- Г-жо Йовчева, как се стигна до разговора ви с министър-председателя акад. Николай Денков?
- Първо държа да подчертая, че аз преди всичко потърсих приятел, защото имах нужда от помощи, и е съвпадение, че в момента този приятел е министър-председател. С акад. Николай Денков се познаваме покрай науката и ангажиментите около различни национални олимпиади, състезания и други форуми, на които сме имали възможност да контактуваме. Както аз съм в сферата на информатиката, така той се включваше на състезанията по химия. След това сме контактували и докато бе министър на образованието, а през пролетта на изборите бяхме и в една листа... Въобще имали сме допирни точки в миналото.
- Какъв точно бе проблемът, с който го запознахте?
- С децата, с които участвахме на състезание в столицата, отидохме на гарата и постоянно се обявяваше, че влакът, с който трябваше да пътуваме, закъснява. Първо с 15 минути, после с 20 минути, след това вече станаха 90 минути, а след това, понеже наближаваше до следващия влак в това направление, казаха, че могат да го отменят. Предложиха да ни върнат парите, но не гарантираха, че можем със същите билети да се качим на следващия. Всъщност тези пари въобще на никого не му трябваха и не са нещо, за което въобще може да се хванем. Тогава писах на акад. Денков, той ми се обади почти веднага. Той каза, че ще ме свърже с министъра на транспорта г-н Гвоздейков, който също ми се обади и нещата се задвижиха. Благодарна съм им за реакцията.
- На каква възраст бяха децата във вашата група?
- Моите бяха сред най-малките от 5-6 клас. Имаше по-големи до 12 клас. Ние трябваше да се върнем в Шумен, но пътувахме заедно с групи от Варна, Плевен и Русе. Освен това поддържахме връзка с друга група, която преди нас бе тръгнала, и знаехме, че по линията се пътува и вървят влакове. Бавно, но се движеха.
- Кое ви провокира в най-голяма степен, за да потърсите контакт на наистина най-високо държавно ниво?
- Това, че, знаете ли, аз срещнах едно безразличие. Никой не искаше да помисли какво ще стане с тези деца, ако те не тръгнат към градовете си. Просто така им беше по-лесно. И аз в отчаянието си се обадих на акад. Денков. Вероятно, ако бях сама и не бях с децата, аз просто щях да се върна и да потърся начин да пътувам на другия ден. Но нямаше как да оставим 50-60 деца на гарата и да чакат някакво решение. Те бяха тръгнали за 3 дни и имаха ограничени средства. Всичко за престоя им в София беше предплатено. Оттам нататък логистичният проблем беше огромен. Дразнещото наистина беше това, че знаехме, че тези преди нас вече пътуват, а някой си правеше сметки, че ако мине номерът, един влак по-малко ще пътува в този ден по това направление. Нещо щяха да спестят.
- В крайна сметка за колко време успяхте да се приберете?
- Ние трябваше да тръгнем в 13,05 ч., за което в 12,30 часа бяхме на гарата. В 00.30 часа слязохме на жп гарата в Шумен, а децата от Варна продължиха още два часа и тяхното пътуване стана общо 14 часа. В Плевен все пак се прибраха малко по-рано, но не съм сигурна колко точно и как са пътували групата от Русе. Когато слязоха на Горна Оряховица, разбраха, че няма как да продължат, тъй като е повредена електропреносната мрежа. Опитах се да предложа на БДЖ решение на въпроса. Да закараме децата до Каспичан и оттам да хванат влак до Русе, като имаше вероятност там да няма проблеми по трасето. Само че задачата явно дойде много тежка и дори отказаха да мислят по въпроса.
- Обадиха ли ви се от институциите, на които сигнализирахте, за да проверят докъде сте стигнали и дали сте се прибрали?
- Да. Министър Гвоздейков почти до последно ми се обаждаше регулярно, за да следи ситуацията с нашето пътуване и да разбере как вървят нещата. Аз се ангажирах да докладвам, че се прибираме благополучно. Обадиха ни се и от Министерството на образованието, г-жа Ралица Войнова, която е експерт по информатика. Нейната молба беше всеки, който се прибере, да й пише и тя през цялото време се интересуваше. Така че грижата, след като вдигнах голямата врява, бе налице. Всички се разтревожиха за това как ще се приберат децата и бяха много грижовни и внимателни.
- Разкажете повече за състезанието, в което групата участва в София?
- Поводът за пътуването беше Националният есенен турнир по информатика, който се провежда за 23-та година поред. Стандартно той се провеждаше в Шумен, тъй като е създаден по моя инициатива през 2001 година, но тази година има известни промени в организацията на състезанията в България и затова турнирът при нас остана за напролет, а сега домакинството пое Софийската математическа гимназия. Проверката на работите на децата се прави веднага чрез автоматизирана система, радваме се, че резултатите са добри за децата от цяла България.
- Как оценявате нивото спрямо това от предишните години?
- Специално в тази наука развитието е главоломно. Само преди 7-8 години човек отиваше на международна олимпиада със знания, които в момента са му достатъчни само до 7-8 клас. Българският отбор по информатика тази година отбелязва изключителен напредък. Имахме на два пъти отлично представяне в последните няколко месеца. На тези състезания, които организираме, ние освен че създаваме условия децата да разменят помежду си опит и да си сверят часовниците за това как вървят с подготовката, се опитваме и да ги подготвяме за бъдещи международни състезания. Така че аз много се радвам, че нашата школа от Шумен се представи на изключително добро ниво и имаме много медали. Всъщност засега най-доброто представяне в България имат децата от София, но хубави школи има в Габрово, Пловдив, Варна, Плевен и Шумен. Спокойно мога да кажа, че и в това състезание ние бяхме втори или дори наравно със софиянци.
