В цикъла „Епопея на забравените” Иван Вазов посвещава оди на някои от най-известните герои на Априлското въстание и Българското освободително движение. Една от тях е посветено на братя Жекови. Двама герои, за които много българи днес не знаят нищо. А това е несправедливо. Защото те са не по-малко достойни от онези, известните, чиито имена се знаят от всеки и се произнасят с патос по време на всички чествания на годишнини от националноосвободителните борби на българския народ.
Михаил и Георги Жекови са родени в Стара Загора. По-големият става търговец на кожи, а по-малкият е обущар. Наред с това и двамата са членове на местния революционен комитет, като го подпомагат със средства за оръжие и боеприпаси. През 1875 г. по време на Старозагорското въстание къщата им е сборният пункт на местните въстаници. Самите братя също стават въстаници. Те запасват оръжието си и участват в четата, която излиза на Чадър могила. В подготовката и в участието във въстанието се включват и други от местните дейци - Колю Ганчев и Христо Шиваров. Към организацията на бунта се присъединяват и дошлите отвън: Захари Стоянов, Георги Икономов, Никола Станчев и др. Четата, в която участват братя Жекови, всъщност е една от четирите, които според плана на ръководителите на бунта трябва едновременно да нахлуят в града от четири посоки и да го превземат с щурм.
Бунтът
На 7 септември 1875 г. в къщата на Жекови се провежда срещата на главните учители в града с организатора и ръководител на въстанието Стефан Стамболов. На тази среща някои от местните дейци: Атанас Илиев, Петър Иванов, Мирчо Атанасов и Георги Бенев изказват несъгласие за обявяване на въстанието. Според тях местните българи не са още достатъчно подготвени за едно такова отговорно дело и вдигането на въстание ще доведе само до излишно проливане на кръв. Въпреки тяхното мнение Стамболов успява да се наложи. На 16 септември 1875 г. едната от четите се събира в къщата на братя Жекови в махалата Акарджа. За войвода е избран Георги Икономов, а за знаменосец Койчо Георгиев. Четниците, облечени в униформи, бързо се отправят към Чадър могила, пеейки бунтовническия химн: „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари”. Четата обаче остава сама. Тя не получава обещаното подкрепление. Останалите три чети, които според плана трябвало също да излязат и да нападнат Заарата организирано, се изплашват и след като прекарват няколко часа в гората, се саморазпускат, а пишман храбреците тихомълком се връщат вкъщи и скриват оръжието. Някои от тях дори хвърлят пушките и ножовете си във външните тоалетни, за да не бъдат намерени от турците. Останалата единствена чета взема решение да се отправи към Търново, където според плана въстанието също трябвало да е вече обявено. На 17 септември обаче този план е изоставен и е взето решение четата да се раздели. Една част от четата, начело с войводата Руси Кънев, попада при Елхово на турска засада. В последвалото сражение войводата и част от четниците са убити. А друга част са заловени. Някои от успелите да избягат след това също са заловени от турците.
Предателство
След разпускането на четата братя Жекови се укриват в една плевня в Елхово. Плевнята е собственост на Нойко Златанов, един от ръководителите на Старозагорския революционен комитет. В същата плевня няколко пъти по време на обиколките му из българските земи се е укривал и Васил Левски. Какво се случва с дамата братя във въпросната плевня е спорно и е обект на дискусии сред историците.
Според Иван Вазов те са предадени от своя спасител. Ето какво пише поетът в своята ода: „Стопанинът уплашен гости си обади! Вчера ги прие той, днеска ги предаде!”. Според историците обаче предателство в случая няма, а най-вероятно двамата въстаници са били забелязани от нахлулите в селото турци. Плевнята е обградена от многобройна редовна турска войска и башибозук. Силите са неравни и за двамата въстаници вътре е ясно, че спасение няма. Остава им само да продадат кръвта си колкото може по-скъпо и преди да напуснат този свят, да избият повече врагове.
Ето как Иван Вазов в одата си предава последните минути от живота на двамата братя:
„Двамата братя до входа стоят с револвери черни и с мъжко решение да умрат. Очи им със кръв са налени. Сърцата им чукат, ръце им треперят и пращат във купа и ужас и смърт. Куршумите удрят кат о скала здрава. Боят е неравен - двама срещу сто”. След като виждат, че отпорът, който комитите дават, е силен въпреки превъзходството, което имат, турците решават да запалят плевнята и така да принудят въстаниците да излязат и да се предадат.
„И в плевнята скоро проникна думан. Михаил остана корав като камък, но брат му отслабна пред близкия пламък. „Да се вдадем, рече, тук ще изгорим. Страшно ме отравя горещият дим”. Михаил бе страшен, злобно затрепера. „Ти не си ми брат бил”. Вдигна револвера и гръмна в тила му. Братът се простря. Михаил погледна и рече: „Умря!” и всред гъстий пушек пак рече: „Ще сваря!”. Гръмна се в челото и падна в пожара. И две души бели в грозния плам фръкнаха към бога, свободни, без срам”.
Разминаване
Това, разбира се, е авторовото решение и виждане на едно историческо реално събитие. Вазов е поет и писател, не е историк документалист и в художествено произведение, каквото е одата, има правото сам да избира в каква ситуация да постави героите си и как да разреши драматичния конфликт. Според някои историци обаче краят на двамата братя, така както го е представил народният поет, не е правилен и поставя по-малкия брат в позицията на страхливец. Те твърдят, че изваденото от плевнята тяло на малкия брат било надупчено цялото с куршуми, което говори, че той не е убит от своя батко.
В подкрепа на тяхното твърдение са и спомените на най-големия брат Коста, написани след Освобождението. В тях той отхвърля написаното от Вазов, че Михаил е убил Георги, който искал да се предаде. Преди да излезе с четата, Михаил се опитва да разубеди брат си Георги и го моли да остане вкъщи, за да запази живота си. Георги обаче пламенно отговаря: „Гдето ще мре брат ми, там искам да умра и аз!”.
Според спомените на Коста Жеков, когато става ясно, че са сами и другите чети няма да се появяват, въстаниците, събрани на Чадър могила, са ядосани. От очите на разгневения Михаил Жеков хвърчат мълнии: „Изгорихме народа, голям огън запалихме за останалите след нас братя, бащи и майки! Вместо добро да направим, ний станаме причина да избесят и изколят още утре целия град и ний тука останахме измамени!”.
От разказа на оцелелия най-голям брат става ясно също, че Михаил Жеков решава да се укрие временно в плевнята на ятака в Елхово, тъй като бил много болен и повръщал кръв, а брат му Георги останал с него да го пази, въпреки че Михаил го молел да се върне вкъщи и да не става ненужен курбан на турците.
Коста Жеков споделя също, че според разкази на хора, станали очевидци на запалването на плевнята, един от мъжете в нея молел другия да го убие, за да не се мъчи повече. От виковете обаче не можело да се разбере дали защото бил тежко ранен, или да не попадне жив в ръцете на турците. След като труповете са извадени от изгорялата плевня, главата на Георги била забучена на една върлина и разнасяна из селото дълго време и най-накрая по заповед на турския паша заровена неизвестно къде. Според легендите по-късно тя била намерена от селянин, захвърлена в едни храсти. Селянинът я взел в торба и тайно я внесъл в Елхово, като я погребал в гроба на починалото си дете. Що се отнася до телата на двамата братя, те още същия ден били погребани, като дори било разрешено на свещеник да ги опее. Днес името на двамата братя, загинали за българската свобода, носят улица в Стара Загора и училище в Елхово.
Иван Георгиев
