- С какво хайдутите продължават да предизвикват интереса на историците и какво ново имате да кажете за тях с проф. Пламен Павлов?
-Темата за хайдутството е една от основните в българската история под османска власт. Но в същото време е и една от най-дискутирани. Противоречията идват от подхода при разглеждането на това явление и на неговата същност. Моето мнение е, че още дълго време темата за хайдутството у нас, а и изобщо на Балканите ще бъде актуална и по нея ще има какво ново да се каже. В последната книга, в която съм съавтор с проф. Пламен Павлов, акцентираме върху връзката между хайдутството и организираната борба за национално освобождение у нас и върху трансформацията, която през Възраждането се извършва в съзнанието на част от българските хайдути и войводи, които от участници в стихийната борба срещу петвековните завоеватели стават в част от организираните форми на освободителната борба у нас.
- Хайрсъзи, хайдамаци (хайти), арамии или герои са били българските хайдути?
- В продължение на почти 100 години, от преди Освобождението чак до 60-те години на ХХ век, господстваща в нашата историография е тезата за хайдутите като положителни герои: народни закрилници, отмъстители. Някои от историците дори са склонни да виждат в хайдутите още от XVII и XVIII век борци за национално освобождение. Нещо, което не отговаря на истината. Впрочем до Възраждането хайдутството е едно разнолико и сложно явление, амалгама от народни защитници и отмъстители, но в същото време и типични средновековни разбойници, извършващи нападения, обири, грабежи, убийства и прояви на терор и насилие, причисляващи ги към категорията на престъпниците, чиито прояви са наказуеми не само според османското законодателство, но и от съвременна гледна точка.
- Какви са били по професия и социален статус тези хора, преди да се превърнат в бунтари?
- В изследваните от мен български и османски извори информацията за социалния статус и професията на хайдутите е доста оскъдна. Най-често това са представители на низшите съсловия, при това не само българи. Има данни за смесени хайдушки чети, съставени от българи и турци. Т.е. Иван и Хасан един до друг нападат както турски аги и бейове, така и български чорбаджии. Колкото и на някои историци да не се иска да признаят, една от основните цели на хайдутите е било тяхното забогатяване и подобряване на начина им на живот, а по възможност и социална прекатегоризация. Разбира се, през тези векове не бива да се отхвърля изцяло и хайдутството като средство за лично отмъщение. През XVII век има достатъчно данни и за участие на хайдушки чети и в антиосманските европейски войни и коалиции, каквито са случаите с войводите Карпош и Страхил, които участват в Австро-османската война в края на XVII век. Любопитното е, че самият български народ е направил ограничение между „добрите“ и „лошите“ представители на тази категория, като нарича едните „хайдути“, а другите „хайдуци“. Впрочем и днес тази разлика се е запазила, като „хайдук“ винаги е синоним на „престъпник, разбойник, лош човек“.
- Това ме провокира да попитам - кои са днешните хайдути и има ли изобщо почва за такива личности сега?
- За съжаление днес аз смятам, че няма хайдути, а само хайдуци. Които при това отдавна са се бетонирали по върховете на управлението на бедната ни държава и няма да дадат тази власт без бой.
- Да се върнем назад във времето - къде още на Балканите и в други части по света е имало подобни структури?
- Хайдутството е било широко разпространено в балканските земи под османска власт. В различните географски области то е било застъпено в различна степен. Тук може да се говори много и да се правят сравнения на българските хайдути със сръбските ускоци и гръцките клефти. Но като цяло съществува едно още недостатъчно отчетливо изясняване на различните категории „хайдути“ в балканската историография.
- Делю, Желю, Чакър, Вълчан, Апостол – по какво се различават войводите от тези, които имат капитан отпред – като Капитан Петко войвода и Капитан дядо Никола? Имало ли е хайдутска йерархия?
- „Титлите“ „капитан“ всъщност са по-скоро изключение. Петко Каракирков получава тази титла и става Капитан Петко заради проявената храброст при участието си в Критското въстание. Никола Филиповски пък получава военната титла „капитан“ при участието си в Руско-османската война от 1828-29 г. Но като цяло хайдушките главатари са „войводи“. Титла, която впрочем също е много стара, още от времето на Втората българска държава. Войвода означава човек, който командва войската, войсководец.
