Р азорението и кланетата над тракийските българи през юли-октомври 1913 г. е първото етническо прочистване в Европа през ХХ век. Османски аскер и башибозук извършват нечовешки зверства над българското население в Тракия и Източните Родопи по време и скоро след Междусъюзническата война. Тези събития са описани от българския академик Любомир Милетич през 1918 година в книгата си „Разорението на тракийските българи през 1913 г.".
Карнегиевата анкета в доклада си от 1914 г. за Балканските войни също доказва етническото прочистване на над 300 000 българи. Убитите са около 20% от тях, останалите българи християни са прогонени.
В книгата си, наричана още Тракийската библия, акад. Милетич събира свидетелствата на стотици оцелели бежанци. В тази своего рода Бяла книга османците грабят, убиват, изнасилват жени и опожаряват цели села. Върху беззащитните българи се нахвърля и гръцкото население, което доказва, че е имало предварителен сговор.
Предистория
Победите на българската армия през Балканската освободителна война и превземането на Одринската крепост на 26 март 1913 г. донасят свобода за българите в Одринска Тракия. Сключеният на 30 май 1913 г. Лондонски мирен договор е международното признание, а България получава плодородните земи до линията Мидия-Енос с площ от 42 000 кв. км и над 800 000 души българско население. Но всичко това е само за месец.
Сърби, гърци и румънци нахлуват в незащитените Македония и Южна Добруджа. За да върне вероломно заграбените изконни български земи и без никакви дипломатически постъпки, Фердинанд напада Сърбия и Гърция на фаталния 16 юни 1913 г. Започва Междусъюзническата война, която в крайна сметка тласка България към пропастта. Българската войска е насочена към Македония и по този начин се оголват другите ни граници. В началото на юли Румъния нарушава своя неутралитет и нахлува в България от север.
На 16 септември (стар стил) е сключен Цариградският мирен договор между Царство България и Османската империя, коригиращ границата в Тракия след намесата на Османската империя в Междусъюзническата война. България губи Одринско, но задържа излаза на Егейско море между Марица и Места. Отделна клауза позволява на българските бежанци да се завърнат в Източна Тракия, която остава неизпълнена. Османската войска и башибозук преминават незащитената граница Мидия-Енос.
Булгаркьой
Първата жертва е село Булгаркьой, Одринско, населяват го около 2000 българи, чието единствено желание е домът им да бъде на българска земя. Населението живее богато и щастливо до 2 юли, когато в селото влизат 120 османци кавалеристи. Те събират оръжието и реквизират около 25 000-30 000 глави дребен и едър рогат добитък. Задължават селяните да изхранват войниците в продължение на пет дни.
На 7 юли турският началник заповядва в края на селото, край Байдановия мост, да се събере цялото мъжко население, за да им държи реч. Но вместо реч около 350 мъже са събрани накуп и със залп от заградилите ги турски войници хората са покосени. Само 8 души успяват да се спасят, а жените и децата с писъци напускат селото. Всички застигнати са изнасилвани и убивани. В следващите два дни цялото село е унищожено. Над 1000 деца са отведени в Галиполи, прехвърлени в Мала Азия и предадени в турски семейства. Остават живи около 900 души, от които само 60 мъже. Младите жени и девойки са пръснати по турските села и потурчени. Така българското село Булгаркьой е обезбългарено и заличено. Турски кавалерист признава: "Имахме заповед първо да грабим и запалваме, а след това да убиваме всички мъже."
На 10 юли младотурският превратаджия Енвер паша демонстративно влиза на камила в Одрин. Така Османска Турция започва обезбългаряването на Одринска Тракия.
В средата на юли 1913 г. истински геноцид се извършва и над българското население в Дедеагачко и Гюмюрджинско, оставено на произвола на съдбата след оттеглянето на войската и официалните власти. Башибозук и помашки отряди изпепеляват големите села Доган Хисар, Дервент, Еникьой, Балъкьой, Съчанли, Манастир. Керваните с десетки хиляди бежанци се отправят към Стара България.
Спасени
На 19 септември унищожаването на български селища продължава с настъпването на турската войска в Дедеагач (Александруполис) и околните села. Войниците подкарват близо 20 000 българи към блатистата делта на река Марица и подготвят избиването им.
Мълвата за това кръвопролитие достига бързо до войводите Димитър Маджаров и Руси Славов в планината. Четниците и въоръжените мъже от селата пресичат образувалата се бежанска колона още същия ден близо до гр. Фере. На един километър преди селището те нападат башибозука. Докато трае боят, местното население се насочва към планината, оставяйки всичко, което не може да се носи на ръце. После тръгват на север към границата.
Така хиляди са спасени, но стотици жени и девойки са отвлечени отвъд Марица, други се отделят от колоната и са избити в Долината на смъртта при Армаган баир. На 25 септември там те са нападнати от 200 войници. За тази трагедия акад. Любомир Милетич пише: „Това, което след 9 месеца заварихме в Армаган, беше достатъчно, за да се установи, че тук наистина е имало човешка касапница!“.
Маджарово
Кървавият път на тракийските мъченици приключва на 4 октомври с преминаването на р. Арда при село Ятаджик, днешния град Маджарово. Турците устройват засада на движещата се колона бежанци и ненадейно връхлитат върху тях с мечове и куршуми. Започва страшната сеч. Майки хвърлят пеленачета, за да спасят по-големите деца. Водите на малката Маджаровска река потичат кървави. Избити са повече от 1800 жени, деца и стари хора. Останалите живи бягат към Арда, в чиито буйни води потъват много жени и деца. Бреговете са покрити с трупове на обезглавени старци и деца с избодени очи. Водите потичат в ален цвят. Тръгналите от бреговете на Бяло море българи по пътя към Стара България да търсят спасение се оказват тук, в Ятаджик, в коравата прегръдка на смъртта.
Клането на българи край Маджарово се извършва само ден след зверското избиване на двеста пеленачета в намиращата се недалеч Илиева нива. В книгата си акад. Любомир Милетич съпоставя тракийските кланета с Баташкото клане. „Но Батак е само едно село, а само в Западна Тракия са извършени масови кланета в цели 17 села. Особено потресаващи са жестокостите край Маджарово! По на юг, в един дол имаше трупове на около 100 души - жени и деца; там имаше малки деца, хващани за крака и умъртвени, като са били удряни о земята. Други, съвсем малки, още в повои, и връз тях турени тежки камъне, та така затиснати са умрели. После по Тахтаджик-балкан намерихме измрели деца, хвърлени по пътя при Курбалъка, при сборното място, деца в пелени, хвърлени, умрели. По-насам имаше едно новородено и оставено голичко.“
По същото време са изгорени българските села Еникьой и Габрово, Ксантийско. Маджарово завинаги остава в паметта на тракийци като един болезнен спомен, символ на жертвата в името на желанието за завръщане в пределите на Родината. Днес за този ужасяващ епизод от миналото ни напомня мемориалът „Илиева нива”, издигнат в памет на тези 40 000 българи, на изравнените със земята села и най-вече на невинните деца, които не са получили шанса да се завърнат в пределите на България.
Румен Жерев
