- Ники, изглеждаш твърде спокоен. Не изпитваш ли сценична треска преди старта на новото предаване на NOVA „Голямото преследване”, което ще водиш?
- Да си спокоен, когато е най-напечено, е мой стар трик. Да издавам и излъчвам страх, паника и разни други емоции, ще е издайнически невярно. Вярното е, че разполагам със страхотен екип, космическо студио и участници, които искат още и още. NOVA свърши много работа досега, продуцентите от
„Блу бокс ентъртеймнмънт” също са си написали домашното на ниво. Сега сме ние на ход: играчите, аз и преследвачите. И после сте вие, зрителите. Без вас сме за никъде...
- Какво те мотивира да приемеш това предизвикателство? Дълго време не беше на екран.
- Мотивира ме самото „Голямо преследване”. Това е формат, който дълго търсихме заедно с NOVA. Да е нещо ново, модерно, надграждащо представата на българина за подобни игри. Да е динамично, бързо, стрелящо.
Плюс това да е нещо, което да е подходящо за мен, нещо, което да пасва на NOVA като национална телевизия, даже национално отговорна телевизия, която мисли за образователното здраве на българина. С тях навремето със „Стани богат” ограмотявахме българина всяка вечер. А и му давахме сериозни пари...
- „Който преследва, хваща. Който не преследва, не хваща”. Чия реплика е това?
- 200 процента е на... Ицо Стоичков! Той си знае, защото си знае! Или ги обърках с Валери Божинов. Двамата често раждат страхотни бисери и затова хората ги обичат.
- Преследвач или преследван си ти самият - във Фейсбук те (пре)следват 53 502 души?
- Това е доверие. Чиста проба доверие. Наистина така го тълкувам. Не забравяйте, че никой не е накарал насила някой да последва някого. Хората имат очи и уши: виждат, слушат кой какво прави и оценяват това!
Затова тези 53 502 души са Моето семейство. Добавете и от другия ми профил още 8000 и от обществения профил 34 000.
- Не е ли малко досадно - да не можеш да изпиеш една бира, без някой да се взира в теб и да иска да те „пипне”?
- Е, с всичките 93 502 души едва ли ще може да изпия по една бира, защото това са 93 502 бири отвсякъде... Но е хубаво, че радвам тези хора или поне така си мисля. И вече сериозно: те са моят коректив! Мисля за тях, когато правя един или друг избор.
- Преследването е свързано с ловджийски нюх. Ти имаш ли такъв?
- Не съм агресивен човек, но някой път трябва да завършиш започнатото. Лидерите се показват в такива моменти. Това не означава „преследване на слабия от силния”, това означава игра, дух, воля за победа и дори интелигентност как да избягаш на по-силния от теб и да го оставиш с празни ръце.
- Какво се случва, когато уловиш нещо - миг, шанс, възможност. Успяваш ли да ги задържиш?
- О, това е прекрасно. Това е микс между късмет и подготовка. Да си на правилното място поканен от правилен човек. Това е, като да стоиш на плажа и да си закъснял за волейболния мач, няма места, хората си играят, ти клечиш отстрани. В следващия миг някой се отказва, защото има работа и трябва да тръгва и ти влизаш. Само че трябва и да можеш да играеш, да имаш уменията. След секунди всички виждат, че не са сбъркали с теб, а след половин час вече може да водиш отбора напред.
- Вкъщи следят ли изявите ти, или ти изневеряват с други телевизионни предавания?
- Чак маниакално следене няма. Не се сяда пред телевизора в 17,55. Всичко е в рамките на разумното. Но се гледа това, което правя. Говорим си нормално за това или онова, кога съм се справил и кога може по-добре. Учуден съм, когато хора от шоубизнеса или кръга около него, най-вече музиканти, артисти и прочие изтърсят: „Аз не гледам телевизия! Нямам телевизор вкъщи! Ми чудно, защо тогава искаш да идваме на концертите или театралните ти спектакли...
- Как се научи да бъдеш водещ? Точно това май не го преподават в журналистическите факултети.
- Както се казва: благодаря за въпроса, Кристи. Мнозина мислят, че това наистина се учи, преподава и прочие. Има курсове за поведение пред камера. Воденето е комплекс от много и различни компоненти: желание, амбиция, опит, самочувствие, подготвеност, психология. Добавете тук и усещането да си център на вселената, но и да не си, защото не ти си главният герой. Трябва да си капитанът на кораба, който, ако завие наляво, ще избяга от зрителите, но ако това е изкусна маневра, корабът ще се завърне и ще попадне точно и в ириса, зеницата и останалите части на окото на зрителя. Воденето е телевизионно танго, което не влиза в стандартите за танци: едно, две, може и три напред, но и назад, и настрани. И пирует, може и падане, но и ставане, което да си струва.