- Ако трябва да се направи топ 3 на българските хайдути, кои ще влязат там?
- Всеки от българските хайдушки войводи е уникален посвоему. Може би повечето хора биха поставили в тази категория някои от най-известните войводи от Възраждането като Петко, Панайот Хитов, Филип Тотю. Но аз бих запитал: а защо в тази класация да не бъдат поставени Пейо Буюклията или Злати Кокарчоолу, за когото турците със страх говорели, че имал две сърца. И когато най-после го убили, разпрали гърдите му, за да видят наистина ли войводата е с две сърца. А защо в този топ да не бъдат поставени и Сирма или пък Рада войвода. За мен „вехтите“ войводи са много по-интересни от тези от периода на Възраждането.
- Имате ли любим разбойник? Защо?
- Може би двама от най-любопитните и най-противоречивите са Вълчан и поп Мартин. Те съчетават в себе си народните представи за народни герои и отмъстители. От друга страна, хич не са си поплювали, когато извършвали нападенията си, при това далеч не само над „поробителите“, но и над свои сънародници. Не е случайно, че докато в народните песни хайдутите са представени в предимно героична светлина, в народните предания се акцентира върху разбойническата им същност.
- Имат ли някогашните хайдути общо с Робин Худ? Докъде стига легендата?
- Много е трудно да се определи докъде е истината и откъде започва легендата. За епохата си хайдутите са били за българския народ нещо като мутрите от 90-те години. Затова в повечето народни песни хайдутите са представени не в битки, а на богати трапези да ядат агнета и прасета сукалчета и да пият гъсто руйно вино и люта ракия. Когато срещу тях дойде вража войска, те зарязват трапезата, избиват неприятеля и пак се връщат към богато отрупаната маса. За българите от предвъзрожденския период хайдутите са били героите, които единствени се осмеляват да проявяват непокорство и затова те са ги възпели.
А не толкова заради някакви чутовни подвизи. В този смисъл, след като ограбват имперската хазна или задигнат жълтиците на някой бей или ага, нормално е хайдутите да проявят щедрост и да дадат част от плячката си на обикновените българи. Но пак ще отбележа, че това е въпрос на хипотези и догадки.
- От май до ноември – хайдути, през зимата домошари – така ли са се случвали нещата?
- Домошари по принуда бих казал. Когато падне белият сняг и всяка диря по него се вижда отдалеч, когато ятаците им не могат да им донесат храна, самото физическо оцеляване на хайдутите е поставено под заплаха. Тогава те са принудени да търсят къде да се приютят. Някои действително се връщат при семействата си и прекарват зимата като домошари. На мен винаги ми е било интересно как в този зимен период властите не са ги арестували. Други пък са заминавали в други краища на Османската империя и са се цанели като строители или овчари, за да изкарат някой лев за храна и да имат подслон под главата си.
- По колко души са били четите и имало ли е хайдути, които да са били самостоятелни единици или такива, които да действат на общ фронт – нещо като некоалиция, кабинет на ротация?
- В народните песни често се пее за дружини от по 200-300, че дори и 500-600 хайдути. В пътеписа си османският пътешественик Евлия Челеби пише за дружината на войводата Байо, която също се състояла от няколкостотин хайдути. В действителност едва ли такива големи дружини са били практика. Всеки, който има представа от военни подразделения, знае, че такива големи формирования трудно се управляват и в тях трудно се поддържа дисциплина. Още повече като се има предвид, че хайдутите едва ли са били пример за дисциплинираност. От друга страна, как се изхранва дружина от 300 човека? А как се укрива такава маса от хора. Затова според мен тези „митични“ дружини, ако изобщо са съществували, са били сборни. Няколко по-големи дружини се събират, за да извършат нападение над държавната хазна или над някой град например. След което се разделят и всяка продължава по пътя си със своя пай от плячката. Първите хайдушки формирования са били дори под 10 човека, съставени от роднини: баща и син, братя, братовчеди, съседи и приятели. След това се появяват по-големите дружини. Но като цяло според мен оптималният състав на една дружина е не повече от 40-50 души.
- Всяка чета ли си е имала свой предводител, или е имало такива, в които войводите са били двама и трима?
