Осми пореден понеделник „ Мач Телеграф“ ви представя своята нова поредица - „(Не)познатите футболни легенди“. След като ви запознахме с Лайпциг, но не лъскавия РБ Лайпциг, Гранде Торино, Рубе, ХФФ Ден Хааг, Гоу Ахед Ийгълс, Про Верчели, Рух Хожув, сега е ред на култовия Уимбълдън.
Отборът, за който ще говорим, се прочува не толкова с постиженията, изцяло на местно ниво, колкото със славата си на футболни грубияни. Лондонското предградие Уимбълдън ,известно повече с тенис турнира си има своя представител в английския футболен елит цели 13 години – от 1987 до 2000. Той обаче е белязан от лошата слава на побоища, алкохол и скандално поведение.
ФК Уимбълдън е основан през 1889 г. и до втората половина на 70-те години на XX век под различни имена се състезава в много ниски местни дивизии. Тогава 1978 и Уимбълдън прави дебюта си в Четвърта дивизия .
На 31. януари 1981 за мениджър на тима е назначен Дейв „Хари“ Басет, а с това започва и една нова ера в историята на клуба. Отборът тръгва нагоре и две години по-късно Уимбълдън влиза в Трета дивизия. Там „доновете“ минават транзитно, печелят промоция за Втора дивизия, откъдето от втория опит, през 1986 година влизат с гръм и трясък при майсторите. Две години по-късно дори печеляти ФА Къп след победа над големия състав на Ливърпул на Кени Далглиш.
„Лудата банда“ със спечеления трофей от ФА Къп
Дейв Безънт, Анди Торн, Уоли Даунс, Лори Санчес, Денис Уайз са само част от този паметен за клуба период, а перлата в короната и главатар на тази „луда банда“ е направилият кариера и в Холивуд Вини Джоунс.
Пословична за Уимбълдън става философията, изповядвана от всеки един в клуба- изключително груба игра на играчите на терена и арогантното им поведение към съперника. Никой във футболните среди тогава на Албиона не е обичал нито клуба, нито хората в него, нито да играе на Плъф Лейн. Единствено местните. Футболът им е лишен от технически достойнства, за сметка физическите единоборства. В тях обаче играчите много често си служели с всевъзможни прийоми и от някои бойни спортове. Вини Джоунс си спомня: Усещахме мекушавите съперници. С Денис Уайз в средата на терена бяхме като една смазана машина. Казвах му: Денис, този е готов. И доближи ли се до нас, започваме - лакът в носа, ритник, настъпване. Просто, за да усети, с кого си има работа." Нещо, което е немислимо днес, когато всяка по-груба игра се санкционира сурово.
Дори когато отбори като Ливърпул, Тотнъм и Арсенал пристигат на Плъф Лейн, играчите на „доновете“ ни най-малко не се трогват или респектират от репутацията им. Така например знаковият нападател на тима тогава Джон Фашаню нанася удар с лакът в лицето на Гaри Мабът от Ливърпул и чупи скулата му. Играчът на „мърсисайдците“ никога не успява да се възстанови напълно след това. Запитан дали понякога не са стигали твърде далеч, Фашиню споделя: „Умрял ли е някой? Ами щом не е, значи няма нищо нередно“.
Тери Фелън, част от тази „луда банда“ споделя години по-късно, че със съиграчите си са провеждали всевъзможни психоатаки към противниците си, за да ги накарат да се чувстват некомфортно. Клубът умишлено е поддържал съблекалните в окаян вид, а тоалетните на отбора гост често са оставяни без тоалетна хартия. Или както си спомня Лори Санчес: „Те не харесваха нито играта ни, нито базата ни, нищо. Карахме ги да се чувстват ужасно, като загубеняци.“
Освен към другите, играчите на „доновете“ се отнасяли грубо и помежду си, което обаче забавлявало по-старите кучета в тима. Така например новопривлеченият Джо Хартсън намира костюма си „Армани“, нарязан на ленти в хотелската си стая. Костюм, с който играчът е трябвало да присъства на официалното си представяне. След тренировка пък огромна част от играчите се насочвали към някой близък пъб, където всяка вечер завършвали или със скандал, или с побой.
Не по-малко луда глава е бил и президентът на клуба Сам Хамам. По време на мач той е обикалял трибуните, за да насъсква феновете срещу противника. Нерядко е нахлувал на терена, търсейки саморазправа. Когато пък през 1988-ма година Боб Гулд решава да привлече Тери Гибсън от Манчестър Юнайтед. Условието на Хамам Обаче е просто – връчва на Гулд 12 овчи тестиси и заявява, че ще привлече Гибсън, ако треньорът ги изяде. Така и става. Скоро след това Гибсън вече е „дон“.
Вини Джоунс пробива и в Холивуд след края на кариерата си като играч
Приказката за „лудата банда“ приключва през 2000, когато Уимбълдън изпада от елита, а Сам Хамам продава клуба, който е потънал в задължения. Така през 2001 година Уимбълдън не само, че няма своя база, ползвайки под наем тази на Кристъл Палас, ами е застрашен от фалит. Новият президент на клуба проучва възможността да го премести в Милтън Кийнс, където пък са стъпнали нови бизнесмени. Те целят да „си купят“ отбор, тъй като там никога в нямало силен такъв.
Феновете на „Уимбълдън“ се обявяват срещу тези намерения и през 2002 основават съществуващия и до днес АФК Уимбълдън, считан за наследник на стария клуб. А какво става с него ли? През 2002 влиза в администрация – процедурата по несъстоятелност в английския футбол. Изпада в трета дивизия, преместен е в Милтън Кийнс и има нови собственици. Този клуб и до днес носи името Милтън Кийнс Донс.
Така приключва приказката за „лудата банда“. Обожавана и ненавиждана тя оставя завинаги своя печат в английския футбол и спомена за лошите момчета, които всички мразят. А те са обожавали да бъдат мразени.
АЛБЕРТ ДИМИТРОВ
Мач Телеграф
