- В последния ден на старата 2021 г. каква е вашата равносметка за нея, г-н Найденов?
- Аз не съм много по равносметките, защото съм установил, че човек, когато много смята, особено в изкуството, не е на добре. Появи се цяло едно поколение, което е много пресметливо, но му личи и като производство, и като музика и атмосфера. Хората на изкуството според мен трябва да бъдат по-витални, по-освободени и не толкова пресметливи. Защото има една песен, в която се казва, че без пари не може, което наистина е така, те са необходимост, но те не са всичко и, общо взето, сцената е безпощадна към хората, които пресмятат всичко. Има и такива, които може да не са учили музикална терминология или инструмент, но въпреки това публиката има интуиция и рано или късно всичко се намества и не случайно песните от преди 20, 30 години продължават да се пеят. Аз нямам предвид точно моята музика, а изобщо голяма част от това, което е направено преди толкова време, а публиката продължава да пее тези песни, показва, че е имало смисъл.
- Утре имате имен ден, как ще го посрещнете?
- Преди години, като бях дете, го посрещах много по-добре, защото беше на 14 януари по стария календар. Минали бяха и Ивановден, и Йордановден, ние бяхме последни. А сега вече сме първи (смее се) и, общо взето, Нова година и именният ми ден преливат едно в друго. Не го усещам като индивидуален празник, но няма нищо лошо. Важното е тази година - 2022-ра, да бъде по-добра и наистина тази страхотия в човечеството малко да утихне, защото нещата са много напрегнати в целия свят и ако трябва да си пожелая нещо, то е здраве и малко повече дух.
- Винаги по празници се връщаме назад, към нашето детство. Какво дете беше Васил Найденов?
- Живеех с майка ми, баба ми, леля ми, дядо ми, с много хора. Аз не съм живял с баща си. Майка ми и баща ми са се разделили още когато съм бил на една-две години. Живеехме на „Раковска“ и площад „Славейков“, това е бившото Министерство на строежите. Беше много смешно, когато ме поканиха в собствения ми дом, който в момента е студио на шефа на „Атака“ Волен Сидеров. Когато влязох за някакво интервю, аз самият много особено се почувствах, защото те са разградили, за да може да бъде по-голямо помещение. И всъщност се озовах след много години там, където съм отрасъл. До втори, трети клас. Защото след това отидох да живея, където е Френската гимназия. Даже се сещам, че в двора се деляхме на стражари и апаши. Едните харесваха „Бийтълс“, другите харесваха „Стоунс“. Така че и това време е минало. Това е било вече в моя пубертет. Завършил съм Строителния техникум. Бях частен ученик на музикалната гимназия при Теменужка Янева. По-късно кандидатствах в Консерваторията, приеха ме специалност „Пиано“. Всъщност аз не съм завършил певец, втората ми специалност беше пеене. Но така се оказа, че животът ме направи певец. Общо взето, животът ми е преминал предимно с музика, въпреки че никога не съм бил сигурен, че ще ставам певец. Имал съм възможност да работя с добри музиканти, което е много приятно, защото много е важно, както и в момента, да работиш с хора, които са професионалисти. И в това отношение съм безкомпромисен. Защото е много страшно да ти свири някой, когото ти не харесваш. Всичко чувам, за съжаление, защото самият аз съм инструменталист и съм малко труден по отношение на тон, режисура. Може би сега е моментът да се извиня на много от тези хора, с които работя, че ме търпят, защото, като стане дума за репетиции, ставам безкомпромисен. Понякога повишавам тон и крещя, което е нормално. Особено на сцената не се извършва това, което е необходимо. Това не е претенция, това е необходимост, макар че много хора твърдят, че аз съм много претенциозен. Аз не го разбирам така. Това е част от занаята. И е по-хубаво да си казваме нещата такива, каквито са, а не да ги премълчаваме.
- Това бе и поредна година, която мина доста трудно за всички, лично на вас как ви повлия пандемията.
