- Г-н Мадански, как научихте новината за катастрофата, отнела живота на Ферарио Спасов, и каква беше първата ви реакция?
- Най-ужасното нещо на този свят е да се събудиш и първото нещо, което научиш, да е новината за смъртта на някой близък човек или приятел. Всъщност аз вечерта чух по новините, че е станала катастрофа край Велико Търново, но не бяха обявени повече подробности за инцидента. На сутринта ми звънна Иво Тренчев, треньорът на Пирин (Благоевград). Преди това въобще не бях отварял телефоните и нямах представа. Иво ми съобщи и аз направо бях като попарен. Не можех да повярвам, че това се е случило. Жесток удар! Много тежко ми стана, защото си отиде един изключително добър човек, голям приятел, голям треньор, баща, съпруг, дядо... Той обичаше живота. Много, много ми е трудно да приема, че вече го няма.
- Кога за последно се видяхте или говорихте с него?
- Той замина за Лом като спортен директор на местния отбор. Тогава се чухме и ми каза: „Еее, сега разбрах защо не искаш да си повече треньор, а искаш да си спортен директор. Началническата работа е друго, има време за риба“. Шегувахме се. Аз още преди година и нещо, когато той имаше проблеми със сърцето, му бях казал: „Феро, оставяй треньорството! Гледай си семейството, ти ставаш за директор“. Той дълги години беше шеф на академията на Литекс в Ловеч, в най-продуктивните й години. Къде на майтап, къде наистина му казах: „Стига с това треньорство. След 60 години не ставаме за треньори, защото не знаеш какво, къде и кога ще те стигне“. И той вика: „Да, да, да...“. Затова, като стана спортен директор в Лом, ми се обади и говорихме надълго и нашироко. Имаха големи планове за клуба там. Той по принцип много харесваше Северозападна България – Монтана, Лом... Абе, щом има река, където може да се иде за риба, на него му харесваше. След това пак се чувахме от време на време, не толкова често, но си говорехме за различни неща. Най-много за футбол, но и за общи приятели и познати, за семейни неща... С него винаги ми е било приятно да разговарям.
- Кое ще остане във вас като непоклатим от времето спомен за Ферарио Спасов?
- Двамата с него сме работили много време заедно. Първо в ЦСКА, после аз като отговарях за националните юношески отбори го препоръчах за един от наборите, после като бях спортен директор в Монтана веднага пожелах той да стане треньор... Там доста време работихме успешно. Имаше един период, в който аз бях треньор в Ловеч, а той директор на академията и се виждахме редовно... Въобще приятел от класа! Това, с което ще го запомня, първо е изключителното му спокойствие и невероятната му доброта. Той никога няма да повиши глас, да се скара на човек... Аз съм малко по-експлозивен и понякога избухвам, той замълчи, мине известно време и ме подкани: „Айде, Мише, да пием по едно кафе, по една бира...“ Изключително добър човек. Когото и да попитате, надали някой ще каже, че Феро го е обиждал или навиквал. Умееше да прощава. Има моменти, в които някой го е обидил или футболист не го удовлетворява как работи, но с времето всичко му минаваше.
- Какво обичаше да прави извън професията, с която го познаваме?
- Беше човек, който обичаше хубавите неща. Например каже изведнъж: „Дайте да напазаруваме и да отидем някъде в Балкана и да си направим едно барбекю!“. Като запретне ръкави, никой не допускаше до барбекюто. Страхотен майстор. Или пък проведе тренировката сутринта и казва: „Следобед отивам на реката“. Ние си знаехме, че вечерта ще има риба в количества. Но това са чисто човешките му качества. Той като треньор, с когото съм бил дълго време, смея да твърдя, че е един от специалистите, който умее да прави най-добрите подготовки. Подготовката при него е истинско време за работа и е истинска. И сега на курсистите казвам, ако не знаете как се прави подготовка – питайте Феро! Той не получаваше никога необходимото време, за да може докрай да си наложи вижданията за играта. Направи една загуба, втора... и или той си тръгне, или бързат да го уволнят. Но където и да е бил, той е оставил страхотни впечатления и много приятели.
- Слушаше и хубава музика...
- Е, в това отношение имахме леки спорове с него. Като се кача в неговата кола, дънеше „Рамщайн“ и други по-твърди групи. Викам добре де, човек, дай нещо от по-мекия рок, нещо от „Пърпъл“, „Юрая Хийп“, които слушах и аз навремето... Не, не. Ти, вика, не разбираш - ако слушаш рок, ще е твърдо. Имаше си неговите занимания и хобита. На никого не пречеше с тях.
- Говорихте ли с някого от семейството му и има ли някаква по-голяма яснота около инцидента?