- По принцип войводата е един и дружината трябва да му се подчинява безпрекословно. Когато се наруши това единоначалие и шефовете станат повече, дисциплината започва да се губи. В народните песни се казва, че всеки от дружината е можел да участва в избора и да се „кандидатира“ за войвода. Смятам, че в действителност обаче не е било точно така. Онзи, който създава дружината, притежава всички права да бъде командир. Като не особено дисциплинирана команда, случва се хайдутите да не харесват своя войвода и да го „детронират“. Или дори да го убият.
- Чия съдба е най-трагична?
- Трудно е да се каже, защото историите за „вехтите“ войводи непрекъснато се движат на ръба между истината и легендата, мита, народната измислица. За мен е интересна смъртта на Делю войвода, такава каквато е представена в народните песни. Според легендата той не можел да бъде убит от обикновен куршум, а само от сребърен. Като при това куршумът трябвало да бъде отлят от сребърна пара, взета от кесията на самия Делю. Турците карат едва бабичка да се престори, че проси и така тя успява да вземе от Делю сребърна пара, от която е отлят куршумът, който убива войводата, докато стои на брега на Златоградската река и си мисли за любимата си Гюлсюме. Подобна трагична е и „легендарната“ смърт на Индже, който е представен като убит от незаконния си син. В действителност смъртта на Индже е доста по-различна. Той е убит в днешна Молдова, където участва във въстанието в Дунавските княжества през 1821 г. Но в народния епос хайдушката смърт по традиция се представя като героична и трагична. В много случаи те са предадени от роднина: съпруга, любима, чичо, леля. Но никога от бащата или майката, които в народния епос са свещени.
- Съществувал ли е наистина Чавдар войвода, или е имало и войводи, които са се явявали събирателни образи, но не е имало реални хора зад тях?
- Да, такъв хайдутин безспорно е съществувал и той е един от примерите за това, което аз наричам „мултиплициране“ на хайдутите. Става дума за едно „пренасяне“ на имената на известни хайдути в различни части на българските земи. Като се е смятало, че само името и песните за този хайдутин ще всяват страх у турците. Такъв е случаят с Чавдар, Страхил, Стоян, Индже, Вълчан и др. известни и легендарни за времето си войводи. Що се отнася до самия Чавдар, в османските документи има три, в които това име се споменава. Най-ранният Чавдар е от края на XVI век и е действал с дружината си в района на Македония и Шоплука. В един от документите се съобщава, че Чавдар участва в нападението над София през февруари 1595 г. Втори Чавдар имаме регистриран от първата половина на XVII век. В документа той е наречен „хайдутина Константин, наречен Чавдар от село Сопотница“, осъден на смърт и обезглавен през 1638 г. В народния епос песни за Чавдар войвода има запазени от четирите противоположни краища на българските земи.
- „Хайдете, момци, със мене, със мене, момци, при мене, я ще ви водим войвода!“ - това е част от народна песен за Румена войвода. Това единствената жена хайдутин ли е, мъжкарана ли е била, ако наистина е съществувала и как всъщност трябва да се произнася титлата в женски род?
- Не, според народните песни жени хайдутки е имало много. Но исторически сведения за действително съществуване има за малко от тях. И Румена е едната от тях. Други реално съществували жени войводи са: Сирма, Мерджан Рада, Калъч Кера, Гуга и др. Съдбата на всяка от тях е различна. Според епоса Румена и байрактарят на дружината Стоян са убити, защото се влюбват един в друг. В действителност обаче Румена оживява и дори участва в българското опълчение по време на освободителната война. А в документ от румънските архиви се съобщават имената на ханджийката Румена Георгиева Павлева от Гюргево и на сина й Карамфилчо. И трите имена на ханджийката съвпадат с тези на войводата Румена, което дава основание да се предполага, че става въпрос за нея. Подобна е случката и с Кера, която докато командва дружината, се залюбва с дюлгерин. За да спази дадената клетва, тя се оттегля сама от дружината, а според една от легендите се самоубива, като скача от скала. Гуга войвода сама разпуска четата си, след като половината от момците се влюбват в нея и заплашват да се избият помежду си, за да спечелят любовта й. Бившата хайдутка се скрива в манастир и става монахиня.
