- Проф. Овчаров, в сряда представяте книгата си „Великите владетели на Второто българско царство“. Ще кажете ли нещо в аванс за читателите на „Телеграф“?
- Смело мога да кажа, че това е една от книгите на живота ми, защото тя започна да се пише през далечната 1997 г.
Тогава написах първата част, а именно - книгата за цар Калоян. Това мащабно изследване, което сега читателите държат в ръцете си, всъщност е предшествано от няколко такива книги - за Иван Шишман, Константин Тих, Теодор Светослав.
Това са книги, които са излизали през тези 25-26 години, за които говоря, но крайният продукт е нещо доста променено. Всяка една от тези книги е допълнена, защото се появиха много нови изследвания, бяха дописани цели части като тази за цар Иван Асен Втори, най-великият владетел във Второто българско царство, както и за междинни владетели, които също бяха засегнати в крайния труд.
Монета на цар Иван Асен II
- Какви са акцентите?
- Книгата стъпва върху шестима основни владетели - това са цар Калоян, Иван Асен Втори, Константин Тих Асен, Теодор Светослав, Иван Александър и Иван Шишман. Шест глави за тези основни български царе, както аз съм ги определил, без да подценявам всички останали.
В книгата са описани животът и идеалите и на другите български царе - от първите Асеневци - Петър и Асен, до наследниците на Иван Шишман и Иван Срацимир, които вече не са царе, но продължават борбата срещу османските нашественици - Константин и Фружин.
Иван Шишман
Не можеше да се направи за всеки отделен цар, така че всъщност шестимата царе са шест акцента от тези близо 250 години, в които съществува Второто българско царство, докато всички останали имат своето място вече в един по-малък мащаб.
Но така или иначе, както казва моят приятел проф. Пламен Павлов, наистина съм се опитал да направя панорама или сага, защото когато започвах да се занимавам с тези неща преди 25 години, аз нямах представа как ще завършат, естествено.
Но знаех едно - много силно бях повлиян от голямата поредица на големия френски писател Морис Дрюон „Прокълнатите крале“, която разглежда историята на Франция през същия период - XIII и ХIV век. Разбира се, той е писател и в неговата поредица преобладава чисто художествената литература, докато аз съм все пак историк и археолог и съм достигнал до пресъздаването на фактологията такава, каквато се случва.
Близкото между мен и френската поредица е, че се опитваме да покажем не само чисто историческите моменти на ситуацията, но и човешките, тоест аз съм се опитал да проникна в мисленето на владетелите и изобщо на хората в тази епоха.
- Поредицата на Дрюон има превес върху пороците на кралете. Как стоят нещата с българските владетели - знае ли се толкова много за тях?
- Не, аз не мога да се съглася, че Дрюон акцентира върху пороците, напротив, това си е една панорама на Франция през тези години. Друг е въпросът, че Средновековието е една героична, но и доста жестока епоха, която в общи линии има доста негативни черти, особено от днешна гледна точка, ако се вгледаме.
Но тези неща не трябва да се преценяват така. Точно затова съм се опитал да вляза в обувките на средновековните хора. Ще дам пример - цар Калоян, за когото вече стана дума, един от най-великите български царе, известен с разгромната си победа през 1205 г. над рицарите от Четвъртия кръстоносен поход и много други по-малко известни, които показвам в моята книга.
Пластична антропологична възстановка на лицето на цар Калоян, направена от проф. Йордан Йорданов
За нас, българите, той е велика личност, но за византийците и латинците той е убиец, кървав, куция Йоан, както го наричат ромеите. И той наистина е бил много жесток в своите действия - разрушава цели градове, екзекутирал е много хора. Но това е средновековната епоха, не можем да я съдим с днешните си виждания, защото тя си има своята философия и логика.
Постарал съм се да покажа и тези жестокости на Средновековието, но и красивите рицарски моменти, особено в тези продължителни българо-латински войни, в които между другото българските боляри възприемат много от западните порядки, което се развива и през ХIV век по-късно.
