0

- Г-жо Евтимова, изпращаме много тежка година, белязана от война, близо до нас. Как да се справим с такива трудности в днешно време и остава ли изобщо надежда за доброто?

- Не мога да отрека, че преживявам по много тежък начин войната на Русия срещу Украйна. Тя има толкова трагични аспекти - става дума за съсипани домове, за жени, които загубиха мъжете си, и деца, останали без бащи. В Русия пък майки посрещнаха синовете си в ковчези. Трябва да си зададем въпроса кой отговаря за това мъчително изживяване, което засяга не само Украйна, но и целия свят. Все още не се вижда краят на тази война, но знам, че винаги има надежда. Това ни е давало основание да преживеем и най-тъмните периоди в историята на България. Затова сме хора - да превръщаме пропастта в полет. Затова вселената, която някои наричат Бог, ни е подарила способността да виждаме надеждата. Тя винаги ще бъде като онази плаха светлинка на свещта в непрогледна нощ. Тя е пламъчето, което осветява малко пространство, но ни дава силата да не се прекършим. Затова смятам, че не само вярата, но и стъпките от страна на всеки един от нас са нужни, за да тръгне човечеството към по-добро, към бъдещето, в което няма ужас от воя на бомбите. Онова бъдеще, в което майки ще раждат децата си без страх и паника, че новият живот ще бъде разкъсан от шрапнел.

- Това ли е най-важно в тези тежки времена - да запазим вярата в доброто въпреки всичко?

- Най-важното е да положим усилия да продължим живота напред. Нека младите жени не се страхуват да имат деца, да ги отгледат като добри и смели личности. Детето е образът на вярата. То е нашият поглед, но и стъпката ни към бъдещето. Затова нека ги възпитаме така, за да можем да им внушим, че въпреки глада, несправедливостта около нас винаги ще има място за усмивка. Във всеки момент има нужда да подадем ръка на по-слабия, както и да нахраним гладния. Ако успеем да предадем това усещане на децата си, да ги научим на приемат в сърцата си тези ценности, съм убедена, че войната ще приключи скоро и че хората ще бъдат по-човечни.

- Посрещнахме Рождество, но остана ли днес място за чудеса?

- И аз като всеки човек вярвам в чудесата на Коледа, когато са най-светли. Но вярвам и в чудесата на ежедневието. За мен е чудо някой да ми се усмихне без причина. Или пък приятел да ме покани на кафе просто защото е щастлив, както и да ми споделят, че се е родило дете. Това е чудото, наречено с най-красивата дума – млад живот. Затова пожелавам на всяка жена да създаде и да се радва на това чудо. Зная, че когато децата са малки, е трудно, безсънните нощи тежат, но това са най-щастливите моменти. Точно те дават сили занапред. Нима без малко горчивина и гняв ще можем да оценим доброто, красивите жестове?

- Срещате се с много хора, наблюдавате ги дори докато пътувате с влака от Перник ежедневно. Какво обаче ви натъжава?

- Натъжавам се, когато видя човек, протягащ ръка за милостиня. Той проси не само хляб, а да погледнем в очите му. Натъжавам се, когато видя някого, който пътува с последния влак за Перник и няма кой да го посрещне на гарата. Неведнъж съм проследявала с поглед отрудени жени, които се прибират късно вечер. Въпреки студа и мъглата обаче те излъчват нещо непреклонно и светло, сила. Ето защо тъгата, която ме изпълва, е само временно явление. Тази мисъл ме успокоява. Тъгата за всички нас е кратка улица, в края на която отново ще продължим по пътя си, ще вършим делата си. И когато донесем надежда или въздишка на облекчение на някого, ще се убедим, че трудът и смелостта ни си струват. Тъгата ни е отворила сърцата и очите. В такива моменти си спомняме, че и ние сме слизали често сами от последния влак, че никой не ни е чакал, но на следващия ден бързаме да излезем рано, защото някой има нужда от нас. За мен самотата също е къса улица, в края на която ни чака приятел.

- Мислите ли, че станахме по-лоши, губим ли доброто в себе си?

- Когато сме натоварени, трябва да балансираме между трудностите по пътя ни и скоростта, с която се спускаме надолу, за да стигнем в подножието – знаем, там ни очакват. В най-напрегнатите моменти, каквито са повечето моменти впрочем, е възможно да си изпуснем нервите. Но ми е тежко да чувам отстрани как някои обиждат, тъжно ми е за тези хора. Това е болезнен сигнал, че този човек не е доволен от постигнатото в живота си. Той осъзнава, че не е реализирал своя потенциал. Нека си представим, че можем да сравним такъв човек с кран, който може да вдигне и 15 тона товар, но вдига само 15 грама. Това е причината да ругаем, но същевременно е първата стъпка от осъзнаването, че разполагаме със способности, но не ги използваме. Щом го разберем и знаем, че имаме енергия занапред, то обидите ще останат в миналото и ще ги заключим да останат там. Тогава ще търсим начин да се превърнем в онзи мощен кран с железни рамене, който може да вдигне тежкия товар. Обидите само пречат на това.

