Н а 22 май четири православни църкви - Черногорската, Сръбската, Българската и Албанската, честват паметта на свети Йоан-Владимир – български зет, владетел на княжество Дукля (приблизително днешна Черна гора). Манастир за чудо и приказ в негова чест се издига до албанския град Елбасан, село Шийон. Там идват за поклонение хора от цял свят, като често стават и необясними знамения и изцеления. Такива се наблюдават и в Тирана, където също има мощи на светията. От тях тече целебно миро, разказват миряни.
Сведения за частица от мощите има и в България. Възрастни хора разказват, че тя се пази в старата църква в село Софрониево, Врачанско. Дали там са ставали чудеса не е ясно, но такива изобилстват в Албания.
Манастирът Свети Йоан Владимир до Елбасан
Пожар
В началото на ХХ в. Евтим Вуда от Елбасан работел в манастира. Веднъж през нощта той спял на поляната пред него и насън му се явил св. княз, като му сочел с ръка към манастира и му казвал веднага да става и да събуди всички там, защото е избухнал пожар. Евтим се събудил и наистина видял пламъци. Той изтичал вътре и започнал да бие клепалото. Така всички хора се спасили от пожара и започнали да спасяват и сградите.
През 1910 г. в манастира довели девойка мюсюлманка от едно планинско село и помолили да остане известно време в манастира и да ѝ се четат молитви пред ковчега с мощите на св. княз, понеже била няма. Тогавашният манастирски епитроп Димитрие Носис разказвал: „В манастира имаше много вълна, дадохме ѝ да я чепка и преде.” След няколко седмици тя започнала да говори и след това всяка година със семейството си идвала за празника в манастира.
Срещата на Теодора-Косара с Иван-Владимир в тъмницата.
Изцеление
Филип Вукчевич от Шкодра страдал от епилепсия. Веднъж той дошъл в манастира да се моли на светеца да го спаси от тази страшна болест и наистина се излекувал. Според дадения от него обет той всяка година идвал на празника в манастира, дори започнал да се моли на светеца да умре в него. И наистина една година, когато бил дошъл за празника, той починал и бил погребан в обителта.
Един турчин успял да открадне главата на светия княз и я скрил в къщата си. Ала оттогава започнали да му се раждат все слепи деца. Веднъж свети Йоан-Владимир му се явил насън и му казал, че това нещастие го е постигнало, задето е откраднал главата му, и затова ако иска децата му да прогледнат, нека се покае, да открие греха си и да върне главата в манастира. Когато извършил всичко това, децата му наистина прозрели.
Борилов синодик
Въпреки че в района на Брезнишко и Трънско има поне две народни песни за светията, у нас е слабо познат. Той е син на първия дуклянски княз Петрислав. Иван-Владимир го наследява между 990 и 995 г. Прелюбопитно е, че в Бориловия синодик от 1211 г. - един от най-важните паметници на Търновската патриаршия - Иван-Владимир е записан като един от "древните български царе". Той е поставен между Гаврил Радомир и Иван Владислав. Почитта му на Балканите върви заедно с тази към свети Климент Охридски чудотворец, а причината е много знаменателна: владетелят е пострадал точно век след кончината на българския средновековен учен, създател на кирилицата. Така през 2016 година на Балканите бе отбелязана 1100-годишнината от успението на св. Климент и 1000-годишнината от мъченическия подвиг на св. Йоан Владимир. Според изследователи вероятно си имаме работа с един достоен владетел и праведник, но задълбочено проучване на неговата личност не е правено. У нас светията се споменава по-скоро във връзка със сведения за управлението на цар Самуил или наследниците му.
Мощите на светеца в неговия манастир
Плен
При военния поход на цар Самуил по адриатическото крайбрежие през 998 г. (или 1009-1010) Йоан-Владимир не оказал сериозна съпротива и е бил заловен. Според житийните текстове той се оттеглил заедно с хората си на планината Облик (Тарабош). Дюклянският презвитер разказва, че една от трудностите, пред която се изправили, били многото отровни змии на това място, от чиито ухапвания загивали и хора, и животни. Светецът горещо се помолил на Господа да спаси хората му от такава смърт и оттогава никой повече не пострадал от влечугите. Цар Самуил изпратил хора да накарат Йоан-Владимир да слезе от планината заедно с хората си и да се предаде. След известни колебания той се предава. Според легендите той се обърнал към своите съратници със следните думи: „Скъпи братя, изглежда, над мен трябва да се изпълнят евангелските думи „Добрият пастир полага душата си за овцете си“ (Йоан 10:11). Затова по-добре аз да отдам живота си за всички вас и доброволно да предам тялото си да го бодат и секат, отколкото вие да страдате от глад и от меч“.