- На мача, който са играли в Горна Оряховица, е бил Величко Дихонов, шефът на Литекс. Той му казал: „Давай да пътуваме по царския път!“. Те са били с отделни коли. Феро обаче казал: „Не, не, аз ще мина по по-кратък път“. Знаел път, по който мислел, че ще мине по-бързо. И ето как е станала белята. По такова нещастно стечение на обстоятелствата, че просто не мога да го проумея и не може човек някак да се успокои. Защото една минута да се е бил забавил, да беше спрял, дето се казва по малка нужда... нещо да беше направил и днес нямаше да коментираме липсата му. Той има две дъщери, които са много успешни в Германия. Има внук, който е добър футболист и тренира там, мисля, че в Кьолн. Много се гордееше с тях и всъщност ги чакахме те да се приберат и да решат кога и как ще е погребението. Не можем да звъннем на съпругата му, защото тя е в много лошо състояние и дано поне тя успее да се съхрани. Защото тяхната връзка беше много силна. Тя навсякъде беше с него. Имаха си хубави тертипи. Пиеха си кафенце заедно, въобще една страхотна двойка.
- В Ловеч ли живеят?
- От страна на съпругата му имат наследствена къща в центъра на Априлци. Феро я ремонтира и практически през цялата година живеят там. Много рядко ходят в Ловеч. Там имат апартамент, но рядко ходеше. В Априлци му харесваше. Ходеха за гъби, за риба, на разходки... Не можете да си представите.
- Как гледате вие и като човек, загубил близък приятел, но и като обществена личност на това, което се случва по българските пътища? Имате ли отношение по проблема?
- Колкото и странно да се вижда на хората, статистиката показва, че пътищата около Велико Търново, Плевен, Русе са генератор на страхотни катастрофи. Абе направете я тая магистрала най-после бе, хора! Колко хора трябва да умрат по пътя за Ловеч, за да се разбере, че това е опасно място?! Същата работа е там около Търново, пътя за Русе... Ние се занимаваме с такива страхотни глупости, а хората: „Асфалтът не се яде“. Вярно е, асфалтът не става за ядене, ама асфалтът може да спаси много животи. Защото наистина в онзи регион, където няма магистрала, нещата са неконтролируеми.
- Само в инфраструктурата ли е проблемът?
- Това е първото нещо и това е огромната отговорност на всички правителства. И другото нещо е, че може би само за България трябва да внасят коли, които не могат да вдигат повече от 140 километра в час. Хем нямаме пътища, по които ние да караме и с по 80 километра в час, хем ние караме с по 150 и 200 км/ч. И доколкото чета, този човек, предизвикал катастрофата, бил с провинения, имал и други нарушения... Разхожда се като местен дерибей с новата си кола, кара си така, хората го знаят... И ето, рано или късно лошите неща се случват. Виждаме, че големите катастрофи напоследък – и убийството на Милен Цветков, и други, стават само от такива хора, на които не им е за първи път. Не е от неумение, не е от незнание... В повечето случаи катастрофите стават от фукане, от демонстрация на някакъв фалшив мъжкаризъм... Е, това е.
- Какво е мнението ви за случващото се в българския футбол и казуса с мача на националния отбор с Унгария?
- Да ви кажа, аз се разрових в синонимния речник на българския език, но вече не мога да намеря синоним на това, което се случва. То всичко се изприказва. Всичките синоними, които може да се употребят, са казвани по няколко пъти. Все си мисля обаче, че една думичка е най-вярна: Непукизъм. Пълен непукизъм на една ордичка от хора, която не се интересува от нищо. Те си живеят в някакъв собствен въображаем свят, в който всички трябва да се подчиняват на хана, защото без него са загубени. Ласкателите нонстоп му говорят, че е безгрешен и той е голямата работа, защото те съществуват благодарение на него, разбира се. И тази орда от хора, начело с Великия хан, тия непукисти са много над нещата. Те са толкова велики, че някакъв си мач с Унгария ще обърка нещата. Айде, де! Откъде накъде?! За съжаление стигнахме дотук, защото голяма част от хората, които желаеха промяна преди 2-3 години, не я пожелаха истински. Но то винаги така се случва в исторически план. Едно събитие е абсолютно достатъчно, че да накара хората да си отворят очите. Чух се с Коловати (б.р. - бившият футболен национал Илиян Стоянов) от Япония и го питах дали мога да отида да гледаме мача в неговия двор при майка му и баща му в Кюстендил. Сега го били засели с трева. Вика: „Не може, мачът е без публика!“. Видите ли до каква степен обществото вече е разгневено и как реагира. Независимо че всяка една реакция е първосигнална, но наистина изчерпахме и словата от речника.
ТОВА Е ТОЙ:
* Роден е на 16 февруари 1957 г. в с. Чуреково, обл. Смолян
* Завършва ВИФ (сега НСА), специалност „Футбол“, през 1981 г., а през 1982 г. след конкурс е назначен за преподавател по футбол в катедра „Футбол“
* Бивш футболист и настоящ треньор по футбол. От 2009-а води младежкия национален отбор, а в периода 2010-2011 г. изпълнява едновременно и длъжността асистент на Лотар Матеус в първия отбор на България
* Защитава докторска дисертация на тема „Тренировъчно натоварване на подрастващи футболисти“ през 1986 г.
* Доцент в НСА (с над 20 научни статии и публикации, учебници и учебни помагала) Успоредно е и преподавател в треньорската школа по футбол към БФС
* Женен е за спортната журналистка от БНТ Свобода Маданска, имат една дъщеря - Николета
Людмил Христов
