- Какво ви мотивира да изберете учителската професия и конкретно химията и биологията?
- Желанието ми да оставя нещо след себе си. Влизам във всеки един час с тази идея. Мотивацията ми е да знам, че предавам нататък. Още като ученичка в седми клас, започвайки да изучавам химията и биологията като предмети, моята госпожа запали страшно много интереса ми към тези науки. Благодарна съм й и използвам до голяма степен нейния подход към учениците. Опитвам се с моето преподаване да запаля децата. Да успееш в това нещо и да привлечеш интереса на някого и да провокираш желанието му да го изучава е наистина дар.
- Чувствате ли по-особена отговорност предвид това, че насочвате децата към наистина важни и социално значими професии, сред които е и лекарската?
- Определено е голяма отговорността, но тя не е толкова свързана с конкретния предмет, по който си учител. Нашата професия е наистина важна и от нас се очаква да създаваме умни и способни хора, които да са от полза на обществото, но и най-вече на себе си.
- Кое е най-трудното, с което трябва да се справяте?
- Предизвикателства в образователната система не липсват и ако не се лъжа, според последните статистики, които съм чела, само 1,1% от учителите в България са на възраст под 25 години. В тази група влизам и аз. Може би за това си има причини. Много учители в първите години се отказват точно заради предизвикателствата, но мога да кажа, че учениците харесват много повече учители, които са по-близо до тяхната възраст. Те виждат в него приятел. Тук пък идва проблемът, че и до момента мисля, че не съм открила точния баланс между това да бъдеш приятел с учениците или да си малко по-строг в подхода с тях. Важно е да има една ясна граница, но ми е трудно да съм строга в час. Не че не се случва. Те търсят в мен приятел и много ми топли душата фактът, че учениците от миналата година от Пловдив не спират да ме търсят, споделят ми, поддържаме връзка. И това ме кара да мисля, че може би съм си свършила добре работата. Точно те са ми казвали, че благодарение на мен са си подобрили успеха. Когато чуеш такива думи, наистина чувстваш удовлетворение.
- Със сигурност работата на учителя не свършва с учебния час, какви са проблемите, пред които най-често се изправяте с колегите ви?
- Може би трябва да откроим административните задължения, които са ни вменени. Въпреки че образователната система е поела по пътя на една по-сериозна реформа, мисля си, че учителите имат прекалено много такива технически задачи, които малко или много ги отклоняват от основното. От това да се самоусъвършенстват и да намират подходящия начин да преподават по разбираем и атрактивен начин. Административната работа на един учител е страшно много. Всеки нов учител се убеждава, че е мит това, че работното време ти е фиксирано. Реалността в училищата е друга. Аз почти всеки ден нося работа и вкъщи. Попълвам електронни дневници, проверявам работи...
- Дали на днешните ученици им е по-лесно в сравнение с преди десетина години например?
- В момента преподавам на деца от 5-и до 7-и клас и не бих казала, че им е по-трудно точно заради това, което споменах, за пътя към положителни промени, по който е поела нашата образователна система. Тя се опитва максимално да улесни учениците, но самите тях не може и не бива да сравняваме с поколенията назад във времето. Образованието се пригажда спрямо тях. Те са и трябва да бъдат в центъра на вниманието ни. Много е важно да намираме начин и да привличаме и задържаме техния интерес. Това е изключително трудно. Може да го сравните с едно клипче, което е качено в социалните мрежи. Те му отделят от 5 до 10 секунди и ако не е нещо извънредно бързо, го подминават. Учителите трябва да привличаме постоянно вниманието на учениците и това е предизвикателството пред нас. Децата сега са много по-облагодетелствани дори спрямо мен и моите връстници.
- Въпреки това тенденцията е за все по-ниски резултати на матурите и външните оценявания...
