- Г-жо Дюбоа, тези дни четящите българи ликуват заради огромното международно признание за писателя Георги Господинов, чийто роман „Времеубежище“ спечели международната литературна награда „Букър“. Вашият коментар като писателка, която живее в чужбина, и като българка, която никога не е забравяла корените си?
- В едно от последните си интервюта Георги Господинов казва, че всеки трябва да извърви своя път към другия. Друго, което казва, е, че трябва да разкажем добре за себе си. Не зная какво разбира той под това. Аз намирам, че когато писател от неговата величина разказва за себе си, първо би трябвало да разкаже за България.
В „онези“ държави започваме да се загубваме някак си. Ето, той е представил книгата си в Лондон - според него човек, като стигне до Острова, вече е стигнал до това, което наричаме „върхът е“. Други автори от тази величина пък намират, че върхът е в Щатите. В този промеждутък между Щатите, Лондон и Европа има празнота - тя за мен е във Франция, дотам не знам защо, стигат много по-малко български автори, а и подобни представяния присъстват все по-рядко. Дано тази тенденция се промени. Пожелавам на Георги Господинов, след като стигна до тази награда, да сее семена по света така, както са сели Кирил и Методий. Народът ни трябва да разбере, че най-накрая трябва да престанем да очерняме този и онзи, а да говорим хубави неща за нас самите - хубавите неща, които си ги имаме - българската азбука, герои като Левски. Светите неща, които трябва да тачим в историята си.
- Георги Господинов подели отличието с Анджела Родел, която преведе книгата на английски. Наричат я американка с българско сърце. Тя признава, че е срещнала предизвикателства с „Времеубежище“ - предимно заради събитията от българската история, които са засегнати в нея…
- Пожелавам на Анджела Родел да превежда само книги, които самата тя харесва. Имам чувството, че тази книга доста й е паднала на сърце. Един преводач си върши работата най-добре, когато може да вникне до последния милиметър на творбата. При нея очевидно се е получило точно това, за да се справи тъй блестящо.
- Г-жо Дюбоа, представят ви като личен преводач на мемоарите на Мерсия Макдермот. Какво ви отведе при нея?
- Както всички съдбовни неща, стана случайно. Търсех материал за наши национални герои като Васил Левски, но и други, към които погледите на историците са по-противоречиви. Попаднах на материал, който ме отведе при г-жа Макдермот. Срещнахме се в дома й на брега на Ла Манша, разговаряхме за творчеството й, естествено, стана дума за книгата й за Левски. Впрочем тя остави след себе си само няколко творби, но много подробни. В един момент ми показа своите мемоари, които бяха издадени на английски. Каза ми: „Ето, писала съм това.“ Аз само попрехвърлих книгата, но останах впечатлена. Споделих, че според мен „Имало едно време в България“ е нещо изключително. Тя ме погледна свенливо: „Ама мислиш ли, това не е биография на някой революционер или видна личност. Не, не, не, не - това са спомени. Да, отразяват нещо за България, но…“
Изразих желание да прочета книгата и си тръгнах с надеждата да я намеря - защото й бе останал единствен екземпляр и нямаше как да го поискам. Оказа се обаче, че както у нас, така и там творбите на Мерсия Макдермот се изчерпват като топъл хляб. Абсолютно никъде не открих мемоарите й. Имахме доста добра кореспонденция, чувахме се и по телефона - споделих с нея това. Казах й: „Знаеш ли, бих искала да я прочета тази книга, а не мога да я намеря.“ Свърза се с издателството, така получих своя екземпляр „Имало едно време в България“. И стигнахме до превода.
- Що за човек беше Мерсия Макдермот, една англичанка в балканската ни реалност… Как се вписваше в нея тя?
- Когато й бях на гости, още влизайки в дома й, сякаш ми замирисваше на България. Всичко в хола й беше в български мотиви.
- Чувала съм за това.
- Да, и всеки, отишъл й на гости, без да знае, че е чиста англичанка, би я взел за българка. И българският й беше прекрасен. Нямаше капка високомерие у нея, удивителна жена!
- Останах с впечатление, че сте си говорили на „ти“ от самото начало.
- О, да - колкото и странно да звучи за англичанка. В момента, в който прекрачих прага й, казах й добър ден и й заговорих на английски и на „Вие“, тя ме спря, каза: „Виж какво, Зоя, ние с теб сме приятелки и сме на „ти“. Не спори!“ Когато си тръгвах, ме прегърна, благодари ми. Не знам… Личност като Мерсия Макдермот да благодари на една обикновена българка - нямам квалификация за това.
- Малко настръхнах. Много е писано и говорено за приноса й към България. Вие какво почитате като най-съкровено?
