- След броени дни ви предстои много красив юбилей, г-жо Статулова. Как го посрещате?
- Току-що казвах на Виктор Калев – колега и приятел, с когото много се обичаме, че реших да направя сериал за рождения си ден. Имам снимки точно преди това и няма да стана в 3 часа през нощта да готвя. Ще го празнувам вкъщи. Не обичам такива ресторантски истории.
Ще събирам на парчета приятели, защото няма как - замъкът ми е не е достатъчно голям, за да побере всички хора, които искам да поканя. На самата дата ще съм със семейството. После имам заявки - едни приятели могат на 16-и, други на 18-и, трети на 22-ри.
Посвещавам годината на Девата на моите приятели - кой когато има възможност, ще направя така, че да събирам хора и както казваше една моя леля: "Елате да ви нахраня". С почитатели ще празнувам на 18 септември.
- Тогава ваши колеги и приятели също празнуват...
- На 18-и е рожден ден на Катя Паскалева, която ме кръсти Мери Детайла, защото обръщам внимание на най-дребните детайли, като пътуваме или като правим роли. Това е човекът, с когото с най-голямо удоволствие говорим за нашата любима работа, наречена актьорско майсторство.
Много се обичахме, а дъщеря ми, като беше малка, я беше кръстила Ягодка, защото лицето й наистина има форма на ягодка. На 18-и е и Павел Поппандов - мой състудент, Руси Чанев също. Прекрасен месец на Девите.
- Разкажете за вашето честване...
- На 18 септември в кино „Одеон“ Владо Трифонов предложи да пуснат филма "Бал на самотниците" на Иван Ничев, в който играем с Тонката Радичев и още много хора. Това е един филм, който навремето беше малко настрани бутнат, защото в социализма нямаше самотност и самоубийства. Тъй като моята героиня трябваше да се самоубие накрая, попитах Иван Ничев как да го направя. Той вика: "Ти потъваш в нощта". Така и го заснехме, защото рискувахме да спрат филма.
- Там играете тъкачката Янка...
- Самотна жена, която с надежда отива на купон да си търси своята половинка и бива хваната от мошеници. Всичко си спомням от снимките. Масовката, която Иван Ничев беше направил като с конкурс. Снимаше се всяка нощ в Двореца на пионерите.
Имаше огромна зала с грамадна дискотопка, която се въртеше, танци-манци. Всеки ходеше с едно картонче на гърдите, на което имаше нарисувано някакво животно - крокодилче, слонче, лисица, котка, и ти си търсиш другото картонче, на което има същата рисунка.
Така мъжът среща жената и стават двойка. Предпочитах вкъщи да се обличам в някаква рокличка, отгоре с пелеринка, вечер ме вози един шофьор, сутрин ме връща друг, а аз с бебе на ръце. Една съседка беше попитала майка му на шофьора - "Извинявай, Мария какво работи". Седях една нощ, чакайки си реда, идва една жена и казва: "И вие ли?". В началото се стреснах, не можех да разбера какво ме пита, направо отговорих: "И аз".
Тогава тя каза, че е довела дъщеря си, с която живеели в една стая, и започна да ми разказва целия си живот, доста тъжен. Седях около половин час, но й давах надежда, защото тя ми каза, че бродира гоблени и отвърнах, че това е много хубаво спасение от самотата. Друга глупост не можах да измисля. Но какво да кажеш на такъв човек.
- Този филм сте го снимали само година след култовия хит "Дами канят".
- "Дами канят" беше друга опера - там беше много хубаво веселие. Вчера си мислех за това, от какво бяхме щастливи, снимайки толкова филми. Всички ставахме приятели, и то не само за два дни, за месец или два, а завинаги. Както с Доротея, с Невена, с Надето Тодорова, Стефан Данаилов, както със Слабака във филма "Покрив".
"Дами канят"
Приятелство завинаги. Какво по-красиво от това? Толкова заедно живеехме, толкова бяхме отдадени на работата си. Не знам днес как става да му се не види. Въпреки че сега снимам с много млади хора, по-различно е. И те се опитват да обединяват хората да седнат на една маса всички след тежкия работен ден, но някак не е същото. Адски ми липсват тези красиви, божествени, талантливи, умни, интересни хора - те са по един екземпляр, не се размножават.