- ...Така е. Ниските резултати, които постигат на изпитите в последните години, са факт. Не мисля обаче, че това зависи само от учителите. Аз съм на мнение, че връзката между родител, учител и ученик куца и в подобряването на връзката между семейството на ученика и учителите трябва да се инвестират време и усилия. Тогава ще може да се работи по-ефективно и мотивирано. В крайна сметка имаме една цел и обща кауза – успеха и развитието на ученика както в академичен аспект, така и социално-емоционално. Кое точно и защо ни куца не знам. Може би учител с повече опит по-добре ще каже.
- Като участник в програмата „Заедно в час“ какъв напредък виждате по отношение на основната й цел образованието да достига до всички деца в България?
- В Мадан няма училище, което да е част от проект на „Заедно в час“. Аз участвах в проекта „Нов път в преподаването“, от който бях последен випуск. В Пловдив преподавах точно по проекта. Със сигурност има разлика в преподаването и дори в успеха на учениците. Защото най-важното е ученикът да не е пасивно стоящ в класната стая, а напротив. Той трябва да е търсещият, анализиращият и обработващ информация от различни източници. Това е целта и на „Заедно в час“. Тази програма много обогатява един нов учител. Не искам да говоря за млади и стари, това не е коректно. Има учители с по-малко опит и такива с по-голям. За един нов учител, завършвайки висшето си образование, тази програма е наистина добра възможност за допълнително развитие. Имахме един няколкомесечен летен институт с интензивна работа, но доста ефективна. Страшно много можеш да си вземеш.
- Какво мислите за последните промени в сферата на образованието? Кое ви харесва от това, с което системата се променя?
- Мога да отбележа промените при извиняването на отсъствията. От тази година то е наистина облекчено и улеснено. Класният ръководител вече няма тежката задача в края на месеца да преглежда всяка една медицинска бележка и да извинява отсъствията. Това се случва автоматично и това е голямо предимство. За друго в момента не се сещам, защото безплатните учебници и отпадането на таксите във висшето образование са по-встрани от сферата, в която работя аз. А и покрай отсъствието ми за тези два месеца, в които бях в предаването „Един за друг“, вероятно пропускам нещо.
- На фона на стремежа на всеки родител да ограничи времето, което децата прекарват пред екраните, доколко новите технологии са действително необходими в училище?
- Границата за използване на технологиите според мен я слагаме там, където те могат да са ефективни за усвояване на материала в училище. Има уникални приложения, в които учителите могат да разработват уроците си и да ги представят пред децата така, че да спечелят и да задържат вниманието им за по-дълъг период. Да провокират интерес. Дотук обаче свършва ползата от телефоните за един ученик. Моите наблюдения само потвърждават това, което всички забелязват и искат да променят. И за малкото ми стаж съм се убедила, че учениците буквално нямат търпение да бие звънецът, за да грабнат телефона и да прекарат цялото си междучасие с някоя игра (при по-малките) или в социални мрежи (при по-големите). Полза от това няма никаква. Постоянно повтарям, че тези 10 или 20 минути между часовете са за друго. Едно дете има нужда да тича, да се движи, да изразходва енергията си, за да може в следващия час да е по-концентрирано и спокойно и да се замисли върху това, което преподаваме. Действително технологиите могат да бъдат страшно полезни, но ако имаме самоконтрол, да ги караме да работят в наш интерес, а не да ставаме зависими от развлекателната част, която ни предлагат.
- Имате ли практика да събирате устройствата в началото на часа?
- В моите часове не позволявам да използват телефоните. Изключенията са само когато урокът го изисква. Тогава акцентирам върху това, че в крайна сметка тези устройства могат да са много полезни и всички е редно постоянно да се замислят кога наистина са им необходими и кога ги вадят по навик и така пропускат важни неща от живота, който ни заобикаля. Поставям им задачи, които могат да решат с подобна електронна помощ, и тогава наистина се радвам на повече отдадени и заинтересовани деца от това, което говорим в класната стая. Те самите са много на „ти“ с всичко най-ново и действително трябва да сме наясно, че това е и предимство на поколението, което расте. Сега се замислям колко трудно е за всички - и учители, и родители, да намират здравословния баланс. Защото с излишни ограничения може да се окаже, че забавяме развитието на децата в области, които ще са им необходими за бъдещето.
