- Честит рожден ден, г-жо Захариева! Как го отбелязахте?
- Честно казано, с изненада. В детството 78 години ми изглеждаха библейска възраст. Освен това според статистиката всеки четвърти българин не бил доживявал до 65 години... Т.е. изненадата ми, че започнах 79-ата си година, има алиби. На самия 3 ноември влязох в ролята на телефонист от 7 часа сутринта до 9 часа вечерта. В кратките паузи отговарях на поздравите по Вайбър. На 4 ноември направихме три в едно - празнувахме заедно три приятелки, родени съответно на трети, на четвърти и на пети ноември. На 5 ноември следобед направих и семейно парти - със сватовете и семействата на децата. Десислава - дъщерята на Райна и Дамян - синът на Явор, ми подариха свои рисунки. Сестричката му е само на две години и ми подари само закачливи усмивки. Дамян ме изненада с още нещо - изпя ми песен за народните будители.
- Някои от новите си стихове публикувахте във Фейсбук. В един от тях пишете: "Избрах Христос за свой кумир". Защо? Нали в Библията е казано да не си правим кумири...
- Казано е в първата Божа заповед. Проблемът на човечеството е в нарушаването на тази заповед! Светът се кланя на кумири и на инфлуенсъри от все по-съмнително естество. И това е библейски проблем. Господ се е явил лично пред освободения от робство еврейски народ и му дал скрижалите с десетте заповеди. Докато Мойсей, избран от Бог за водач на евреите, отсъствал, те помолили временно управляващия ги негов брат Аарон да им направи идол, на който да се кланят. Молбите им додеяли на Аарон, казал той на доскорошните идолопоклонници да му предадат каквото злато носят със себе си и измайсторил Златния телец, комуто почти всички човеци се кланят до днес. Но вие ме питате защо избрах Христос за свой кумир. В най-трудния период от нашия живот, когато, образно казано, душата ми скърцаше по всичките си шевове заради злото, което се изля върху нас, имах нужда от душевна опора. Тогава ми подариха „Тибетска книга за живота и смъртта“. В нея открих разковничето за опазване на душевното си равновесие. Всеки човек трябвало да избере духовен учител, който да го научи на качествата, които иска да притежава. На мен ми бяха нужни търпение, толерантност и безусловна любов към човека в олимпийски размери! Смея да кажа, че бях наследила тези качества от майка си, но в оня преломен момент трябваше по някакъв начин да станат огромни. Доверих се на прочетеното в „Тибетска книга за живота и смъртта“. Започнах всяка нощ да изпълнявам ритуала, описан в тази книга. Призовавах Иисус Христос - такъв, какъвто и до днес е в моите представи - и го молех без глас: „Дай ми твоето търпение, твоята толерантност и твоята любов към човека“. Молбата ми беше чута. Иначе едва ли сега щях да отговарям на този въпрос. Казвам, че Христос е такъв в моите представи, защото съм чела и творби на специалисти в областта на световните религии, в които Той е представен като зилот - ревностен борец за освобождение на Израел от римско владичество. Дали е така, аз не знам. И като зилот той е достоен за уважение...
- "Дали бе радост младостта? Дали е жалост старостта?" - са въпроси, които задавате в друг нов стих. Намерихте ли отговорите?
- Древните китайци казват, че тръгне ли в Поднебесната империя прекрасното, ръка за ръка с него върви и грозното. Радостта и жалостта също вървят ръка за ръка в нашия живот. Но, както е казал Пенчо П. Славейков: „Дори тъгата извор е на радост, / докле е младост, ах, докле е младост“. За малко да кажа, че на старост и радостта е извор на жалост. Няма да сбъркам, ако кажа, че е така. От ден на ден все повече осъзнавам преходността на всичко! Убеждавам се в истината, че под слънцето няма нищо ново, че което е било, е и ще бъде. Че трупането на знания е трупане на печал. Че щастието е в сляпата вяра, а знанието - сабя без дръжка. Тези истини не съм ги измислила аз - прочела съм ги и съм ги запомнила. И ако на млади години съм се съмнявала, че е така, днес не се съмнявам. Доказани са от жизнения ми опит. Като се сетя за тях, въздъхвам, махам с ръка и се оглеждам за радостите, които ми предлага животът. А радости дал Господ! Стига да искаме да ги видим! Затова финалът на стихотворението, което ви е накарало да ми зададете този въпрос, звучи така:
А да си жив, макар и стар,
направо си е божи дар!
