- Господин Иванов, доскоро бяхте на турне в Канада и Англия. Как ви се стори публиката там?
- Различна от българската, от гледна точка на това, че шоуто, с което гостувах – „Хомеопатия за душата“, разчита много на настоящия български манталитет, с това се шегувам. Хората, които от отдавна не са си идвали в България, „хващат“ други шеги. Много е интересно да се наблюдава и изследва. Комедията и в нашия случай стендъпът много често се занимава със злободневието, а то е различно в различните държави. Темите, които са световни – там всички се „хващат“, но беше интересно, че на някоя определена шега в Канада, Англия и България реагират по различен начин.
- Имаше ли някое място, което ви направи по-голямо впечатление от останалите?
- Публиката беше изключителна в Монреал, Ванкувър, Лондон и Брайтън. Аз лично не очаквах да има такова посрещане, смехове и реакции – чувствах се абсолютно като у дома си. Макар и залите да бяха с по-малък капацитет, отколкото тук, беше изключително зареждащо. Там знаят как да гледат стендъп комедия – трябва да са по-шумни и реагиращи, за да се получи магията. Иначе Англия харесвам много, даже и времето, за което много ме бъзикат. Канада също много ни впечатли, особено западната част – покрай планините. Имахме възможност с местния човек от Калгари (бате Веско) да пообиколим и дори да ни приемат в домовете си в Едмънтън. Карат пикапи, ходят на лов, разхождат се в гората – изобщо един много различен и романтичен начин на живот.
- Как започна всичко – кога разбрахте, че сцената е вашето място?
- Мисля, че беше в 10-и клас. Участвах в училищна пиеса по случай патронния празник, играхме „Криворазбраната цивилизация“. В момента, в който излязох и публиката изкрещя, защото, разбира се, се състоеше само от съученици (смее се), си казах, че искам да усещам тази енергия по-често. В университета пък ми казваха, че не е моето място сцената, защото много се смеех, имах голямо самонаблюдение, но в крайна сметка успях да го преборя и изчистя.
- Вие сте завършили НАТФИЗ. Как се стигна до избора да учите „куклен театър“?
- Скъсаха ме на „драмата“ – класиката (смее се). Но после, като тръгна, започнах да ходя на лекции и прочие – имах възможността да се преместя, но не го направих. Просто много ми хареса и човекът, който ме подготвяше за изпитите, винаги ми казваше: „Ти си за куклите“. Имах интересна среща със Стефан Данаилов. Бях в 12-и клас и отидох в гримьорната му в Народен театър „Иван Вазов“, за да ме преслуша. Изпълних някакъв комедиен монолог от „Тартюф“ и той ми каза: „Моето момче, пробвай с медицината – не се занимавай с актьорско майсторство“ (смее се). Та имах възможността да се прехвърля, но не го направих – куклите много ми харесаха. Преподавателите много ми харесаха, винаги съм твърдял, че са най-добрите в тази академия.
- А откъде се появи интересът ви към вентрологията?
- Още докато бях студент в НАТФИЗ, Джеф Дънам стана много известен. Тогава си казах, че ако се появи вентролог в България, просто ще „избие рибата“ (смее се). В академията нямаше време да се занимавам с това. След като завърших, започнах да се опитвам, но нямах волята. Покрай „Шоуто на Слави“ се явих на кастинг за актьори и отидох с една от куклите ми – Бай Тъньо. Той ме окуражи да се занимавам с вентрология и предложи да ме финансира. В крайна сметка нямаше нужда от това, защото курсът беше 100 долара и изцяло онлайн. Така станах първият вентролог в България. Гледах да не изпусна този златен шанс, който ми се предостави на момента.
- Вашият прякор е Капитана. Каква е историята зад него?
- Преди години направих моноспектакъл в Театър „Ателие 313“ – „Разкази от бъчвата“, където играя пират. След това станах „Капитан Морган“ за България покрай напитката, а след това и за Източна Европа. И оттогава все Капитана, Капитана... Иначе в театралните среди всички ми викат Пайнера, защото съм от Димитровград, не за друго (смее се).
- А какви са приликите и разликите между театъра и стендъпа според вас?