Казано с две думи - опитал съм се да покажа в цветове цялата тази феодална епоха, която ни я представят като мрачна. Между другото трябва да отворя скоба, че много се дразня, когато журналистите днес говорят за феодални порядки - няма нищо общо, Средновековието си има свои закони, които са много интересни и които са отдавна отминали. Днес живеем в една съвсем различна епоха.
- И все пак, като го споменахте, има ли някои закони, макар и свирепи или пък странни, които днес биха вършили работа? Например рязане на ръце на крадци, набиване на кол, анатемосване и други подобни.
- Как си представяте в XXI век да се набиват хора на кол или да се обезглавяват по този начин, по който е в Средновековието. Всяка епоха си има своите закони и своя смисъл. Жестокостите тогава са оправдани. Например Влад Цепеш става известен като „набивача на кол“, но той е имал смисъл да го направи - срещу него е имало една грандиозна османска войска, той е бил със 7-8 пъти по-малка армия и за да може да постигне своя успех, той е трябвало да прави неща, които не се побират в днешните морални норми.
Същото се отнася и за цар Калоян - срещу бронираната лавина от рицарите той е трябвало да противопостави нещо и той е бил безкомпромисен до последно - велик пълководец и суров човек.
- Всички тези сцени биха стояли чудесно на екран. Бихте ли се съгласили книгата ви да се визуализира като сериал от типа на „Великолепния век“ или „Игра на тронове“?
- В рамките на шегата, сега съм под влияние на „Властелинът на пръстените“, който така и не мога да изгледам цялостно, но по време на пътуването ми в Австралия и Нова Зеландия бях в селището на хобитите и видях каква индустрия са направили от това нещо.
Хиляди хора, почитатели, пълзят на четири крака, за да видят декорите на филма, който според мен въобще не е на чак такова ниво, но това е до голяма степен пропагандата и рекламата, която се прави на местата. Нашата история от този период - XIII и ХIV век, има страшно много неща, които могат да бъдат филмирани и като игрални, и като документални филми.
За съжаление малко се страхувам от българското кино. Каквото са хванали досега, с малки изключения като „Хан Аспарух“, в общи линии са били провали в историческото кино. Казвам го съвсем отговорно това. Последният такъв пример беше с епохата на цар Симеон.
Според мен, ако се прави нещо, то по-скоро би трябвало да е някакво документално кино, в което да говорят професионалистите, историците. Имаме изключително много възможности в това отношение, и то такива моменти, които биха били много интересни за цяла Европа, не само тук, за нас на Балканите.
Така примерно жертвата на цар Калоян - плененият и по-късно убит в Търново Балдуин Фландърски, е един от героите на Белгия. Четвъртият кръстоносен поход е една от най-големите войни през този период, за съжаление доста неглижиран. Това са моменти, които могат да получат своето филмиране, но това е в сферата на бъдещето.
Балдуин Фландърски
- Френски византолози твърдят, че цар Симеон Велики е по-велик от Карл Велики. Съгласен ли сте с тях?
- В историята не е правилно да се правят подобни сравнения. Всеки си има своето величие, но те наистина имат много общи черти. Макар че Симеон живее в Първото българско царство, аз засягам това в книгата си, защото по негово време се изгражда концепцията, която приемат и владетелите във Второто българско царство - концепцията за империя, която пък почива върху Византийската или Източноримската империя, както е по-правилно да се каже. Карл Велики се обявява за римски император в 800 г., с което, естествено, предизвиква гнева на Византия.
Цар Симеон Велики на престола през 893-927 г., Художник Димитър Гюдженов
В края на същото това столетие - около 893 г., се появява втори човек и това е Симеон Велики, който се обявява за василевс, тоест император, подобно на Карл Велики сто години по-рано. И това всъщност е кулминацията на неговите десетилетни войни с Византийската империя. Разбира се, Византия никога не го признава за такъв, но неговият син Петър получава най-сетне царско достойнство - самата Византия го признава за цар, а това всъщност е славянската дума за император.