- Имало ли е предатели и продажници сред хайдутите?
- Тук също е трудно да се говори с категоричност заради несигурността на фолклорните извори, които са основните за ранните хайдути в българските земи. Предателството е сред основните сюжети в песните, но там предателите са представени извън хайдушката чета. Аз смятам, че предатели със сигурност е имало, но народната памет не ги е съхранила. В запазените авторски разкази от времето на Априлското въстание обаче има запазени доста случаи на предателство. Което ми дава основание да смятам, че и в хайдушките времена такива са съществували.
- Има ли хайдутин, който да е забогатял покрай битката за справедливост, както и такъв, който да е дал всичко, което е имал за идеите, достигайки до разорение?
- Темата за хайдушкото имане е една от основните в преданията. През ръцете на хайдутите са минавали голямо количество пари и ценности. В легендите за богатствата на някои от хайдушките главатари като Вълчан и поп Мартин например със сигурност има и голям процент историческа истина. В по-ново време се е смятало, че един Филип Тотю също е притежавал приказно имане, което е укривал на различни места в Балкана. Що се отнася дали някой хайдутин е дал имането си за благородни цели, до нас е достигнал разказът за това как Вълчан е бил готов да даде всичкото си злато на руския император, за да започне той война с турците и да освободи българския народ. Тази легенда обаче не е потвърдена официално и не се приема като достоверна.
- Докога просъществува хайдутството и какво се случва с тези юнаци, когато необходимостта от тях престава да съществува?
- След Освобождението и възстановяването на българската държава много от онези от хайдутите, проливали кръвта си за Освобождението, са приемани като неудобни и „черни овце“. Онези читатели, които са гледали филма за Капитан Петко войвода, сигурно си спомнят за съдбата му в свободна България и как той става неудобен за новите властници у нас. За онези от хайдутите, които не загиват, бъдещето в свободна България наистина е тежко. Аз ще спомена съдбата на една от емблемите на възрожденските хайдути Ильо Малешевски. След участието в десетки сражения, в три войни и две въстания на старини той е принуден за изтърпи един от най-жестоките удари на съдбата, след като българското Народно събрание гласува да му бъде отнета поборническата пенсия. Така на 91 години той остава без средства за препитания. След като обиденият войвода изпраща писмо до тогавашните депутати, пенсията му е върната. Но случаят е симптоматичен с отношението на българските управници към хайдутите, участвали в борбите за освобождение.
- Каква е разликата между хайдутите и партизаните?
- Старите хайдути дори и когато са разбойници никога не са били командвани от чужди сили. През Възраждането някои войводи обаче се поддават и стават проводници на чужди идеи, основно сръбски и руски. Заради което получават облаги. И въпреки това хайдутите остават патриоти, докато при партизаните водещ е интернационализмът, а не родолюбието.
- Къде най-силно се усеща духът на хайдутите и какво запазено има от техния реквизит?
- Духът на хайдутите най-силно се усеща не в големите градски музеи и експозиции, а в малките населени места и малките често импровизирани музейни сбирки, какъвто е случаят със Златоград. Там аз наистина усетих духа на хайдушкото време.
- С какво биха се гордели някогашните войводи днес и от какво биха се срамували?
- Уви, не смятам, че днес имаме някакъв основателен повод за гордост. Да, имаме своя държава, която привидно е свободна и независима. Така ли е в действителност обаче? Смятам, че всеки може сам да си отговори на този въпрос. А ако свободата липсва, бих попитал: Защо тогава беше Възраждането, защо беше цялото националноосвободително движение, защо бяха хилядите дадени жертви през тези пет века османско владичество?
Представянето на книгата Българските хайдути в Златоград.
Това е той:
Роден е на 25 юни 1973 г.
Завършил е ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, спец. „Български език и история“
Кариера: от 23 години работи като журналист. От 9 години е автор на историческа документалистика
Книги: автор е на 13 книги, сред които „Българските хайдути“ (съавтор), „Хайдутството. Български войводи до края на XIX век“, „Българските паметници“, „Енциклопедия на тероризма“, „Свещеният джихад“, „Градовете на мъртвите“, „Атентатите на ХХ век“, „Дрога“
Кристи Петрова
