- Г-н Найденов, на 7 ноември е големият концерт „Безнадежден случай“ в Зала 1 на НДК, където заедно с Богдана Карадочева и Стефан Димитров ще зарадвате фенове от няколко поколения. На кой беше идеята за този спектакъл?
-Това е идея на Богдана. Тя пожела да продължим това, което направихме в Пловдив. Ще взема участие, като изпея част от най-хубавите песни на Стефан Димитров. Това е концертът на Стефан и Богдана и е нормално аз да изпея песните на Стефан.
- Казахте, че част от най-хубавите песни, които сте пели през годините, са на Стефан Димитров, помните ли коя бе първата негова песен, която изпяхте?
- Много неща сме правили заедно... не мога да се сетя с точност. Може би това е песен от първия албум, които имах. Една песен като „Откровение“ например. Това беше за първи път направена като немско диско. Направихме и „Сбогом, моя любов“, аранжира басистът на ФСБ Сашо Бахаров. Тя наистина стана и остана доста популярна през годините. Тя е част от Шекспиров спектакъл и може би това е и причината стиховете да бъдат „Към пропаст сякаш вървя. И нежна смърт от любов зова“, което е близко до Шекспировия стил. Тази песен не е толкова поп, колкото илюстрация към театрален спектакъл.
- Освен колегиалност вас с Богдана и Стефан ви свързва и дългогодишно приятелство. Трудно ли е да се изгради такова приятелство между колеги?
- Не е трудно, защото, общо взето, сме се родили в една махала. Богдана живееше почти срещу мен известно време, което пък е близко до Френската гимназия. На една улица сме били, Стефан също не бе далеч. Така че няколко пресечки са ни делили през годините и малко или много, когато човек има съмишленици и по поведение, манталитет и вкус, бързо може да стане приятел, въпрос на време е.
- Именно времето е и това, което проверява кои са истински приятели?
- О, да. Не случайно пея и такава песен, времето е най- могъщият фактор. Реално човек се ражда, отива на училище, влюбва се, след това има безкрайно много приятели - някои го изоставят, други не, след това минаваш Христова възраст и малко или много си длъжен да поумнееш и да стъпиш здраво на земята. След това идва житейско помъдряване и среща с много положителни и отрицателни неща, които са част от живота, защото ако всичко е прекрасно и наредено, няма да е интересно. Това е разнообразието на човешкия индивид. А времето е единственият съдник за това, което правиш. Всичко друго е една светска шумотевица. И на финала напускаш този свят. Това е диапазонът на един човешки живот.
- Говорейки си за време, освен приятелството е трудно и една песен да остане във времето. Както се казва, да бъде хит за няколко поколения. Вашите песни обаче успяват. Има ли тайна към такъв успех, формула?
- Формулата е любов към това, което правиш, и безкомпромисност. Е, има песни, които не съм чак толкова харесвал и които в годините малко или много съм бил длъжен да изпея или не ми е било удобно да ги откажа. В такъв случай имаш няколко шанса. Или да съумееш да промениш дадената песен и да я пречупиш през себе си и като аранжимент, и като текст. Понякога ми се е налагало да доизмислям цели пасажи, но никога не съм искал да бъда съавтор. Макар че в днешно време това е почти задължително.
Дори една много известна наша певица ми каза: “Аз може да не съм инструменталист като тебе и може да не разбирам от аранжимент, но когато някой ми даде песен, задължавам се да бъда съавтор, защото когато вече има съавторство, нямат вече възможност да препрепродават песните“. Това не е лошо, че някой изпълнител иска да си доизкара хляба с някоя музика на някой си певец, композитор и т.н., но е хубаво поне да питат, защото има правила по света и по отношение и на аранжимент, и на авторски права. При нас е малко странно положението и дори влизането ни в Европейския съюз не можа да ни помогне да влезем в някакви човешки и музикални норми.
- Защо тези норми все по-често се прескачат?