Но император не на целия свят, а на българите - това е голямата разлика, компромис, който Петър Първи приема. Доста хора го критикуват за това нещо, но идеята на неговия баща Симеон Велики е била да е император на цялата Римска империя.
- Защо, когато говорим за паметници и герои, царете като че ли са на заден план?
- Е, не може да се каже, че е така. Покрай споровете сега се чуват приказки на мястото на Паметника на съветската армия да има паметник примерно на Аспарух, така че има и такива идеи. Но когато става дума за личности и събития, наистина се говори повече за героите от XIX в.
- Кой от царете в нашата история е най-обругаван?
- Аз съм посветил две книги на един такъв цар, който присъства и в новата - това е Иван Шишман, който заради разни псевдоисторици е оплюван и представян за човек, който не знае какво иска, слабохарактерен и т. н. Нищо подобно, всъщност прочитът на документите показва, че той, въпреки че е бил с многократно по-малка войска от османците, се бие до последно.
Седем години трае последната му война, която продължава непрекъснато. На 3 юни 1395 г. е екзекутиран пред вратите на Никопол от султан Баязид. Тоест, той е пример за смелост, за съпротива, за патриотизъм в случая. В XIX век много добре са разбирали това и са му посветили много писания. Иван Шишман е бил смятан за знаме на освободителната война.
А вече по-късно в освободена България той е превърнат едва ли не в карикатурен герой, което е много неправилно. Това между другото показва колко е важно какво пишем, защото много често на базата на тези писания съвременни се формират погрешни представи за миналото.
- А Константин Тих – той не се ли конкурира с Иван Шишман по „лош рейтинг“, ако трябва да ползваме съвременните шаблони за управляващите?
- Да, това е другият цар, който също е смятан за слабохарактерен и неуспешен, но се оказва, че по време на неговото дълго царуване - 20 години за Средновековието е изключително дълъг период, той има много победи. Между другото, според днешните ни представи Константин Тих е македонец, роден е в Скопие, но, естествено, е български болярин.
Една от целите му е била да си върне Вардарска Македония, което той успява да направи. Не само това, Константин Тих прави една невероятна монетна реформа - XIII в. е времето, когато в обществения живот навлиза монетното обращение. Константин Тих прави реформа, с която стабилизира българската монетна единица по това време и икономиката се развива много успешно и мощно.
- Публична тайна е, че при вас няма празно - каква е следващата книга, по която работите?
- Да, наистина вече работя по нещо като втори том на книгата, която днес представям и тя ще е българската аристокрация от Второто българско царство, защото ако все пак знаем нещо за нашите владетели, то много малко сме информирани за българските боляри, които всъщност са движели и войната, и културата, и политиката по това време.
- Има ли от какво да се поучим днес, сравнявайки се с историята от онова време?
- Казва се, че през Средновековието още няма нация изградена, няма народ, но аз не съм съгласен с това твърдение. Наистина, това е понятие на буржоазната епоха, но аз съм убеден, че през XIII и ХIV век хората са се чувствали в достатъчна степен българи.
В съчиненията на патриарх Евтимий се говори много за българския дух, за българския език, за българската войска по време на епичните сражения с османците. Хората в този период са били напълно наясно, че са българи, че културата и манталитетът им също са български.
Ето от такива неща могат да се поучат днешните политици. Това ще кажа на всички онези политици, които казват: „Стига с тази история!“. Няма да се уморя да повтарям на такива хора, че който не познава своята история, не познава и своето бъдеще.
Това е той:
Роден е на 19 юли 1957 г. във Велико Търново
Завършва история в Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1976 г.
През 1985 г. става кандидат на историческите науки с дисертация на тема “Образът на човека в българското средновековно изкуство VII-XIV век”
Доктор на науките е с дисертацията “Вардарска Македония през XIV в. и мястото на Охридската област в нея”.
Носител е на орден “Св. св. Кирил и Методий” с огърлие за изключителни заслуги в областта на културата
Прави проучвания на най-популярните през последните десетилетия археологически обекти в Източните Родопи - Перперикон, Татул, пещерата Утроба и др.
Кристи Петрова