- Страшно е, че през тези две години човечеството загуби много хора. По-страшно от смъртта няма. Може би това беше някакво предупреждение към човечеството да мисли малко повече, защото е временно на земята. И какво си е дало като поука, това е друг разговор. И по отношение на екология, и по отношение на човешките взаимоотношения, на възпитание, на еманципация, на какво ли не. Малко или много човекът прекалено много стана алчен и, заграбвайки земята и природата, малко или много тя си отмъщава. С две думи - аз не мога да се оплача, че през тези две години не съм работил. Напротив, аз съм най-работещият, общо взето, колкото и да звучи самохвално. То аз нямам право да бъда неработещ, защото изхранвам, колкото и да звучи бащински, екип от хора. Когато имаш зад себе си много хора, които разчитат на теб, ти си малко или много длъжен да намираш прехрана - е, смело казано, но, общо взето, ме търсят. И то ме търсят не заради музиката ми, а по-скоро пълня залите и това е една от причините да ме канят. Аз не съм свикнал да ходя да търся участия. Такова нещо не ми се е случвало.
- Често ви питат няма ли да направите голям концерт. Мислите ли наистина за нещо такова?
- Аз не ги деля концертите на малки и големи. Не ги деля дали пея в Лондон или в Москва, или Куба, или Калофер. За мен е абсолютно едно и също и даже мога да твърдя, че понякога много по-добри участия се правят пред 100-200 човека. Понякога малките участия стават много-много по-добри, отколкото претенциозните ангажименти, които хората правят едно или две максимум през годината. И ни надуват главата чрез медии за големия си концерт, което за мен звучи малко смешно, защото те са ходили прави под масата, когато аз съм пътувал на концерти. Няма град или паланка, която да не я знам. Няма културен дом или зала, които да не познавам от тоалетните до гримьорните. Което е нормално и това е част от нашия занаят. Така че това с големия концерт изобщо не ми е много интересно. Каквото и да говорят хората, пак казвам, че изобщо не деля концертите на малки, големи, средни, било и като местонахождение, и като посещение на хора. Щом хората са си оставили семействата и са се вдигнали да те слушат в един, два, три, понякога и до четири сутринта, това означава, че тези хора заслужават внимание.
- Била съм на много ваши концерти. Не знам как го правите наистина, но аз такъв заряд не съм виждала никога.
- Благодаря за комплимента. Аз затова почнах това интервю така, че най-много ме е страх от пресметливи хора в изкуството, защото това им личи. Както казах, без пари не може, но когато те са първопричината и когато майката природа не ви е дала емоции и се пестиш да ги раздаваш, независимо от това в колко часа си някъде, това е много страшно. Всичките хора, от които съм се учил, които съм гледал от дете, било актьори, било хумористи, било певци, повечето са били наистина хора с изключителна енергия, с някои дори съм работил. Всичките бяха почти еднакви. Бяха много обикновени, не си играеха на звезди, бяха добронамерени.
- Като че ли истински успешните хора са по- земни и приветливи?
- Знаете ли, съвсем наскоро се запознах с едни страхотни млади хора, които са в световната класация в момента и са били първа част на Елтън Джон, а там, както се казва, няма лабаво. За да отидеш и да работиш три години при Елтън Джон, се подбират нещата много внимателно и в световен мащаб и се оказва, че пианистът е българин. За което почти никъде не е писано. Всички тези хора, които са завършили големите музикални академии, са изключително симпатични, усмихнати. И това може само да ни радва, че много българи има на световната сцена, за които по-малко се пише, отколкото трябва. Защото това ще повдигне самочувствието на българина и дори много млади хора ще намерят смисъл да останат в България.
- Тук поколението от младите артисти, които тепърва навлизат, имат ли уважението към изпълнителите, които сте легенди?
- Те много-много неща не знаят. По принцип младото поколение винаги е било такова. Много от тях си мислят, че светът почва от тях. Било като мода, било като поведение, било като балет на сцената, било като музика. Това е част от младостта. Само че като пораснеш, трябва да се приземиш и да разбереш, че светът не почва от теб. Мен и това малко ме плаши, че през последните години и медиите прекалено много подкрепят само една музика. Няма нищо лошо, в музиката няма лошо и хубаво, но доста по-стерилна. По принцип музиката е променена, което е нормално. Това се променя заради електрониката, която върви. Но пък човек има нужда от една топлина по отношение на думичките, които ще ти сложат в устата. И като текст, и като аранжимент, и като припев, и като много неща човек има нужда да се стопли по някакъв начин. Докато тази студена музика минава-заминава. И тя е част от световните тенденции, но това не може да се каже, че много-много остава. На младите рано или късно ще им дойде акълът. Те нямат голям избор, защото, работейки в телевизионните модули, където всичко е готово, където декорът е платен, където осветлението е предварително платено, където балетът е добър понякога, но има и костюми, които са скъпи и различни, където и звукът не е лош, но ти не си го платил,където публиката е дошла наготово и когато те оставят изведнъж ти да се занимаваш с всичко това и да можеш да плащаш на група, с която работиш, да плащаш на звук, осветление, балет - изведнъж всичко това те приземява много бързо. И много от тези хора, да не кажа почти всичките, пропадат. Изведнъж те виждат обратната страна на медала, че телевизионните модули са не лоши, но създават една илюзорност за много лекота в професията. А в живота има една песен „Не е така“ на ФСБ. Изобщо не е така.
