В деня за възпоминание на жертвите на комунистическия режим, 1 февруари, Негово Светейшество Българският патриарх Даниил отслужи в храма „Свети Седмочисленици“ панихида. Тя бе в памет на осъдените от Народния съд и екзекутирани на 1 февруари 1945 г. царски регенти, министри, депутати, но и за всички жертви на режима. В словото си патриархът ги нарече достойни човеци, които са били „в продължение на години в управлението на държавата, армията и институциите“. Главата на БПЦ обаче не спомена загиналите заради вярата си православни духовници в този период. А бройката на тези непризнати мъченици, пострадали както първите християни, е страховита – между 300 и 500. Покойната игуменка на женския Калоферски манастир Валентина Друмева сама бе събрала свидетелства за около 400 клирици, някои убити, а други пратени по затвори и лагери.
Терор
Терорът срещу тях започва веднага след преврата от 9 септември 1944 г. и продължава с особена интензивност до май 1945 г., когато са убити над 100 духовници. Само през месеците септември и октомври 1944 г. са отвлечени 68 свещеници и 7 монаси. Те са подлагани на нечовешки мъчения от специални наказателни отряди, а безжизнените им тела са захвърляни в пустинни места. Гробовете на много от тях остават неизвестни и до днес.
Такъв е случаят с отец Атанас Янев от село Каблешково, Сливенска епархия, който е отвлечен на 10 септември 1944 г., измъчван и след това мъртвото му тяло е хвърлено на селското сметище. Йеромонах Паладий е протосингел на Видинския митрополит Неофит. Издъхва след жестоки изтезания, а гробът му остава неизвестен и до днес. Трагична е и съдбата на отец Петър Русков. Задържан без заповед за арест през ноември 1944 г., той е подложен на нечовешки мъчения и убит на 18 декември. Тялото му е хвърлено в кладенец в село Симеоново, Ямболско.
Според изчисленията на отделните изследователи броят на всички преследвани духовници на БПЦ варира между 500 и 600, което е около 20% от нейните свещенослужители към 1944 г. Броят на убитите представлява една пета от този на всички репресирани православни духовни лица.
Лагерите
Някои от убитите вече свещеници са осъдени и от Народния съд, като посмъртно са дамгосани с клеймото „фашисти“. Пред него са изправени над 200 нови духовници. Някои от тях са пребити до смърт преди процеса. Съдът издава 152 присъди за свещенослужители, 13 от които – смъртни. Успоредно с това много от осъдените духовници след изтърпяването на своите присъди в затвора не са освободени, а са прехвърлени в лагери. Въпреки че тези лагери не са имали за своя основна цел физическото унищожаване на задържаните в тях духовници, не всички успяват да оцелеят. Например отец Атанас Велков от с. Лъки (Неврокопска епархия) е починал от изтезания в лагера в Самоводене.
В края на 40-те и през 50-те години православното духовенство е жертва и на
административни ограничения и тормоз. Имуществата на осъдените свещеници
са конфискувани. Много от тях са лишавани от граждански и политически права при освобождаването си от затвора или трудовия лагер. Властите често налагат запор върху заплатите и пенсиите им, а на децата им се забранява да следват във висши учебни заведения. Много свещенически семейства в големите градове са заточени в забравени от Бога села. Така цели православни родове са затривани и обричани на мизерия.
Унижения
Висшето духовенство също не е подминато от репресиите. Всъщност след 9 септември 1944 г. БКП се готви да арестува Светия синод на БПЦ, но този план е отменен след намесата на Георги Димитров от Москва. Въпреки това митрополитите Кирил Пловдивски и Паисий Врачански са арестувани и държани в затвора от октомври 1944 г. до март 1945 г. През тези месеци те са подложени на специално унижение, напр. пазачите са скубали брадите им, яхали са ги като магарета и пр. Останалите български митрополити също търпят репресии: Ловешкият митрополит Филарет е разследван за финансови престъпления, Търновският митрополит Софроний е обвиняван в антисъветска пропаганда и отрицателно отношение към народното управление в България, докато Видинският митрополит Неофит е трябвало да подпише декларации в подкрепа на режима.
Неврокопски митрополит Борис става жертва на комунистическа конспирация.
Екзарх Стефан също не е пожален. Той е свален, а това е представено като доброволна оставка поради влошено здравословно състояние, след което е интерниран. Единственият случай на убийство на български православен епископ е този на Неврокопски митрополит Борис през ноември 1948 г. То е обявено за криминално покушение, но по-скоро става дума за внимателно планирано действие.
Ватиканът канонизира жертви си
До подписването на Парижкия мирен договор установената червена власт в България не закача служителите на католическата църква и протестанските вероизповедания. След това, съгласно приетия през 1949 г. Закон за изповеданията, тоталитарният режим организира серия от шумни процеси срещу тях по обвинение, че са шпионирали за империалистическия Запад.
Ватиканът канонизира епископ Евгений Босилков.
След 1989 г. Ватикана предприема стъпки за възпоменанието на своите жертви. През 1998 г. папа Йоан-Павел II обявява за светец Евгений Босилков, епископ на Никопол, убит в затвора след големия антикатолически процес от 1952 г. Тримата свещеници успенци, осъдени на смърт заедно с него, също са провъзгласени за мъченици на вярата. Протестантските църкви положиха не по-малко усилия да възстановят спомена за своите пастори – жертви на комунистическия терор.
Материалът е изготвен на базата на статията “Мъченици и изповедници на Българската православна църква в годините на комунистическия диктат“ от Даниела Калканджиева, публикуван в „Християнство и култура“, брой 1 (148) от 2020 г.
