- Г-н Илиев, отмина време от краткия ви престой в Държавната агенция по безопасност на движението по пътищата. Какво научихте там, след като видяхте нещата отвътре?
- Смислен въпрос. Аз деля живота си на две – преди агенцията и след агенцията. В живота си винаги съм бил деен човек и оптимист, който търси начин за бързо и спешно решаване на проблемите, които не търпят отлагане. Постъпването ми в агенцията беше шанс да дам някакъв принос, да направя нещо за това пътищата да станат по-безопасни, шофьорите да бъдат по-добре обучени, автомобилите да бъдат в по-добро техническо състояние, да се създаде по-добра координация между отделните институции, въз основа на която да се реагира по-бързо при възникнали внезапни ситуации... Вярвах, че всичко това може да се случи наистина бързо, както съм виждал, че се случва в други държави. Примерно като падне някъде един знак, той най-много до няколко дни е възстановен, подменен, изправен и в нормално техническо състояние.
- Става ли така тук?
- Не. За съжаление в агенцията ми се промениха представите и бих казал, че вече не съм оптимист. Оказва се, че държавата е една много тежка машина и скоростта, с която се отстраняват най-елементарни дефекти по пътя, е прекалено бавна, особено ако пътят не е магистрала или първокласен. Може да има знак, който с години да си лежи на земята, без никой да вземе отношение. Това нещо изключително сериозно ме демотивира. Демотивира ме, защото вярвам, че щом в други държави може, значи и ние трябва да можем, но това съвсем не беше така.
- Кое ви шокира най-силно?
- Реално в държавата институциите си говорят чрез писма. Не това е шокиращото обаче. Шокиращото е, че в много от тях считат, че с това работата е свършена. За мен работата е свършена, когато действието е извършено и повредата е отстранена. Точно това много ме отблъсна, защото нещата не се случват със скоростта, с която трябва.
- В агенцията ли е проблемът?
- Аз мога да кажа, че когато отидох в тази агенция, заварих една добре изградена система. Хората и екипите, които работят там, са високо професионални. Документите, които агенцията създаваше, бяха на високо ниво – ползотворно и добре написани стратегии, планове и концепции. Цялата документация бе в много добър и полезен вид. За съжаление обаче, когато тези стратегии се изпратят в институциите, които трябва да ги приложат и да свършат самата работа, там нещата се затлачват. Защото агенцията няма как да асфалтира пътища, нито да ходи да контролира как се провежда обучението на кандидат-водачите. Агенцията предава тези планове на конкретни ведомства, които трябва да си свършат работата и именно там беше препъникамъкът.
- Каква е причината?
- Според мен в годините, когато са изграждани тези институции, са им възложени прекалено много отговорности и прекалено голям обем от работа, за който те нямат необходимия капацитет. Има институции, които работят много добре, но има и такива, при които се вижда, че не се справят с работата. Най-отчайващо от всичко е скоростта, с която се вършат нещата. Имах опити да оправя някакви повреди по пътя, по-точно да повлияя на конкретна институция да отстрани тези повреди. Институция, в чиито правомощия е това. И до ден днешен не са взети мерки и няма никакъв напредък.
- Сещам се, че няма да искате да посочите институциите, които не си вършат работата на ниво. Читателят обаче ще се сети кои са, ако ми отговорите кои си вършат работата.
- Примерно, аз много добре работех с Пътна полиция. Там винаги съм срещал разбиране и е имало реакция, когато съм ги потърсил във връзка с някакъв вид съдействие или реформи, които трябва да бъдат извършени. Мога да кажа, че това е една от институциите, с които работех много добре. Смятам, че в момента това хвърляне на вина върху МВР и служителите му и примерите с това как полицай превозва мигранти или полицай разпъва чадър над пиян или дрогиран шофьор, по този начин се петни името на цялата полицейска служба, а не бива. Там има страхотни хора. Наскоро имаше случай, в който само по видео на агресивно шофиране полицаите издириха и санкционираха водача. Такива хора са за пример и трябва да бъдат хвалени и показвани, защото в крайна сметка обществото не печели нищо от това изкуствено и преднамерено да дискредитира полицейските си органи.
- Имате ли усещане, че в борбата срещу войната по пътищата твърде много се залага на ролята на Пътна полиция, сякаш тя е най-ключовият играч и от нея зависи всичко?
- Това е нормално, тъй като Пътна полиция се грижи за спазването на правилата. Българите много искаме да има правила, но те да важат само за другите. Както телефонът разсейва еднакво всички хора, така и коланът може да спаси еднакво всички хора. Време е да спрем да си мислим, че някое правило не важи за нас, а просто да ги спазваме. И така картинката ще се промени, но това няма да е лесно, нито бързо.
- Сега, когато не сте вземащ решения орган, как виждате нещата? Как може да се направи такава промяна в манталитета?