- Знам, че първоначално ресорът ти е бил спорт. Не съжаляваш ли, че не се разви в тази журналистическа посока?
- По-скоро акцентът в първоначалния ми интерес към самата журналистика беше спортът. Срещите с големи футболисти, спортисти ми беше любимо. Интервютата с тях също. Срещал съм някои от най-великите спортисти на нашето време. Седях на 3 метра от Карл Люис и даже виждах инкрустираните диаманти в зъбите му. Говорил съм с легендарния щатски борец Дейв Шулц, когото милиардерът Джон Дюпон застреля. Всичко това е разказано във филма „Ловец на лисици”, а ролята на Дейв я играе Марк Ръфало, който пък в „арвел” пое ролята на зеления Хълк. Имам много такива истории.
- Протоколът изисква да кажеш, че „Голямото преследване” е любимото ти шоу, но ако трябва да отговориш честно, би ли избрал между „Стани богат“, „Един срещу всички”, „Биг Брадър“, „Ники Кънчев под наем“, „ВИП Брадър”... какво пропускам?
- Първо наистина пропускаш нещо важно: пропускаш „Да ти паднат сто хиляди”, което беше огледалната версия на „Стани богат”. Там се тръгваше в играта със сто хиляди, които при неверен отговор губиш или поне част от тях. А пък с верен отговор затвърждаваш. Снимахме го в Талин, Естония, беше една зимна епопея. Иначе, да - най-най-най- любимото ми е „Голямото преследване”, но знам, че зрителите си искат и техните любими елементи от другите предавания и ще се опитам да им ги дам...
- По същия начин ще те попитам - радио или телевизия, къде се чувстваш повече в „свои води”?
- Да не се самоизтъквам, но и в двете плувам в „свои води”.
Това са два различни аквариума или басейни. И тук не визирам, че в единия басейн рибите са едри и има дори акули, а в другия е по-спокойно. Естетиката на телевизията изисква съвсем други усилия, докато в радиото искреността е на първо място. Скоро ще станат 30 години от първия ми ефир в Дарик радио с предаването „Купон на изток от Рая”. Сега там водя всеки четвъртък следобед „Ники Кънчев шоу” от 13 до 17 часа и наистина се чувствам сред приятели и в студиото, и в ефира.
- За какво в личен план не ти остава време, на кого си длъжник освен на себе си и близките си, разбира се?
- О, сигурно съм длъжник на много хора, които са ми помогнали по пътя дотук, на много други хора дължа извинение за неволна обида или реплика, с която съм ги засегнал. Работя с хора и е твърде възможно да съм минал границата. Никога не е било нарочно, за да уязвя някого. Даже обратното, ползвам хумора (доколкото това ми се удава, де), за да извадя някого от тежка ситуация.
- Ти си разпознаваемо лице, хората те обичат и харесват. Как някоя партия не се опита да те привлече, за да помпа рейтинг покрай теб?
- Просто прекъсвам всеки един опит. Не се надувам, обратното - знам, че България има нужда от всеки един от нас. Това е България, която ще оставим на децата ни. Но конкретно в политиката всичко се омаза, „всички са маскари”, което аз не пропагандирам и не ръкопляскам на подобни твърдения. Искам тези хора да работят поне година, две, три, без да има преса, оплюване, следене нонстоп, дори и като ходят до тоалетната или по стълбата, ръка в ръка. Е, що да не ходят...
- Като водещ на „умни предавания” хората мислят, че ти знаеш всичко. Така ли е?
- Абсолютно. Донякъде си е така, бих казал с голяма доза самочувствие. Нооо, няма човек, който да знае и покрива всичко. Затова отдавна разбрах, че далеч по-честно е да
кажеш пред всички: аууу, хора, това е много труден за мен въпрос...
- С мъжа ми сте приятели отдавна, слушам легенди за рок и метъл концертите, на които сте били. Коя от срещите ти на живо с големи музиканти е оставила най-силно впечатление у теб?
- Мъжът ти е един от най-близките ми приятели и в човешко, и в музикално отношение. С него заедно стартирахме „колекционирането на дискове”, от което аз леко се отказах. Със Светльо сме ходили на някои от най-великите банди заедно. И сигурно ти е показвал общата ни снимка с „Аеросмит”. А как и къде ги намерихме Стивън Тейлър и Джо Пери, ще ти разкажа в някое друго интервю... това по повод срещите с големите. Винаги са се държали много човешки. Стига, разбира се, да не бързат, ти да не си нахален, досаден и прочие. Големите музикални звезди наистина си обичат феновете. Те знаят, че съществуват и заради тях. Та нали албумите струват пари, билетите за концертите също струват пари, които пари ги дават същите тези момчета и момичета.
- Каква музика слушаш сега? Успя ли да възпиташ музикален вкус у Мари-София?