- Как живеят младите хора в градче като Мадан?
- Мадан е много хубав град, уникален и много добре поддържан. Младите хора си имаме всичко тук – заведения, парк, донякъде достатъчно работни места... Животът е спокоен и бих казала много хубав и приветлив.
- А какво научихте с Денис от участието в предаването „Един за друг“?
- Ако мога да го обвържа и с моята професия, мисля, че затвърдихме мнението си, че аз говоря много и се налагам. Типично като учител. Гледайки се сега и отстрани, това се набива на очи. Какво научихме един за друг? Бих казала, че не е нещо ново конкретно. Това, което разбрахме и от игрите, в които участвахме заедно, е, че сме наистина по-добри като екип. Винаги в двойните игри ние бяхме сред първите.
- Кое ви липсваше, докато бяхте изолирани за снимките?
- Бяхме в пълна изолация и при такива условия наистина са много нещата, за които усещаш, че ти липсват. Дори бих казала, че човек не може да предположи колко смешни и дребни неща ще му залипсват. Липсваше ни сладичко, солетка от време на време... Но най-много ни липсваше това да чуеш глас на познат близък човек. Копнеехме да чуем някой приятел. За семейството, разбира се, но и просто за човек, който те познава, ей така, да му чуеш гласа. Това наистина страшно много липсва.
- С кои от другите участници най-много се сближихте и разочарова ли ви някой с нещо?
- Най-много се сближихме с нашите съквартиранти Пепи и Дани и с Галена и Петър. Ние и до момента поддържаме контакт с всяка една двойка и нямаме проблеми или задни мисли, за който и да е. В деня на елиминацията и на нашето тръгване останахме може би малко разочаровани от Ели и Йордан, защото не разбрахме идеята им да не ни подкрепят нас. Аз очаквах Крис и Маги да ни подкрепят, въпреки че Дени не очакваше, спрямо това с кого бяхме на елиминация. Аз някак си очаквах и оттам идва разочарованието. Може да е малко, но очакваш и има надежда, която в крайна сметка не се оправдава.
- Предвид професията ви съобразявате ли се с това, което публикувате в социалните мрежи и което със сигурност е достъпно и за много от децата, на които преподавате, а и за техните родители?
- Със сигурност се съобразявам с това какво показвам. Дори се притеснявах от факта, влизайки в такова предаване в национален ефир, какви последствия бих могла да очаквам в отношението към мен. Важно ми бе как ще изглеждам и как ще бъда приета. Мисля, че това е нормално. Няма значение дали преподаваш на малки и на големи, трябва да имаш сериозна хигиена в това отношение. Учениците са навсякъде в социалните мрежи и намират неща, за които даже не знаем, че съществуват. Уникални търсачи са и се докосват до цялата рода на един учител само и само за да знаят всичко за него.
- Подготвят ли ви за това в процеса на обучение в университета?
- Специално за това не. Може би става въпрос и за индивидуален подход и избор или за цялостно отношение към живота изобщо. Има различни случаи. Въпросът е до каква степен всеки е готов да споделя живота си в социалните мрежи с ясната представа, че отивайки на работа, учениците вече ще са го видели това. Все пак аз мисля, че един учител трябва да има някакъв авторитет пред учениците. Няма как да го постигнеш, ако си качваш неподходящи снимки. След това е трудно да изискваш от децата да те гледат с уважение. Не говорим за крайности, но те във всяка една снимка могат да открият дълбок контекст.
ТОВА Е ТЯ:
* Родена е през 2000 година в Мадан, завършва средното си образование в Смолян.
* Завършила е специалностите „Молекулярна биология“ и „Учител по химия и биология“.
* Работила е една година като учител в Пловдив, след което се връща в родния си град Мадан.
* Бивш участник в програма „Нов път в преподаването“ на „Заедно в час“.
* С приятеля си Денис са заедно от 3 години и участваха в петия сезон на предаването на Нова ТВ „Един за друг“, което напуснаха на 14 април.
Людмил Христов