- На какво се радвате днес?
- На какво ли не! Най-много се радвам, че ме радва и чуждата радост. Радвам се, че децата ми, техните житейски половинки и децата им са живи и здрави. Радвам се, че съм на собствен ход и на почти обща храна. Че продължавам да обичам да чета. Че съм запазила любопитството към всичко ново, което се случва в света. Радвам се, че много хора ме обичат. Вероятно и много хора ме мразят, но щом имат енергия за губене, това е техен проблем.
- А кое ви натъжава?
- Много неща ме натъжават, но предпочитам да не ги споделям. Всеки човек си има някаква мъка, няма смисъл към нея да прибавям още една.
Във света на моята тъга
любопитниците нямат достъп.
Там един-единствен засега
има и ще има достъп - Господ.
Моят Господ, който до смъртта
ще шепти в сърцето и в душата:
„С другите споделяй радостта,
но единствено със Мен - тъгата“.
- "Ако било е грях, си го простих", "Броя си грешките, не греховете" са други ваши стихове... "Изпълних си дълга. А всеки стих е мой изстрадан земен капитал". Защо кръстихте така книгата си?
- Ще започна с отговор на последния въпрос - защо назовах последната си стихосбирка „Капитал“. Защото думите, останали записани в издадените мои книги, са единственият ми „капитал“, адекватен на сентенцията Omnia mea mecum porto - „Всичко мое нося със себе си“. Думите отлитат, написаното остава. Моите написани думи са моят „изстрадан земен капитал“. Епитетът „изстрадан“ не е случаен. Животът изискваше от мен да променя диаметрално своя опак характер. Поне... видимо. Промяната на характера се постига с огромно усилие, бих казала дори с огромно насилие! Само че огромното насилие трябва да бъде от себе си към себе си. В името на някого или на нещо човек може, ако поиска, да стане и палач, и жертва на самия себе си. Поисках го и го направих. И целият свят да се помъчи да ме убеди, че това е било грях, аз пак ще кажа: „Ако било е грях, си го простих“.
- Хората не вярват, че не сте богата...
- Знам, че мнозина, които не ме познават, не вярват. Преди години чух известен човек от службите да казва, че всеки зам.-министър си тръгвал от поста поне с 40 милиона... Брей, да му се не види! Амнезия ли ме хвана, та не помня къде съм заровила моите четиридесет милиона?! Ако имах телефонния номер на този господин, щях да го помоля да ми припомни къде съм си скрила милионите... Впрочем аз съм наистина много богата! Ще го докажа:
Да си богат, с което нямаш.
Да си щастлив, с което имаш.
Постига се! Но не - от раз.
Отдавна мога го за двама,
за трима, даже за петима!
И затова във този час
се чувствам аз на първо място
по щастие и по богатство!
- Какво сте планирали за представянето на книгата на 16 ноември в НДК?
- Благодаря на НЧ „Д-р Петър Берон - 1926“ за организацията на премиерата на 99-те стихопризнания, включени в моята стихосбирка „Капитал“. По принцип не обичам сценариите. Ограничават ме. И обикновено ги нарушавам. Затова събитието ще представлява по-скоро моноспектакъл. Няма да има критик, който да обяснява на присъстващите какво съм искала да кажа. За да не прекаля с говоренето, Силвия Кацарова и Хайгашод Агасян ще изпълнят песни по мои стихове. За съжаление Росица Кирилова, която ще замине на турне в чужбина, няма да може да изпее на живо песента „Душа на длан“... Но песента ще прозвучи, защото аз бях, съм и ще остана душа на длан.
- Лесно ли беше да се живее с Дамян Дамянов?
