В сяка година на 16 септември романтици от цял свят се стичат към италианския град Верона, за да почетат деня, който общината е обявила за рожден на прочутата Жулиета.
Те се тълпят не само пред прочутия балкон на къщата на Капулети, но и до гробницата в манастира на капуцините, където в специална кутия пускат своите лични послания.
Шекспировата трагедия „Ромео и Жулиета“ вече столетия вълнува света с вечната тема за любовта. Темата вдъхновява и много други автори. Под влиянието на известната история за трагичната любов Чайковски композира своята увертюра фантазия, Прокофиев създава прочутия балет. Известни актьори са пресъздали стотици пъти ролите на двамата влюбени от Верона, режисьори са ги претворили в спектакли, филми и римейкове. Но шекспироведите и до днес се питат откъде великият англичанин е почерпил сюжета за произведението си и кои са прототипите на героите му. Една от теориите е, че Шекспир е заимствал фабулата от произведение на древния поет Овидий, който възпял трагичната любов на двама вавилонски влюбени. По-малко известно е едно произведение на Луиджи да Порта от 1524 г., базирано на стара легенда от Верона, което Шекспир доработва с майсторското си перо, за да го пригоди за театрално представление. Друг италиански писател от 16 век – Матео Бандело, има разказ „Ромео и Жулиета”, също по древна веронска легенда за трагична любов от типа на сонетите за Ланселот и Дженивер. Затова в масовото съзнание именно Верона се свързва с Ромео и Жулиета. Но според сериозни изследвания на историци шекспироведи в основата на народните легенди за нещастната любов на двама млади лежи истинска история от 13-и век от Испания.
Клетва
Тя се случва в градчето Теруел в Иберийските планини, в днешна Източна Испания. Според родения в Теруел испански писател Хавиер Сиера, известен автор на романи и изследовател на световни мистерии, именно от това място се е родила и разпространила в Европа легендата за трагичната съдба на влюбените. През 13-и век Теруел е бил в границите на кралство Арагон с крал Алфонсо II. Там един в друг се влюбили Исабел де Сегура и Диего Хуан де Марсила. Бащата на Исабел бил богат аристократ, представител в кортесите (кралски съвет в Средновековието) при кралския двор. Диего също бил благородник, но обеднял идалго, тъй като по онова време многобройни нашествия на скакалци от Африка унищожили поземлените му родови владения. Любовта им била силна, романтична и двамата се врекли във вечна вярност. Но бащата на Исабел искал богат зет и така Диего решил да спечели богатство, за да е достоен за Исабел. Той се записал в кралската армия и като войник участвал първо във войните на Реконквистата, в битката при Навас де Толоса (1212 г.), завършила с победа на християните над лаврите. След това поел към Светите земи с един от последните кръстоносни походи. Преди да тръгне обаче, Исабел и Диего си обещали, че тя ще го чака, а той ще се върне най-късно след 5 години.
Годините минавали, Исабел била красива млада дама, при това богата и много кандидати за ръката й я искали, но тя упорито отказвала. Но от Дието дълго нямало ни вест, ни кост. А тя вече минавала 20 години, възраст, смятана по онова време за старомоминство. Накрая, след като чула слуха, че в битката със сарацините никой не е оцелял, тя склонила да се омъжи за богатия дон Педро де Асагра.
Чест
Пищната сватба се състояла в църквата „Сан Педро”. Дни след това обаче верният Диего се върнал в Теруел с богатство и надежди в сърцето. Но, уви, разбрал, че твърде е закъснял. Той бил съкрушен, сърцето му било разбито и не намирал смисъл да живее. Решил обаче за последно да получи целувка от своята любима. Издебнал вечерта и успял да се изкачи до балкона на будоара на Исабел и тайно влязъл вътре. Исабел обаче като вярваща католичка и почтена дама не се съгласила да го целуне, за да защити честта си на омъжена жена. На другия ден намерили Диего мъртъв и бездиханен. Някои казвали, че сърцето му не издържало на мъката и се пръснало, други смятали, че младият мъж се е отровил с бързодействаща отрова. Тогава Исабел, измъчвана от угризения и все още обичаща го силно, облякла сватбената си рокля и отишла на опелото на любимия в църквата, където се омъжила преди това.
Тя коленичила до ковчега на Диего и впила устни в неговите за последна целувка. Но след минута застинала. А когато дошли да я вдигнат, и тя вече била мъртва. Най-вероятно поела от бързата отрова от устните на своя любим. Градът и семействата били потресени от тази трагедия и решили да ги положат един до друг – заедно и в смъртта. Погребани са в мавзолея към същата църква „Сан Педро”.
Епилог
И днес там може да се видят фигурите им в цял ръст, изработени от бял алабастър. Легнали на смъртното ложе, те са протегнали ръце един към друг, но не успяват да се докоснат. Те остават известни като „Влюбените от Теруел”, стават емблема на града си. В тяхна чест и слава всяка година се провежда тридневен фестивал, наречен „Сватбите на Исабел”.
Жени Викторова