И от време на време, палейки си една свещ вкъщи - защото нали и така може, църквата е навсякъде с теб, стига да имаш свещ и огън, си мисля за тях, разговарям с тях, чувам гласовете им.
- Какво ви казват?
- Чувам как, като говорехме по телефона със Слабака, той ми пееше: "За тебе, Марийо, аз пея и пия". Как да го забравиш? Как да забравиш Надето Тодорова, която казваше на Иван Андонов: "Иване, вземи ме и в другия филм, ако ще като змия да мина само през кадъра", и си представяш тази корпулентна усмихната жена като змия през кадър "незабележимо". С Невена сме пътували много с постановки и сме спирали посред път и сме пищели от красотата на природата.
С Доротея такива купони и радости сме преживели. На всичкото отгоре тя беше една от жените, която разговаряйки в "Бъди благословена", ми казваше колко е хубаво да имаш не едно, а две и повече деца. Един ден отидохме с Мариана Димитрова при нея и й казахме: „Добре, че ни каза да родим по две деца“. Такова приятелство, такава отдаденост един на друг, виждахме се често и живеехме заедно винаги, когато можем.
Правехме си такива изключителни обеди на 15 септември, когато децата тръгваха на училище - запазвахме Дома на киното само за майки с деца. Ако някой колега дойдеше, го връщаме - без дете не приемаме. Беше много весело, нежно и малко наивно, но истинско, човешко.
- Сега с кои от младите се сприятелихте?
- Анатоли скоро завърши НАТФИЗ, аз снимах в учебното му филмче, после направи голям филм, продуцент му е Деси Тенекеджиева, казваше се нещо за котките. Играх баба Фани - жена, която държи на българските корени и така си учи внучето. Дъщеря й и зет й искат да заминават за чужбина, тя вика - какво ще правите там, стойте си тук, тука са корените ни. Снимах с Майя Виткова „Един месец“.
Там сме мъж и жена с Павел Поппандов - не може да очакваш силен драматизъм, макар че ние сме мултифункционални артисти. Предстоят ми снимки с Кристина, която е завършила в Париж, а преди рождения ден съм със Станислав Дончев.
- Какви роли ви дават?
- При Станислав - много лоша, гадна сестра, с брат с алцхаймер. Става дума за нашата възраст. Тя иска да го ограби. Има едно готино изречение: "Винаги съм била на второ място в семейството". Потиснато същество. Брат ми ще е Иван Танев.
При Кристина е много интересна, съдбовна история за нейните родители, които са избягали в чужбина, женили са се в затвор, за да могат да се освободят по-рано. Там ми се вижда много плътна, хубава роля. Те навсякъде са хубави и разнообразни, което ме радва, не е само в една посока.
- Само се чудя как тая злобна жена ще изиграете, при положение че сте точно обратното в живота...
- И аз се чудя как ще я играя. Сега се оглеждам за някоя комшийка, гледам по улицата да видя нещо гадно и зло, да си грабна нещо от нея, защото проф. Дановски казваше - наблюдавайте деца и си открадвайте жест, мимика, такива неща. Сега гледам филми непрекъснато, току-видя някой се изпъне по така, викам: Опаааа, какво да открадна от него.
- Съветвате младите сега, както навремето Дановски вас ви е напътствал?
- О, да. С удоволствие, който ме попита. С Анатоли снимахме в най-голямата жега една седмица в Стара Загора, аз се криех в някоя стая да си почина. Хората от екипа му – все млади и готини, идват и казват: „Мария, може ли да те питаме“.
Много приятно ми беше и им разказвах всичко, което ме е научил Дановски - чувството за мярка, да наблюдаваш. Дановски казваше - Господ Бог така ви е създал, с тези реакции, очи, мимики, енергия, емоции, това сте само вие. Затова съветваше да не се сравняваме с никого. Аз винаги съм искала да приличам на Джак Никълсън, ако ме питаш, де. Исках да имам и гласа на Робърт де Ниро.
- Мислех, че ще кажете някоя жена...
- Мъжете по ме побъркват. И жена мога да кажа - Мерил Стрийп, разбира се. От българските жени, като бях студентка, Невена Мандаджиева ми беше страшен кумир. Тя беше фантастична актриса в театър „София“ и съм ходила най-специално да я гледам и да се уча.