Църквата Свети Йован-Владмир в Бар, Черна гора
Преспа
Йоан-Владимир бил окован и хвърлен в тъмница в царската резиденция Преспа на остров Св. Ахил в Малкото преспанско езеро. Там той прекарвал времето си в молитви към Бога. Веднъж му се явил Ангел Господен, който му разкрил, че ще го освободи от тази тъмница. Което скоро станало, защото една от дъщерите на Самуил се влюбила в него. По-късно тази любов е възпята от Петко Славейков в една ранна негова поема, наречена „Самуилка“. Тя стъпва на легендата, че един ден Теодора-Косара взела разрешение от баща си да слезе със слугините си в тъмницата, за да умие главите и нозете на затворниците по християнски. Когато влязла при Йоан-Владимир, тя забелязала, че е красив, смирен, скромен и изпълнен със знания и Божия мъдрост. Така пленникът, без да осъзнава, пленил сърцето на принцесата. Тя отишла при баща си и му казала, че ще се омъжи само за Йоан-Владимир и за никой друг. Самуил много обичал дъщеря си и склонил. Вероятно решението му обаче било продиктувано и от стратегически мотив - по-добре било да има черногорския владетел за зет и васал, отколкото да го държи в тъмницата и да настройва народа му против българското царство.
След сватбата Йоан се върнал с жена си в Дукля. Той управлявал вече в качеството на български царски зет и васал, а като член на династията му била поверена и част от Драчката област. Според житията двамата със съпругата му се стремели да живеят праведно и да управляват справедливо хората със страх Божий.
Коварство
След като през 1014 г. умира цар Самуил, на престола се възкачил неговият син Гавриил-Радомир. Обаче през лятото на 1015 г. братовчед му Иван-Владислав, подстрекаван от византийския двор, заедно с други заговорници го убил и заел мястото му.
Иван-Владислав решил да се освободи и от Йоан-Владимир, понеже се страхувал, че и той може да претендира за царския престол. Затова го поканил при себе си. Теодора-Косара се усъмнила в намеренията на братовчед си и казала на княза: „Господарю мой, недей отива, да не би, не дай Боже, да се случи и с теб това, което сполетя моя брат; но пусни мене да отида, да видя и чуя какви са намеренията на царя. Ако поиска да ме погуби, нека мене погуби! Само ти да не загинеш.” И тъй тя отпътувала при своя братовчед в Преспа и била приета от него с почести. Иван-Владислав я задържал при себе си и изпратил отново пратеници при Йоан-Владимир, този път със златен кръст и писмо с думите: „Защо се бавиш да дойдеш при мене? Приеми моята клетва чрез тоя кръст и ела да те видя! А после ще се върнеш с почести и дарове заедно със съпругата си.”
Йоан-Владислав му изпратил такъв отговор: „Знаем, че нашият Господ Иисус Христос, Който пострада за нас, не беше разпънат на златен или сребърен кръст, а на дървен. Така че ако твоята клетва е искрена и думите ти са истински, изпрати ми дървен кръст по духовници и тогава аз ще дойда при тебе.”
Житийна икона на мъченика в манастир Арденица, Албания, 1739 г.
Лъжливата клетва
Тогава Иван-Владислав повикал при себе си двама епископи, единият от които бил Охридският архиепископ Давид, и един монах-отшелник и пред тях се заклел с лъжлива клетва, връчил им дървен кръст и ги изпратил при светия княз.
Кроткият и незлобив Йоан-Владимир повярвал на църковното пратеничество и приел поканата, но Иван-Владислав още на границата изпратил убийци да му отсекат главата. И понеже мечът не могъл да нарани Йоан-Владимир, той кротко подал на убиеца своя меч с думите: "Искаш да ме убиеш, брате, но не можеш. Ето моя меч! Готов съм да бъда убит, както Исак и Авел!"
