снимачен процес той се обади с новината, че е зле и ще се оперира. Не можеше да ходи, а филмът изискваше доста ходене и то в планината. Може би паника е точната дума, с която мога да опиша чувството ми в онзи момент. Теодора беше предложила и преди Иван Савов, но аз първоначално се въздържах, защото той беше изиграл подобна роля и не исках излишни сравнения и интриги. Но може би беше Божия намеса. Въпреки че Иван беше по средата на своя важна работа, той я заряза и дойде да ни спаси. Включи се на скорост и още от първия снимачен ден започна да анализира драматургията и да дава предложения, които почти винаги бяха в интерес подобрението на историята. Той е по-остър актьор и човек, на когото обикновено се поверяват отрицателни и особняшки роли, тук той показа възможността си да бъде точно обратно – да бъде топъл и мил. Също така и забавен.
- Премиерата на филма събра много хора. Какво ви казаха те, след като гледаха лентата?
- Премиерата беше празник, с който отпразнувахме години труд по филма. Бяхме поканили приятели, роднини и журналисти. Аз не вярвам много на тях, защото те са предубедени и обикновено са ласкави на такива събития. Но имаше и придружаващи хора, обикновени зрители, които бяха развълнувани и май бяха плакали. Което е целта на този филмов разказ. Абе, много се зарадвахме на реакциите.
- По-лесно ли е да се работи с любимия човек?
- Средата, в която работим, е изпълнена с талантливи и много умни хора - конкуренция и затова споделянето между мен и Теодора ми помага да анализирам по-ясно всяка ситуация и да градим стратегия. Както организационна, така и творческа. Тя ми е коректив и аз съм на нея. Споделяме и обсъждаме всяка идея. Ние сме екип и само по време на снимачния процес аз поемам самостоятелно работата. Хубаво е, че имаме еднакви критерии за изкуство с изключение на музиката, и така гледаме в една посока. Доста често се хващаме, че мислим за едни и същи неща по едно и също време, което е пълен синхрон и резонанс.
- За какво най-често спорите с Теодора по време на работа? И в крайна сметка кой излиза винаги прав?
- Спорим от време на време за доста неща. Но в зависимост от това кой е по-специализиран в дадената област – той надделява. Аз винаги отстъпвам що се отнася до писане на текстове и ПР, последното не го владея въобще. Не мога да се рекламирам, намирам го за унизително. Тя пък се съобразява с режисьорските ми решения. Както и за финансовите.
- Готови ли сте вече с нова история, която да разкажете и каква ще бъде тя?
- През лятото на 2024 година исках да напишем сценарий, който да включва няколко истории, различни истории, които да бъдат обединени от темата „Престъпление и наказание”. По скоро „Грях и опрощение”. Истории, които да разказват за герои, паднали много ниско в живота, и да проследим тяхната борба и път към доброто и възвръщането на желанието им за живот. Искахме религията да има централно място в сценария. Интересното е, че всяка сутрин се събуждах с нови и ясни идеи по драматургията. Толкова лесно и бързо никога не сме писали сценарий. Така се оформи „Неведоми пътища”, който в момента чака резултатите от последната сесия във филмовия център.
- Всеки режисьор има мечтан сценарий, който да осъществи на кино. Какъв е вашият?
- Като млад имах подобни мечти, но вече съм с повече опит и съм реалист. Мечтаният сценарий е сценарият, по който работя в момента. И така ще бъде и в следващия. Да сме живи здрави!
- За какво мечтаете?
- Мечтая си да остареем заедно с Теодора, да видим децата си големи и възрастни и да видим внуците си пораснали. Да живеем всички заедно, макар че те може би ще пожелаят да поемат други пътища, може и далече.
- Какво пожелавате на читателите на „Телеграф“?
- Да са здрави, да са добри и да полагат усилие за запазване на доброто. И да гледат български филми.
Това е той:
- Роден е на 27 октомври 1978 г. в Момин проход.
- Завършва „Кино и телевизионна режисура” в НБУ.
- Сред неговите филми са „Писма от Антарктида“, „Дъвка за балончета“, „Корпус за бързо реагиране“ и др.
Екатерина Томова