- Наистина ли е трудно да се прави изкуство в днешно време или е по-скоро извинение? Как е възможно да се пише в този жесток свят, в който живеем?

- Често си мисля за това и вярвам, че колкото е по-трудно, толкова по-голямо е желанието. Тогава мечтата да пишеш, граничеща с болка, става силна и полетява. Трудностите са маршрутът, по който се създава талантът. Те са като бент пред реката на желанието да редиш думите една до друга. Пречките пред нас могат да бъдат като огромна планина, но никоя река не се е върнала заради това, че някъде пред нея има бент. Никоя планина не е достатъчно силна, за да спре упоритата мощ на водата. В това се състои желанието да пишеш - въпреки трудностите да издълбаеш всяка планина. Ако всичко е розово, какво бихме писали? Именно болката е горивото на писателя, както и любовта. А колкото по-трудна е любовта, колкото по-трудно е спечелена обичта ни, толкова по-ценна е тя. Затова се раждат прекрасни произведения. Думите, които оставяме на листа, ни дават сили да преодолеем пропастите. За мен те са изключително важни. Определям вярата като онова, което остава отвъд думите в съзнанието на читателя след прочита на някое литературно произведение. Разказът, романът, стихотворението действително са достойни за името си само ако останат в съзнанието на човека и му помогнат да осъзнае, че е по-висок от пропастта и обидата. За мен често трудността е пространството, правещо ме неразделна от хората, с които заедно сме я преживели.

- След такава тежка година - в политически и икономически план, както и изтекла, под знака на война, какъв разказ бихте написали и какво заглавие бихте му поставили?

- Това е много труден въпрос. Бих поставила заглавие „Утре също ще изгрее слънце“. Иска ми се това слънце да бъде щастливо и за възрастните хора, които живеят в недоимък, и от майките с децата, от бащите, които прегръщат дъщерите си, от болните, които със сигурност ще тръгнат към оздравяване. А на влюбените да донесе сдобряване след тежък спор. Надявам се този нов ден да донесе слънце над българското небе, да поемем въздух с облекчение и да погледнем с надежда към бъдещето.

- А какъв съвет бихте дали на младите хора, които искат да пишат? Неведнъж сте споделяли, че няма как да забогатееш от това, но все пак как бихте ги насърчили да развиват таланта си?

- Искам да им кажа, че никой не може да стъпче таланта им. Той е като тясна обувка, като трън, който се забива в плътта, и за да се спасиш от болката, трябва да пишеш. Пожелавам на пишещите да не се отказват - нито трудностите, нито любовта или омразата са рецепта за писане. Истинската рецепта е невъзможността да живееш, без да пишеш. Тогава и щастието, и тъгата, трудностите и обичта се превръщат в река от сила и смелост. И още нещо - нека знаят, че не пишат само чрез химикал или лаптоп, а чрез живота си. Затова нека животът остане в написаното от тях и тогава хората с трепет ще посягат към разказите и романите им. Нека пишещите винаги имат жаждата да споделят онова, което усещат, което ги дразни или очарова – и нека оставят мощта на таланта си в написаното.

- Какво си пожелавате за новата година - на себе си и на българите като цяло?

- Пожелавам на първо място добро здраве, нека всичко лошо да остане в миналото. Нека поставим основите на нови постижения, нека се грижим добре за децата и възрастните хора, да помогнем, когато има неправда, да възстановим справедливостта. Дори да отстраним съвсем мъничка неправда, то животът ни има смисъл.

Това е тя:

Здравка Евтимова е родена на 24 юли 1959 г. в Перник

Завършва английска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (1985). Нейни книги – сборници с разкази и романи, са публикувани в САЩ, Великобритания, Китай, Канада, Израел, Италия, Франция, Сърбия, Северна Македония, Гърция

Специализира художествен превод в Сейнт Луис, САЩ. Превела е над 25 романа от английски, американски и канадски автори на български език, както и произведения на български писатели на английски език

През 2019 печели наградата „Христо Г. Данов“ за цялостен принос към българската духовност

Била е редактор на българската секция на сп. Muse Apprentice Guild – Сан Диего, САЩ, и редактор за България на сп. Literature of the Avanteguard за кратка проза, Великобритания