Д ОЦ. САНДЮ БЕШЕВ
В края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век в редовете на българския алпинизъм навлязоха няколко млади и силни алпинисти, достойни да продължат пътя на техните предци. Те осъществиха много трудни маршрути по стените на Рила, Пирин и Стара планина. Прокараха тъй наречените деритисими - директно изкачване на маршрути, от основите на стените до върха, без да се избягват трудните места по пътя им. Зачестиха и зимните изкачвания на най-трудните ни, вече прокарани, маршрути, както и някои трудни зимни премиери. Всичко това даде основание на първите ни алпинисти съвсем закономерно да отправят поглед и към най-трудните северни стени на големите и много популярни върхове на Алпите.
Пионери
Специалистите са преброили точно 80 върха на територията на най-голямата планинска система в Западна Европа - Алпите, които се извисяват над 4-те хиляди метра. Без да подценяват нито един от тях, алпинистите обаче се отнасят с най-голямо уважение към 6 от тях, и то към прочутите им северни стени. А те по азбучен ред са: Айгер, Гранд Жорас, Матерхорн, Пиц Бадиле, Пти Дрю и Чима Гранде. Битката за тяхното първо завладяване се води много упорито през 30-те г. на XX век и изкачването на всяка една от тях бележи важен момент от историята на световния алпинизъм. И все пак завладяването на една от тези стени печели вниманието не само на алпийската общественост, но и на организаторите на Олимпийските игри, и то въпреки че алпинизмът не е олимпийски спорт.
Това обаче, което правят от 31 юли до 1 август 1931 г. мюнхенските братя Франц и Тони Шмит, смайва световния елит. Северната стена на Матерхорн е победена от двамата Шмит, които по липса на средства са пристигнали от Мюнхен до подножието й със своите велосипеди и са я изкачили. Успехът им е толкова голям, че на игрите в Лос Анджелис '32 те са удостоени със златни олимпийски медали. Най-големите световни алпинисти мигновено реагират. Неуспелите от предишни опити тръгват за реванш.
Време
Едва 43 г. по-късно интерес към тази стена проявяват и българите. Първия опит в това отношение направиха Христо Проданов и Трифон Джамбазов, които през септември 1974 г., в състав на пещерно-алпийска експедиция, подготвена от дружество „Планинец” (София), избраха Северната стена на Матерхорн.
Въпреки късния есенен сезон времето в района се задържа стабилно. То е слънчево, но много студено, което пък е предпоставка за успех, тъй като нестабилните скални участъци и надвесените ледени блокове са силно замръзнали. Христо и Трифон добре са проучили опита на алпинистите, били преди тях по тази стена, и добре знаят, че точно такова време е подходящото. Без да се бавят, двете групи – едната, която ще изкачва върха по Италианския ръб и тази на Христо и Трифон по Северната стена, поемат към своите цели. С вторите двама като помощна свръзка тръгват Тенчо Тенчев и Валери Паунов, които ще осъществяват свръзката както между катерещите по двата маршрута, така и с базата.
На 20 септември Христо и Трифон учтиво отказват поканата на домакина на хижата да пренощуват при тях и се установяват на бивак в подножието на стената. Те нямат търпение на място да проучат пътя и колкото се може по-рано да навлязат в стената.
Нагоре
След прекараната студена нощ на другия ден много рано поемат нагоре. Началният път преминава през трудни ледени участъци и те бързат преди изгрев слънце да стигнат скалните полета, където се чувстват по-стабилни. Намират и първия клин, а това дава спокойствие, че пътят е правилен. Нали точно по това тази стена се различава от другите подобни нея, че маршрутът й не е конкретизиран и алпинистите могат да избират по своя преценка в зависимост от моментната обстановка.