- Беше сложно. С върхове и спадове. Във всеки случай истината за нашия съвместен живот няма нищо общо с представите и илюзиите на неговите почитатели и непочитатели. Много пъти съм писала на тази тема. В двете части на автобиографичната ми книга „Смет за сливи“ съм разказала каквото подлежи на разказване за нашия много интересен живот. Според известна поговорка два остри камъка брашно не мелят. Да, ама мелят, ако единият от двамата внимава как да се нагоди към острите ръбове на другия...
„От други свят съм аз!“ - гневеше
се много често ти. Мълчах.
Разбирах - мойта „другост“ беше
за теб направо смъртен „грях“.
И аз мълчах със дни, с години.
Не дръзнах да ти кажа аз -
най-точната ни половина
е нежеланата от нас.
- Какво четете днес?
- За рождения ми ден ми подариха биографията на Владимир Путин, написана от Кристина Курчаб - Редлих. Подзаглавието на книгата е „Тайната биография на властелина на Кремъл“. Вероятно тази книга ще пререди няколкото други, които също получих като подарък. Но ще изчака да дочета за пореден път „Отвъд веригите на илюзиите“ от Ерих Фром.
- Как ще коментирате последните скандали около имената на Димитър Талев и Никола Вапцаров?
- Коренът ми по майчина линия е от Егейска Македония - от българското село Скрижово. Прадядо ми Костадин Шатров е бил в групата на Гоце Делчев, която е взривила железопътен мост на река Ангиста. От днешна гледна точка - терорист. След 9 септември 1944 г. дядо ми е отказал да бъде записан като македонец и не е минал без бой в народната милиция... В дъното на всички скандали от подобен характер виждам лапите на бивши империи, които с Берлинския конгрес от 1878 г. превръщат Балканския полуостров в барутен погреб и до ден днешен се стремят той да остане такъв.
- Откъде черпите енергията си?
- На този въпрос отговарям с шега. Знаете кой е Карлос Кастанеда.
Неговият нагуал (учител) му казва, че му липсва енергия, защото като повечето хора е продукт на скучен секс. Това е цитат, затова го казвам. Но уточнява, че не е важно колко енергия получава човек от родителите си, а за какво я харчи. Като кажа това на слушателите си, допълвам, че баща ми и майка ми толкова са искали да имат момче, че преди да сбъднат мечтата си, са създали шест дъщери с неизчерпаема енергия! Все пак внимавам за какво си харча енергията. Не мразя никого. Обичам хората, каквито са - любовта ме зарежда.
- Кое е най-необичайното място, на което ви е връхлитала музата и сте писали стихове?
- Стиховете не се интересуват къде се намирам - във влак, в автобус, на улицата... Просто изскачат в съзнанието ми и аз ги повтарям наум, докато намеря възможност да ги запиша. Първото стихотворение в „Капитал“ има интересна съдба. Преди няколко години имах проблеми със здравето - закуцах, задъхвах се... Роди се нещо в рима и в ритъм, но не стигна до края. След години пътувахме с Александър Александров - Алекс с нашия общ спектакъл „Балсам за душата“ към Велико Търново в автобус. Близо до града финалът на осемстишието изскочи в съзнанието ми. Записах го на телефона. И новите три стиха... се оказаха пророчески едва ли не.
Всяка крачка е болка.
Всеки дъх е проблем.
Май че Господ за мен
Вече плюнчи калем:
„Надке, стига ти толкоз!“
Не ми стига, не ми!
Боже мой, бъди мил!
Отложи о н з и миг!
Навлязохме в автогарата. Огледах редичката таксита, които чакаха клиенти. Предложих на Алекс, да вземем третото поред. Той избра първото. Качихме се. Тръгнахме. И автобусът връхлетя върху нашето такси... Как да не благодаря на Господ, че чу молитвата ми?
Това е тя
Родена е на 3 ноември 1944 г. в село Радово, Трънско
Завършила е френска филология
35 г. е съпруга и личен асистент на поета Дамян Дамянов, с когото имат 3 деца
Някои от най-популярните песни в естрадата и фолка са по нейни стихове
Лео Богдановски