Гръцко житие
Според гръцкото житие лично Иван-Владислав накрая посича Йоан-Владимир, докато яздели заедно. Тогава станало чудо: както яздел, светецът грабнал главата си и препускайки след войниците, стигнал до църквата с кръста. Там слязъл от коня, влязъл в храма и носейки главата си, паднал на колене и я положил там с думите: „В Твоите ръце, Господи, предавам духа си!”
След ужасното деяние Иван-Владислав обсадил Драч. Веднъж, докато вечерял сам в шатрата си, му се явил войник в образа на Йоан-Владимир. Царят направо обезумял от страх, започнал да бяга и да крещи: „Войници мои, защитете ме, защото Владимир иска да ме убие!”. След това паднал мъртъв, вероятно покосен от инфаркт.
През 1925 г. свети Николай Сръбски публикува „Сборник за светия крал Йоан-Владимир”, който събира доста неизвестни чудеса и предания. Някои от тях са изобразени на ковчега с мощите на светеца и на негови икони с житийни сцени.
Веднъж Йоан-Владимир се разхождал из гората заедно с трима свои боляри, видял над главата си в небето подобно на орел слънцеобразен блестящ кръст. Кръстът продължил да се движи към долината и после спрял. Свети Йоан-Владимир заедно със свитата си веднага се поклонил на кръста и заповядал на това място да бъде издигната църква, в която поставили кръст. Според древните разкази в тази църква той се молел седем пъти на ден.
Орелът
Относно кончината му има и друго балканско предание. Когато князът бил посечен, той скочил, взел главата в ръцете си, седнал на коня, който го понесъл към Елбасан. Народът заедно с митрополита и свещенството излезли да го посрещнат до мястото, където сега е манастирът на светеца, а конят спрял, коленичил пред митрополита, та тялото на княза леко да се спусне на земята. На това място и бил погребан.
Православната катедрала Възкресение Христово в Тирана, където днес са мощите на светеца.
Погребват Косара в нозете на мъжа й
Отначало князът е погребан в църквата „Свети Ахил“ в Преспа. Теодора-Косара пренася светите мощи в манастира „Св. Богородица Пречиста“, на брега на Шкодренското езеро. Както разказва дуклянският летописец, „…Косара, съпругата на блажения Владимир, станала монахиня, завършила живота си в същата църква с благочестие и свето подвижничество и била погребана там при нозете на своя мъж“.
Мощите на св. Иван-Владимир остават в тази обител до 1215 г., когато епирският деспот Михаил Ангел Комнин (1204–1215) ги пренася най-вероятно в Драч (днес Дуръс). През 1381 г. по волята на албанския владетел Карло Топия (1358–1388) те са отнесени в изградения от него манастир „Свети Йоан-Владимир“ до Елбасан, където е посечен светецът. Обителта е вдигната върху малка черква, рухнала след земетресения.
Светите мощи са се пазили там до най-ново време и векове наред са почитани от местните българи и албанци. През 1995 г. те са пренесени в катедралата на Албанската православна църква в Тирана.
Преди две години част от мощите бяха върнати в манастира.
Франки крали мощите му
Франкските крадци не могат да вдигнат ковчежето с мощите му.
Веднъж франки искали да откраднат мощите на светеца. Те взели ковчега от църквата и тръгнали по хълма надолу към река Кушя. Но изведнъж ковчегът станал толкова тежък, че се наложило да го оставят на земята. Крадците решили да разбият ключалките, за да вземат само мощите, но и това не успели. Тогава избягали, а на сутринта мощите били намерени и върнати в манастира.
Един ден крадци хванали в полето манастирските коне. Това било през лятото в сушаво време. Ала когато стигнали река Кушя, тя им се видяла страшно придошла. Те не посмели да преминат реката и се върнали назад. Когато се отдалечили от реката, тя отново им се видяла малка, каквато била. Отново тръгнали към нея, но когато дошли, тя пак им се сторила буйна и непроходима. Така много пъти отивали към реката и се връщали обратно и се повтаряло все същото. Най-накрая те разбрали, че това е чудо на светеца, и ужасени пуснали конете и побегнали.