Стояна Мутафова, Невена Коканова - няма друга родена за киното като нея, Пальо Павлов викаше - как знае така да си показва ръката, че да й изглеждат дълги пръстите. Невена все едно най-спокойно си ходи вкъщи - така присъстваше на екрана. Толкова естествено, истински, с цялата си женственост, красота, очарование.
- Питала ли сте я как го прави?
- Какво да я питам, нали съм играла и снимала с нея. Не знам как го прави. Ето затова никога не се сравнявайте с никого. Тя е такава - просто ходи и всички се обръщат подире й. Тя пръскаше това обаяние, което много рядко се намира у човека.
- Говорим си все за филми, а на сцената какво ви предстои?
- Предстои ми завръщане към пиеси, в които играя - "Женско царство" и "Маршрутка". Мои приятели от Варна решиха да ме подлудят да възстановя моноспектакъла "Надежда сляпата" от Боян Папазов, режисьор Възкресия Вихърова. Аз много късно си го направих за подарък, като станах на 50 г., защото текстът ми беше подарен още като бях на 25 от Боян. Дори си пазя едно малко листче на пишеща машина: "Драга ми Маро, това е само за теб".
Обаче тогава нямах смелост. Текстът е по истинска история на една сляпа жена, викам - аз трябва да поживея, да ми се случат някакви неща, за да мога да го издишам, както трудно се издишва текста на Достоевски. Трябваше да си го представя, да имам някакъв живот, в който се случваха щастие, нещастие и какво ли не, за да бъда пълнокръвна в това. Освен това със Светльо Драганов, с когото преди години направихме филма "Смирен", снима документален филм за мен.
Ходихме в селото на Невена, където от години правят вечер за нея, след това отидохме в Дряново, където имах среща с една родена сляпа жена Даниела, просто се побърках.
- Защо?
- Докосвал ли си се до такива хора? Знаеш ли колко са чувствителни, различни, добри. Защото аз имам страшно много фенове във Варна слепи хора, които идват и казват "Мария, ние те гледахме". Това ме побърква от удоволствие. С тази жена имахме страхотни разговори.
В пиесата има една реплика: "Абе ръцете едни, гласът друг". Тази жена ме посрещна с изречението: "Оооо, друг ти е гласът, ти си го сменила“. Викам - как съм го сменила, бе. „Не, не, това не е тоя глас, който чувам от филмите по телевизията“. Виж колко интересно. И по гласа решават дали да те харесат или не, по това как си подаваш ръката, така ти докосват дланта, както лицето. Космос, в който потънах за един ден и още не мога да се отърся - аз и не искам, толкова ме зареди с хубава енергия.
Тя казва - гледам всичко да е на майтап, представяш ли си? Ти не виждаш и разчиташ само на въображението си. Тя всичко може да прави, родила си е две деца зрящи, страхотна жена. Напълни ми душата до края на света. Моята героиня Надежда Сляпата казва: "Както съм човек, искам да стана още по човек".
- Какво правят децата ви?
- Йордан се занимава със своята книжарница "За една книга", прави интересни събития, показва миниизложби на художниците, които правят кориците на книгите, представя книги. Сузи е сценограф и художник по костюми, тя направи няколко неща с Иван Добчев в НАТФИЗ, сега предстои в "Сфумато".
- Доволна сте и от кариерата, и от личния живот?
- Както казва Томас Ман, „По-добре недоволен човек, отколкото доволна свиня“. Никога не съм доволна, все нещо искам още да ми се направи. Но съм радостна, чувствам се добре, когато те са добре. Щастлива съм, като видя усмивка в очите им, но не прекалявам с хвалби или пожелания.
- Какво още иска Мария Статулова да й се случи в юбилейната година?
- 2-3 дена да се наспя. Ха-ха. Девизът на Девата е "Аз искам". Искам остров и на него кокичета. Глупости на търкалета. Нищо не искам бе, коте, само да сме живи и здрави.
Това е тя:
Родена е на 13 септември 1953 г. в Бургас
Завършила ВИТИЗ и получила наградата за най-добър актьор от Съюза на артистите веднага след дипломирането, натрупала стаж на сцените в Кърджали, Ямбол и театър „София”
Зрителите я познават от ролите й в емблематичните български филми „Авантаж”, „Дами канят”, „Адаптация”, „Да обичаш на инат”, както и от сериалите „Дунав мост”, „Забранена любов” и „Седем часа разлика”
Снаха е на големия писател Йордан Радичков и майка на двамата му внуци
Лео Богдановски