- Дала е страшно много неща в Лондонския музей, където знаем какви потоци от хора се стичат. Там има постоянна витрина с български експонати - на всяко нещо пише какво е, от кой край на България е. Най-различни шевици, покривки… Различни неща, които представят родината ни. То е само малка частица от това, което тя е направила за България. Оглавявала е Българо-английското дружество, благодарение на което се е осъществявало доста силно сътрудничество между двете държави.
Забележете - Мерсия Макдермот е намирала начини да се извини на България за всички вреди, нанесени й от Великобритания. На международно ниво! А книгите й са на такъв стил… Казваше: „Не са романи. Нарочно са написани на език, приятен за четене.“
- Да поговорим за вас. Родена сте в София, но в края на 80-те години напускате България.
- Заминах с голямо нежелание. Родителите ми решиха така, бях само на 17. Поех към съвсем непознати хоризонти, в които започнах да откривам друг свят. Може би физически скъсах с България, но само толкова.
- Доколкото разбирам, голямата ви слабост е френската култура, френската цивилизация… После учите други езици, влизате в други култури. Това ли е най-характерното за вас като творческа личност?
- Всичко, което съм правила, е било с цел да мога да доведа до съзнанието на други хора нещо, което трябва да познават за България, за Балканите. За съжаление не може всичко да е на български.
Така и стигнах до Мерсия Макдермот, когато тя се беше откъснала от България, беше си отишла. Въпреки че, ако прочетете нейната книга, ще разберете, че тя е имала огромното желание да остане завинаги в България.
- Защо не го е направила?
- Има там, в мемоарите й, една глава - казва се „Аферата“. Ами не е успяла. Тук се повежда политика, която тя не одобрява. И си тръгва.
- Разочарована ли беше тя от България?
- От България - не бих казала. Може би е била разочарована от отделни личности. Но тя на тази тема не разговаряше. С никого. Беше деликатна, без никакво високомерие. Без чувство за неповторимост.
- Учили сте в Сорбоната. Какво ви даде това?
- Аз изучавах „Език и цивилизация“, не точно филология. Покрива различни области - художниците, философите, не само езиковата сфера. А това разширява хоризонта, формира човек по някакъв много специален начин. Обучението в Сорбоната доста ми помогна после в активния живот.
- Името ви се свързва с това на Яне Сандански. Любопитен факт е, че сте роднини - какви точно? Откъде идват корените ви?
- Не знаех това, докато не го открих случайно, когато намерих материала, който ме отведе при Мерсия Макдермот. Оказа се, че той й е любимият герой.
- Не Левски?
- Тя имаше специално отношение към всеки, за когото е писала. Не може да се каже, че отношението й към всеки един от тях е било еднакво. Първата творба, която написва, не е за Левски. Първата е друга, но именно тя я отвежда при Левски. И тогава идва у нас - да търси материали за него. Към Левски е имала много особено отношение, особен диалог. Пиша по този въпрос, ще излезе някой ден. А Яне Сандански й е бил любимият герой - не знам защо. И книгата, която написва за него, е най-обемиста.
За родството си с него разбрах от една книга на Борис Сандански (краевед и почетен гражданин на град Кресна) - "С името Сандански", в която той прави основно проучване на рода. С Яне Сандански родството е откъм майка ми. Предшествениците ми от другата страна също са не по-малко почитани. За баба ми Зоя, на която съм кръстена, Крум Немирников написва разказ още едно време, когато Мерсия Макдермот още не е била издала нито една своя творба. Искали са да пишат книга и за нея, но тя е отказала.
- Вашата първа авторска книга се нарича „150 години Яне Сандански“…
- Да, така се случи. Бях започнала да превеждам мемоарите на Мерсия, исках тях да ги издам. А за Яне Сандански до този момент просто търсех информация. Но управата в Кресна ме покани на годишнината му, имаше тридневни тържества. Попитаха ме искам ли да участвам в програмата, как. Не можех да им кажа: „Ще дойда така просто“. Така, с материалите, които бях събрала до момента, направих книга. Не беше предвидено тя да излезе най-напред, но моментът беше такъв.
- Заедно със съпруга ви Жак Дюбоа имате издателство. Защо се казва „Царот на Пирина“?
- Той обича България, харесва страната ни, нашите традиции. Виждаше всичко, което правя и мога да направя, винаги ме е подкрепял. Един ден ми каза: „Добре, ти хубаво полагаш всичкия този труд. Като тръгнеш да издаваш книгата в България, защо да не направим едно издателство, вместо да ходиш да търсиш този и онзи.“
- Прекрасен мъж имате.