- Много интересен въпрос. Разликата е, че в стендъпа имаш „твърда драматургия“, да кажем – знаеш какво ще говориш, но не е нужно да се придържаш към него. Винаги можеш да реагираш, да хванеш нещо от публиката и да го доразвиеш. Ако, да кажем, виждаш, че не ти се получава дадена шега, винаги можеш да я смениш и да изкараш друга на момента. В театъра е ясно – караш си по текста, най-малкото за да не прецакаш колегите си. Приликите са много – например, психофизиката и пъргавината, с която се борави и в двете. Четвъртата стена също е много осезаема и при двете. Имат много общо и това, че съм актьор и се занимавам със стендъп, много ми помага, защото по много невербален начин мога да изиграя някои неща или да ги допълня. Неслучайно много от любимите ми комедианти са актьори. Може би повече са приликите, отколкото разликите. Още една, за която се сещам, е, че стендъп комиците сами си пишат текста и трябва да си много наблюдателен – да следиш теми, злободневия и т.н.
- Забелязахме, че сте фен на „Междузвездни войни“. Има ли някаква история там?
- Баща ми беше хирург и много често караше нощни смени. Когато се прибираше, отивахме до видеорент и взимахме да гледаме „Междузвездни войни“. Това беше филмът, който заедно с брат ми гледахме най-много като деца. Имаше и други, нали – разни екшъни, да кажем, но ние просто си харесахме тази поредица. Сигурно съм го гледал над сто пъти. Оттам започна фенството ми – играехме си с мечове, със „силата“, „Ти си Люк, аз съм Лея“ (смее се).
- Откъде черпите вдъхновение и има ли някоя личност, която ви помага?
- От стендъп комиците много ме надъхват колегите ми Димитър Донски и Георги Кючуков. С тях много се самонадъхваме един друг, защото, когато някой измисли някаква яка шега, си казвам: „Ех, защо не я измислих аз“. Малко като в НАТФИЗ е – като направиш хубав етюд и всички си казват: „И аз трябва да направя такъв“. Здравословна конкуренция е. От световните имена ми е много любим Рики Джървейс, защото е голям непукист и това много ми харесва. Общо взето, гледам да следя всичко, защото, когато нещо стане „вайръл“ и след това го изкоментираш в стендъп, хората реагират много.
- Какъв е Капитана извън сцената – хобита, интереси, семейство?
- Женен съм за полугъркиня и с нея извадих най-големия късмет в този живот. Имах един период, в който нямах много работа, не изкарвах много пари и се зачудих дали да не се преквалифицирам и да изоставя актьорската професия. Тя обаче ме убеди да не го правя и каза: „Продължавай да се занимаваш, аз ще ни издържам“. Имам две прекрасни дъщери, които растат – едната вече не ме слуша, другата все още ме слуша (смее се). В свободното си време много обичам да се разхождам в природата заедно с кучето ми Рашо. С него сме „горски партньори“. Като цяло съм доста скучен човек извън сцената. Търся спокойствие, уединение, природа. Фен съм на фехтовката – имам много мечове, колекционирам ги. Преди много ходех, сега за съжаление нямам време. От време на време се бия с въображаеми врагове (смее се). Опитваме се все повече да водим децата на културни мероприятия – кино, театър, концерти, защото стават все по-големи.
- Направи ни впечатление, че сте били на последния протест в София. Какви са вашите надежди и смятате ли, че този път ще успеете?
- Най-вайръл видеото ми, с най-много правописни грешки (смее се). Надявам се да има някакъв смисъл, защото досега не съм виждал толкова много хора на протест, а аз съм бил на всички, откакто живея в София. Имаше много хубава енергия, което ми направи впечатление – млади хора, семейства с деца. Разбира се, че имаше и глупаците с качулки, но в началото всичко си протече съвсем спокойно. Не знам накъде ще отведе цялото това нещо, но важното е, че е „тръгнало“. Въпросът е същото да се запази и като дойде време за гласуване, нацията да е „заедно“, даже още повече хора да има. С добри усещания съм, но все пак не съм политически анализатор. Просто чисто като гражданин отидох и се накефих, че има много активни хора.
- Предстои ли ви нещо ново и какво бихте пожелали на нашите читатели?
- Турнето на „Хомеопатия за душата“ продължава до май месец и наесен съм си сложил условие да изкарам ново шоу – ще видим дали ще успея. А на читателите ще пожелая да се усмихват повече. На непознатите, близките и намръщените лелички в магазина. Усмивката е изключително заразителна и ако всички се усмихваме повече, ще станем много по-щастливи. Усмихвайте се дори насила, за да може после да се усмихвате истински.
Александър Пашов