- Аз и като бях в институцията, пак имах усещането, че не съм вземащият решения орган. И то просто защото не виждах резултат от всичките усилия, които съм полагал, за да се подобри ситуацията с движението по пътищата. Когато днес минеш на червено, но никой не те спре, друг път, огледаш се-огледаш се, и пак минеш на червено. Няма наказание. В един момент това ти става модел на поведение – че можеш да изпреварваш на забранено, че можеш да минаваш на червено, че можеш да превишаваш скоростта. Когато няма кой да те санкционира, в един момент ти става рутинно поведение. Точно тук е проблемът. Липсата на контрол. Да не мислите, че в Германия хората са толкова по-различни от нас, толкова по-културни и по-възпитани? Не, просто съзнават, че ако направят нарушение, ще бъдат наказани. Усещането за безнаказаност е основният проблем у нас и той трябва да бъде изкоренен.
- Как може да стане това?
- Отговорът е ясен. Трябва да се засили контролът върху системните нарушители. Те трябва да бъдат извадени от движението. За да се случи това обаче, трябва да се работи целенасочено и постоянно. Но трябва да се завиши и качеството на обучението. Не е нормално някои шофьори да получават книжки, а в същото време те да нямат елементарна подготовка за участие в движението и да не знаят неща като как се спира аварийно, как да държи правилно волана и т.н. Безопасността на движението не може да се постигне с едно движение или с няколко ясни стъпки. Това е сложна система, в която трябва да се вземат множество решение в много посоки и на много нива.
- Къде са най-слабите елементи в обучението?
- Първо, трябва да питаме кой обучава обучителите, как се става инструктор у нас. До каква степен са подготвени, с какви знания и методика разполагат. Не можем да очакваме да имаме подготвени шофьори преди внимателно да се вгледаме кой и как ги обучава и дали там няма какво да се направи, за да се подобри положението. На следващо място е контролът върху шофьорския изпит. Там със сигурност трябва да се затегне цедката. Ако някой след 20 учебни часа по кормуване се справя добре, разбира пътното движение, умее да наблюдава и предвижда опасности, умее да управлява автомобила, то нека той получи правоспособност. Но ако друг водач дори и след 50 часа кормуване и теория продължава да не разбира елементарни неща и видимо не се справя добре на пътя, то той трябва да бъде скъсан. В крайна сметка не е задължително всеки гражданин да има свидетелство за правоуправление. И ние резултатите ги виждаме. Неподготвените шофьори си личат. Понякога в комбинация с много самоувереност един неподготвен водач може да причини последствия, включващи пострадали хора и жертви.
- Непосилна задача ли е да имаме цивилизовано движение по пътищата?
- Системата на пътната безопасност е сложна и няма как лесно да се оправят нещата. Същевременно обаче не е и нещо, като да откриваме топлата вода. Не, повечето мерки се знаят, изпитани са, прилагани са и са дали резултати в други държави. Просто трябва да ги приложим. Точно както в напредналите държави ползват материали за строителство, които не се разрушават няколко години по-късно. Точно както автобусните спирки там се изграждат на места и по начин да гарантират безопасността на пътниците. Точно както поддръжката на пътищата не е някаква сложна наука, а просто трябва да се върши. Едно от първите писма, които написах, докато бях в агенцията, бе да алармирам съответните институции да подрежат храстите и дърветата, за да се виждат пътните знаци. Не видях реакция. А шофьорите как да предприемат правилно поведение на пътя, ако не виждат знаците? Това са елементарни неща, но дори и те се случват бавно или въобще не се случват.
- Привърженик ли сте на идеята за временни книжки за начинаещи водачи?
- Да. Има държави, в които в началото получаваш т.нар. временно свидетелство за правоуправление. Ако извършиш нарушение през първите две години, започват да текат нови две години, през които си с временна книжка. При второ нарушение, отиваш на психологическа консултация и проверовъчен изпит. Виждате ли, всичко това не е особено сложно да се организира.
- При подходящи условия бихте ли се върнали отново от институционалната страна на борбата срещу войната по пътищата?
- Мога да кажа, че се чувствам много по-пълноценен сега извън институциите, когато си върша моята работа, когато преподавам в спорната академия и когато провеждам обучения за безопасно управление на автомобил. Защото там дори и на един човек да разбера, че съм помогнал, чувствам удовлетвореност. Но да имам позицията, която аз имах в агенцията, позиция, от която по принцип би трябвало да имам всички възможности да въздействам за това безопасността на движението да се повишава, но същевременно да се сблъсквам в стена и да не мога нищо реално да направя, това бе върхът на безсилието. Всъщност какво правех аз в тази агенция – просто броях жертвите. И тези жертви се трупаха в съзнанието ми, без да мога да направя каквото и да било. Нито давам принос, нито мога да оправя нещо... Един знак не можах да ги накарам да оправят. А в същото време си разбивам съня и нервите. Затова си казах, че аз повече няма да се занимавам с позиции и постове. Ще отдавам време и усилия на пътната безопасност с най-голямата си любов и отдаденост, но вече без позиции и постове.
Това е той:
Роден е на 2 август 1975 година в София
Син е на известния автомобилист Владимир Илиев
Завършва специалност „Автомобилизъм“ в Националната спортна академия
С активна състезателна кариера като рали пилот от 1994 до 2013 г.
Осемкратен победител в Националния рали шампионат на България (2000, 2001, 2006, 2007, 2008, 2011, 2012, 2013 г.)
След завършването на активната си кариера открива Академия за безопасно шофиране
Зам.-шеф на Държавната агенция за безопасност на движението по пътищата (април-юни 2022 г.)
Деян Дянков