- Да, без никакво съмнение. Казах му: „Добре, издателство - ама трябва да има име.“ А той: „Има си име - за Яне Сандански. Това ще бъде.“ Жак много харесва Яне Сандански. Опитах се да му обясня, че всеки у нас си има мнение по въпроса. Той отсече: „Никога няма да има двама души на едно мнение. За личност, за книга - за каквото ти хрумне. Двама, които за Наполеон да са съгласни във Франция - това няма да го намериш.“ И нямаше спор повече.
- Мъжът ви е архитект. Как се допълвате взаимно? Вие май доминирате…
- Е, чак пък толкова. Той може би е и артист, да. Как се получава, не знам - въпрос на усещане ли е, не знам. Но винаги, когато имам такава работа, той се интересува, пита ме докъде съм стигнала, за какво разказвам. Ако преводът е на български, му казвам. Ако е на френски, хвърля едно око.
- Поназнайва ли български?
- Опитва се да понаучи някоя дума… Обикновено успява.
- Много личен въпрос. Имате ли деца?
- Не, за съжаление. Но книгите мисля, че попълват тази празнота.
- Често си идвате в България. Имате ли тук близки роднини, приятели? Хора, които ви посрещат с искрена радост?
- Роднини имам в София, Пловдив, Дупница, Пазарджик, Кресна, Благоевград и в други градове, а в чужбина - в Австралия, Италия, Испания, Франция. За съжаление те не желаят да казват имената си.
Приятели имам в София, Дупница, Стара Загора, Велико Търново, Пловдив, Полша.
- Къде живеете във Франция?
- До Париж, в едно предградие близо до киностудиата.
- Какво ви доведе в Стара Загора?
- Имах приятели, на които гостувах понякога. И реших да представя там книгата на Мерсия Макдермот. Първото беше в Регионалната библиотека. Знаех за къщата музей на Гео Милев и реших да я посетя. Впрочем Мерсия Макдермот е отделила цяла глава в мемоарите си за една от сестрите на Гео Милев и прецених, че не мога да пропусна подобно място. Та, отбих се тогава. Великолепно е там, пропито с невероятна атмосфера. Хората са гостоприемни, много приятни. След това представих там първия том на спомените на Мерсия. И понеже следвам къщата музей по Фейсбук, видях, че има часове с ученици, които си провеждат уроците там. Така се стигна и до моята среща с деца там този месец.
- Споделяте, че сте започнали да пишете съчинения едва 4-годишна. Да ви върна към онези години, към книгите от детството и детството сред книги…
- Аз винаги съм дращела нещо. На 4 години научих азбуката и често си седях вкъщи - тогава с родителите ми бяхме в Монголия. Баща ми е инженер химик, мама беше инспектор в „Хранителни стоки“. Но в нашия род - независимо дали от едната или от другата страна, книгата на абсолютно всички винаги ни е била до главата. Никой не заспиваше, без да е чел поне 10-15 минути. А лятото с братовчед ми, който е няколко години по-голям от мен, често прекарвахме цели нощи в четене. Всеки си е легнал, няма шум, няма кой да те безпокои… От училище ни даваха за ваканцията списък с книги - около 15-20 заглавия. Аз обикновено ги изчитах за 2-3 седмици и вземах да си чета други. Така че литературата за мен винаги е била страст, нещо, без което не мога.
- Любимите ви автори?
- По-скоро предпочитани. Мерсия Макдермот, естествено, стана една от тях. Иначе Виктор Юго, Алесандро Барберо, Морис Дрюон, Йозеф Кесел, Камю... От нашите Вазов, Явор Перфанов, Георги Белев "Злопатници", Неда Антонова "Първия след Бога", Мона Чобан. Искам да напиша книга, която отразява корените на българите. Ще разказва за някога, за прабългарите, славяните. Бегло може би и за траките. Намерих информация за роднинството между Александър Велики и Луи I. Така че сега това ми е в главата.
ТОВА Е ТЯ:
Зоя Дюбоа е родена в София
Завършила е столичното 138 ЕСПУ, едва 17-годишна заедно със семейството си заминава за Франция, където завършва Сорбоната
Потомка е на Яне Сандански. 10 години учи италиански в Италианския културен център - там я наричат „читателката“, защото не вдигала глава от книгите. Така се утвърждава като преводач
Превежда на български мемоарите на Мерсия Макдермот. Една от най-известните книги, преведени от нея на френски, е биографичната творба на Мерсия Макдермот за Яне Сандански „За свобода и съвършенство“, която става бестселър във Франция
Съпругът й Жак Дюбоа е архитект, двамата имат издателство „Царот от Пирина“
Представя България в ATLF (Association des traducteurs littéraires français), Дружество на литературните франкофонски преводачи на световно ниво, чието седалище е в Париж
Елена Дюлгерова