Добре подготвени, двамата бързат внимателно. Навлизат в трудни скални участъци, където изоставено червено въже отново им дава доза спокойствие. Над него следва почти отвесен леден винкел, за който после Трифон ще сподели, че „това е най-неприятният участък по пътя нагоре”. Именно там той с изненада установява, че е загубил едната си котка, а са се появили и първите облаци, които вещаят лошо време. По стената трудно се намират места за нормални биваци и често се налагат „висящи” на клинове. Не се разминават с тях и нашите алпинисти. Появилият се студен и силен вятър разкъсва малката им палатка. В този ден те просто нямат възможност да продължат. Времето продължава да се влошава. Над тях прелита малко спасително самолетче. Спасителната връзка е установена. Глътка спокойствие за тях и хората, които ги чакат в Червиньо.
След 6 прекарани нощи по стената най-после върха. Без да губят време, нашите алпинисти почват бързо слизане по южната страна. Или както отново Трифон ще си спомни: „Прелетяхме край кръста на върха”. Над тях пак прелита спасителен хеликоптер. Всичко е наред. Намират заслона Карел. Тук приятелите им са оставили тъй необходимите храни. Въпреки умората и тъмнината двамата не остават в заслона. Те знаят колко се тревожат за тях. В 1 през нощта на 26 септември вече са на ледника. Газят в прясно навалялия сняг, на места затъват до кръста. Внимават да не попаднат в някои ледени капани, затрупани от обилния сняг. Най-после идва краят на едноседмичната битка с трудностите, породени от конфигурацията на самата стена и от трудните атмосферни условия, продължили цяла седмица. Радостта е голяма за цялата група, защото Северната стена на един от най-личните и красиви върхове в Алпите – тази на Матерхон, е изкачена и от двама млади българи.
Отзвук
Отзвукът е огромен. „Силни мъже, изключително силни мъже”, ще отбележи спортният вестник „Гадзета дел Пополо” от 29 септември 1974 г. Успехът на Проданов и Джамбазов е оценен много високо и у нас. Със специални материали излизат специализираните ни издания в. „Ехо” и сп. „Турист”, всички национални ежедневници, както и пловдивският официоз „Отечествен глас”. А Държавният съвет на НРБ ги удостоява с орден „Червено знаме на труда”, ЦС на БТС удостоява Джамбазов със званието „Майстор на спорта” (Христо преди това вече е мс и змс).
Днес по тази стена са преминали 40 алпинисти, като Николай Петков, Иван Масларов и Любомир Илиев от „Планинец” правят и първото зимно българско изкачване (22-24 януари 1983 г.). На 2 и 3 юли 1997 г. по стената преминава и първата българка Светла Антонова, в свръзка с Петко Тотев и Красимир Ненов.
За съжаление по ледените полета на 1100-метровата стена загиват и 4-ма наши сънародници. Красимир Ненов намира смъртта си на слизане, а Тихомир Стоянов, Иван Ненков и Филип Жасмати - след като на 29 юли 2007 г. са преминали малко над средата на маршрута.
По три от четирите ръба – Швейцарския (Хьорнли), Италианския и Цмут, са преминали още близо 200 наши алпинисти. Нямаме сведения за българско изкачване по четвъртия ръб – Фурген, който е най-труден.
Върхът красавец е и много труден
Матерхорн! Идеалният връх! Италианците го наричат Монте Червиньо, а французите - Мон Сервен. За всички останали е Матерхорн. Върхът, който всяко дете рисува във въображението си за понятието връх – най-красивият в Алпите и втори в света след Алпамайо (5947 м) в Перуанските Кордилери.
Северната му стена има формата на съвършен триъгълник, висок 1100 м. Първата част на стената е стръмна. Втората – отвесна, а третата има лек наклон. Стената никога не е докосвана от слънчевите лъчи и поради това ледът по нея е стъкловиден. По стената липсват всякакви гънки. Няма площадки за организиране на нормални биваци. Непрекъснато се свличат ледопади и каменопади, против които е безсилна всякаква техника. Маршрутът по тази стена няма характерните, много трудни места, каквито имат Айгер, Гранд Жорас, Пти Дрю и Чима Гранде, защото тук всичко е много трудно и най-вече изключително опасно. Когато световното величие на 50-те и 60-те години Валтер Бонати прокарал по тази стена супер деритисимата, журналистите го попитали: “Къде ти беше най-трудно?”. Без да се замисли, италианецът отвърнал: „От основата до върха”.