- Може би тези хора, които нямат тези материални възможности и пеят в пиано барове или клубове, при тях е по- нормално да имат някакъв български репертоар, които не запитват дали може да го пеят и да го свирят. Докато тези хора, които излизат на музикалния тезгях, в момента, в който имат тази претенция да бъдат певец, певица, група на година и всичките тези гръмки заглавия, е редно да си пеят собствения репертоар.
Ако наблюдаваме световния пазар и да речен най-големите през последните 50 години, се пее една тяхна песен, а не целият им репертоар или много парчета, но все още българите има какво да се учим. И това вече учене не е само до музикантлък, а и до тарикатлък, който винаги съм го слагал на най-проблемния вариант - хитрецът, леко усмихнат с приведена веждичка, гледащ да прецака другарчето. Лошото е, че този тарикатлък достига вече някакви кулминационни точки и е регистриран като вид съвършенство. Това е характерно за Балканите или по-скоро за нас.
- В останалите страни има изключително строги авторски права.
- Ще ви кажа за една Гърция. Ходих няколко пъти и говорихме на тази тема. Ще ви дам само един пример. Певец, който вече е нашумял и прави някакви концерти или излизания пред масова публика, но който не е номер едно, автоматично пее най- големите шлагери на всички свои колеги, които в момента се въртят, но има една малка подробност - този човек също толкова автоматично плаща, че ги изпълнява тези песни, независимо дали на голяма сцена или в ресторант. Има си стройна система. Ето, не става дума за Франция или Германия, а за Гърция.
Това е показно как трябва да се случват нещата. Аз нямам толкова проблем чисто икономически в цялата работа, но разсъждавам върху това, че без да споменавам имена на нашите композитори, които са написали музиката на България и които са написали едно 60% - 70%, се въртят и досега. Изведнъж, понеже няма необходимата отчетност на всичко това, за което говоря, до момента не са в много завидно материално състояние, което не прави много чест в това отношение на родината, защото всеки ден не се раждат тези таланти и тези имена.
- Защо е толкова трудно да бъдем добри и да показваме уважение на хората, които са направили толкова много преди нас?
- Това пак е въпрос на възпитание и морал човешки. Строго индивидуално е, защото има хора и хора. Има такива, които умеят да уважават. Много пъти се казва младото поколение, не, нямаме право да слагаме под един знаменател всичкото младо поколение, нито средното, нито старото. Винаги е имало различен модел хора с различно възпитание.
- Сигурна съм, че вие имате огромното уважение и обич от вашите фенове. Днес ще радвате почитателите си в Сливен.
- Да, днес съм в Сливен. Ще използвам да си купя крушки оттам, които ми трябват (смее се). Да, това е друг парадокс. На пазара дадени крушки, които се правят в България, ги няма и ще използвам отиването ми в Сливен с музиката да го съчетая с полезното. Там се произвеждат. Вече съм доста запознат с крушките, дисертация имам на тема студено и топло осветление (смее се).
- Като казвате за крушките, това значи ли, че идва краят на ремонта, който правите от години?
- Това е началото на края (смее се). Това, което е от майка ми, Бог да я прости, останало, аз купих съседната гарсониера и го свързах и по-късно купих това, което е продължение. С ремонта откарах 14-15 години, така че си е рекорд за Гинес, спокойно бих могъл да участвам (смее се). Ако не с музика, с ремонти. Но вече съм се усъвършенствал, но щом стигнахме до осветлението вече, значи скоро ще можем да пием по едно.
Това е той:
- Роден е на 3 септември 1950 г. в София.
- Завършва Строителния техникум „Христо Ботев“, а след това и естрадния отдел на Музикалната академия, специалност пиано, през 1973 година.
- Звездата му изгрява през 1976 г., когато изпява „Синева“ на Александър Йосифов и след това през 1979 г., когато песента от филма „Адаптация“ е обявена за „Мелодия на годината“.
- От 1969 г. е в група „Златни струни“, а в началото на 70-те за кратко време се включва в оркестъра на Бисер Киров.
- Бил е солист на „Диана Експрес“, преди началото на соловата кариера е пианист в „Тангра“.
Елизабет Методиева