- Тя си слуша нейната музика. Но задължително й показвам класиките. Много й хареса „Елвис”, филмът и подходът на режисьора Баз Лурман, изграждайки образа на Елвис.
- Как си почиваш след работа? Носиш ли си домашно вкъщи, или успяваш да планираш правилно времето и приоритетите си?
- Почивката е от изключително значение за мен. Трудно я постигам, защото след снимачен ден идват другите грижи. Но за да съм тотално концентриран, аз трябва да съм отпочинал, свеж и готов за екшън. Любимият ми работен принцип е „лавината” - задачите идват като лавина и който оцелее.
- Известността ли налага да спазваш благоприличие, или просто си си такъв - отговорен, премерен, благоразумен. Имаш ли изобщо някакви пороци, които да криеш грижливо? Аз веднага се сещам за един твой недостатък, но няма да го кажа на глас, защото съм привърженик на „Левски”.
- „Червеният“ ми порок е известен на хората. Обичам си този отбор. Нека всеки си подкрепя неговия отбор и цвят.
- Занимаваш се с много благотворителни каузи. Какво те подтиква да го правиш?
- Може би е парадоксално, но една от основните причини е точно футболното разграничение на сини и червени. Аз реших, че има важни теми в живота, които могат да обединят тези хора. Който иска от тях де. „Левски” помагаше на едно болно от рак момиче - Сандра от Своге, заради Христо Йовов и аз си помислих, че ще е чудно да направим един благотворителен търг, в който една до друга да стоят и синята, и червената фланелка, подписани от идолите на феновете. Така и стана. Така и се роди Дарик благотворителен търг, който правихме 10 поредни години с колегите ми там. Спряхме го конкретно заради Ковида.
- Случвало ли се е някой на улицата да ти се скара за сбъркан въпрос или неправилен отговор?
- Е как! За двайсет години водене на телевизионни игри съм чувал всякакви коментари. Тези игри привличат хората и коментарите са повече от интересни.
- Налага ли се да импровизираш в работата си, или разчиташ както много водещи на „гласа в слушалката”?
- Използвам умело слушалката - всеки пас, който получа по нея, го отигравам. Трябва да съм луд, за да не го правя. Но основата идва от мен, аз повеждам хорото, аз вдигам настроението, аз коментирам на живо за зрителите. Аз съм техният човек (на зрителите) на един метър от терена и от битката.
- Ако можеше да избереш с какво да се занимаваш, но с днешния опит, каква кариера щеше да си избереш?
- Окей съм с това, което ми се случи. Имах, разбира се, далеч повече възможности като инвестиции, рискове и прочие, но нашето поколение така и не беше научено на съответната финансова култура и въобще...
- На какво те научиха родителите ти и какво предаде на дъщеря си?
- О, техните уроци не са един и два. Те ми показаха, че образованието е един от малкото лостове, който може да те предвижи напред в социалната стълбичка. Образованието, уважението към другите и особено към по-възрастните, отношението към света въобще...Това съм го научил от майка ми Пенка и баща ми Милчо. Подобни неща разказвам и на Мари София.
- Кога за последно си се прибирал в Червен бряг? Стана ли софиянец, или винаги родният ти град ще те влече най-силно?
- Често си ходя. Там мина детството ми. Там се оформих като характер, няма нещо, от което да се срамувам или нещо подобно. Там са и гробовете на мама и татко. Иначе научих се да съм космополит. Където ми харесва, там съм.
- Каква е формулата на успеха и колко време ти отне да я научиш?
- Ще цитирам един мой голям приятел. Сашо Жеков казва: „Готино е да си важен, но по-важното е да си готин!“ Кратко ясно и който разбрал, разбрал.
- Наскоро един мой съученик - Калин Петров от „Акага”, ти благодари. За какво?
- Аз му благодаря на Калинката. Той и всички готини хора, които плажуват на къмпинг „Юг”, всяка година подпомагат благотворителните каузи, които и аз подпомагам. Децата на къмпинга изработват морски готини гривнички, които продават и паричките ги даряват на тези семейства - миналата година на Ради от Перник, тази година на Мартен от Бургас. И двете момчета са аутисти и още, макар и 6-7-годишни, не могат да говорят. Този път организирахме Мартен да отиде на фестивала „Караагач саунд” и на живо да послуша „Остава”, да потанцува с другите деца и въобще....
- За какво и на кого благодариш ти най-често?
- Искам да благодаря на Господ, че днес пак се събудих… На тази земя България, че е толкова готина - зелена, слънчева, синя.. На приятелите ми, че са до мен. На семейството ми, че сме заедно...
- На финала - нека преследването започне сега... Ще ме уредиш ли с връзки да взема едни пари? Предполагам, че има хора, които се пробват така...
- Идвай, идвай, Преследвачите са много гладни напоследък и съответно изнервени. За да победиш най-добрите, трябва да си като тях. Най-добрата!
Кристи Петрова