- Каква е причината да се създават все повече така наречените хитове еднодневки?
- Не знам дали са еднодневки, но, общо взето, много от тези съвременни артисти робуват на думата мода, а пък и хората, които седят зад тях, не разбират много, слагат си един етикет, а всъщност много от тях не са направили една песен през живота си. Аз съм говорил с някои от по-младите хора, които са се молили да им помогна в такъв смисъл, че на техните продуценти да им говоря, че това, което те им дават, не го харесват. Но те малко или много им казват - това са съвременни тенденции, това ще пеете. А е много страшно да пееш нещо, което ти не го усещаш или пък си силен в друга стилистика. Даже съм се опитвал да помогна, но има някакво заболяване на думата мода и това е приоритет на малкия народ. Аз съм абсолютно убеден, че българите, тъй като сме малка нация, цял живот сме били сателит на големите народи. И малко или много те разсъждават по друг начин, с друга мащабност, не само финансова, а и чисто националистична. В това отношение изгубваме част от това, което е нашият натюрел.
- Притежавате най-хубавото нещо - това да сте истински.
- Аз се упражнявам от трети клас (смее се). Доста години се търкалям по сцените. Това е професия, която не е чак толкова лесна, защото създава илюзия, че е много достъпна и много елементарна, ама не е баш така. Като погледнеш в световен мащаб, зад всички стоят екипища от хора, които се хранят от тях. И, общо взето, такава е конкуренцията и такова чудо е, че много малко от тях остават във времето дори при тези екипи, които вървят зад тях. Зад тях е чудовищно нещо. Защото тук има финансови интереси понякога на много над сто човека. И при това положение тези хора работят за удължаването живота на този артист. И въпреки всичко във времето оцеляват малцина. Ние виждаме колко човека са Елтън Джон или „Бийтълс“.
- Кое е най-важното нещо, за да оцелее изпълнител във времето?
- Може би поне при мен е любовта към музиката. Така са ни възпитали през годините. Човек трябва първо да обича професията си. Без пари не може, но това не е всичко. Но когато това е основният претекст да правиш някаква музика, веднага личи. Хората усещат, че тук нещо не е в ред. Те понякога не могат да го формулират. Понякога и дрехи, костюми, реклама и телевизии - всичко е в ред - само финалът не е, просто даденият изпълнител няма душичка, няма кръв, няма органика на сцената. Изключително важно е по някакъв начин да накара хората пред него да го заобичат. Звучи доста претенциозно, но защо пък не и това. Хора като Апостол Карамитев, хора като Стоянка Мутафова, като Парцалев, Татяна Лолова и много от тези големи имена - било в Народния театър или другаде - хората наистина ги обичат. Както и Лили Иванова. Наистина тези артисти са обичани от хората. Трябва да те обичат, за да може да оцелееш толкова време в това, което правиш. В това съм абсолютно убеден. Ако ти минеш само като музикален продукт и изтребител, колкото и да си рекламиран, напудрен, колкото и хубави неща да говорят музиковеди за теб, не стигнеш ли до хората и до жената, която продава билетчета на тоалетната, както се казва, е въпрос на време да се изгубиш.
Това е той:
Роден е на 3 септември 1950 г. в София
Завършва Строителния техникум „Христо Ботев“, а след това и естрадния отдел на Музикалната академия, специалност пиано, през 1973
Звездата му изгрява през 1976 г., когато изпява „Синева“ на Александър Йосифов и след това през 1979 г., когато песента от филма „Адаптация“ е обявена за „Мелодия на годината“
От 1969 г. е в група „Златни струни“, а в началото на 70-те за кратко време се включва в оркестъра на Бисер Киров
Бил е солист на „Диана Експрес“, преди началото на соловата кариера е пианист в „Тангра“
Елизабет Методиева