- Като цяло какви са предизвикателствата и пред вас, и пред сектора в образованието, който създава кадри в толкова бързо развиваща се област?
- Що се отнася до областта на програмирането, искам да отбележа, че тези кадри не се създават конкретно в образованието. В обикновените непрофилирани училища в България програмиране не се учи. Учи се компютърно моделиране в по-ниските класове. Но реално програмиране в общата подготовка няма. Обикновено кадрите, които създаваме, са или в частни школи, или към курсове, които са към различни центрове за работа с деца. Има школи и към някои гимназии, но това, което е нужно на децата като знания в тази насока, не се формира от учебния материал, а изцяло от допълнителна подготовка.
- А как стои въпросът с преподавателите?
- Това, което е много тъжно, е и че много малко хора работят с деца. Защото само си помислете, ако можете да изградите състезател програмист на световно ниво, защо трябва да работите за жълти стотинки с децата, вместо да сте в промишлеността или в IT сектора, където ще взимате суми поне с една нула в повече?!
- Във вашия случай кое ви мотивира?
- Най-вече децата. Аз обичам професията, обичам децата и това е основното, което ме мотивира да продължавам да работя с тях. Колкото и странно да звучи, това е факт.
- Предполагам това са и темите, по които предпочитате да говорите с акад. Денков, отколкото за разписанието на влаковете. Така ли е? Какво според вас трябва да се реформира приоритетно, за да работят по-добре всички системи в нашето общество?
- Много труден въпрос ми задавате. Мисля, че това е работа на политиците. Моето мнение е, че все пак в България трябва да започнем от образованието. Този упадък, който наблюдаваме в момента, започна още през 90-те години с отношението към учителите. То катастрофално се влоши. Спря да се възпитава уважение към учителя и от онези години остана и оня виц: „Здравейте, г-жо, не ме познавате, но аз съм ваш ученик! А ти как ме позна? По палтото...“ Това е. Учителите много трудно може да върнем доверието в образователната система. Тя се нуждае от тотално реформиране, но тъй като резултатите от нея ще дойдат след 20 години, никой не рискува да я осъществи. В момента всеки се е окопал във властта и гледа да се задържи следващите 2-3 години. Така няма място за такава голяма реформа. Няма място за такъв широк поглед. Резултатът е, че всеки се обявява за нуждата от промени, но след това се задоволява с леко увеличаване на учителските заплати.
- Те поне гарантират ли нови палта?
- Все още не гарантират нови палта. Не гарантират нито нужното уважение, нито по-добрата работа от тези, на които се вдигат възнагражденията. Известно е в световния опит, че преди повече от 20 години в Сингапур поставиха като основна цел развитието на образованието. В момента тази държава е една от водещите в света във всички направления на живота. Това се получава, когато смело и решително се залага на образованието. Не зная кога това ще стане в България, но мечтая да се случи.
- По повод и това, че пътувате, има ли разлика между градовете у нас? Дори по отношение на темпото, по което се разчистват улиците от снега в момента? Били сте и общински съветник...
- Според мен нещата зависят от ръководството на общините. Има градове, в които независимо от виелиците и вихрушките улиците са им почистени и подредени. Сутринта гледах репортаж от Трявна например. Там също е паднал много сняг и покривката е 50 см, но въпреки всичко беше разчистено и беше красива зима. А тук, в Шумен, в момента улиците са тотално заледени. Дори няма разхвърляна луга. Не смея да изляза от дома си. Всичко зависи от ръководството на градовете и въпросът далеч не опира само до пари. Те, разбира се, са важни, но не са всичко. Давам ви пак пример и с вчерашния случай с нас и децата. Ставаше дума за организация, за да можем с децата да се качим на влака. Не играеха никакви пари.
- Когато трябва да има координация между повече от двама души, явно тогава идват проблемите, така ли излиза?
- Аз нали ви казах – образованието е проблем. Ако има хора, които да са подготвени и могат да координират такива кризисни ситуации професионално, тогава нещата ще бъдат далеч по-добре за всички ни. Но пак ще ви повторя, че в никакъв случай не искам да кажа нещо, което да прозвучи като упрек към главното ръководство на ведомствата, заети с важната работа за отстраняването на щетите и конкретно към Министерството на транспорта. По-скоро пробойните са по места.
- Какво си пожелавате в дните преди Коледа?
- Да се стопят и проблемите заедно със снега и да правим децата по-добри. И наистина е по-важно да говорим за хубави неща като обучението на децата и успехите им, отколкото за такива битовизми, които пречат на тяхната работа. Само искам да ви кажа и още нещо, свързано с българската информатика. В София останаха 8 младежи от младежкия национален отбор на България, които се състезават онлайн в Балканската младежка олимпиада по информатика. В първия ден те се представиха много добре, чакаме резултати и ще видим какво ще се случи. Нека им пожелаем успех.
ТОВА Е ТЯ:
* Родена е на 26 декември 1959 година в Омуртаг
* Преподава в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ от 1984 г. до 2021 г.
* От 1998 година до момента е ръководител на школа по информатика
* Общински съветник в Шумен в два мандата - от 2015 до 2023 г.
Людмил Христов
