- Г-н Шолев, на 2 ноември е премиерата на вашия филм „Рибена кост“. Каква история разказвате?
- Историята е отчасти по действителен случай и е базирана на постовете във Facebook преди десетина години на концесионера на плаж „Корал“ Атанас Русев. Тогава той разказа в поредица от постове водовъртежа от абсурди, в които се е въвлякъл в желанието си да подходи като отговорен гражданин към открито от него тяло на мъртъв делфин на плажа. Ангажира институция след институция, като всяка от тях му налага някакво наказание. Следващата институция го наказва за това, че е изпълнил указанията на предната, и така до безкрай, без всъщност да се разреши проблемът с този умрял делфин.
Тогава видях в тази история съвършената моментна снимка на българската държава - с всичките й парадокси, недомислици и абсурди, както и нещо трансцедентално, направо божествено, и си казах, че от това ще стане страхотен филм.
Имах определени притеснения в рамките на осемте години, през които създавахме този филм, че докато излезе по екраните, ситуацията може вече да се е пооправила, но виждам, че напразно съм се притеснявал.
- В анотацията на филма пише, че предлагате 10 гледни точки към един абсурден свят. Каква е вашата?
- Като кинотворец в България аз мога да разкажа цялата тази история и от гледна точка на правенето на филми. В „Рибена кост“ става дума за един умрял делфин, но със същата сила можеше да се разказва и за създаването на един филм. Все е толкова абсурдно, мудно и демотивиращо. Много трудно един творец запазва вдъхновението и ентусиазма си при сблъсъка със системата ни.
- А защо решихте да занимавате зрителите с родната администрация, с която неизменно всички сме се сблъсквали и познаваме до болка или не познаваме толкова добре?
- Това, което остава непонятно за мен, е как е възможно вече повече от 30 години да не настъпва пълно преобръщане на заложеното от социализма в нито една сфера от живота ни. Не може да е толкова трудно. Единственият логичен отговор, който намирам, е в хората, които олицетворяват тази система - в умората, липсата на визия и размах, в пълното несъответствие между механизмите на държавата и живия живот, което поражда ежедневни парадокси не само за гражданите, но и за хората, които работят в системата. Във филма разказвам тъкмо за тези хора - всеки един от тях живее живота си със своите проблеми и обстоятелства, със собствените си житейски драми, независимо дали представлява държавата, или не.
Това, естествено, не е само българска тема. От администрацията се оплакват в цял свят, но във филма си се опитах да изобразя абсурдите й на фона на изключителната ни природа, която операторът Ненад Бороевич превърна в основен герой. Съпоставена с изумителната красота на България, нефелността на държавата ни е още по-гротескна.
- Разкажете ни малко повече за снимачния процес. Имаше ли изненади и промени ли се по някакъв начин сюжетът по време на снимките?
- Принципът ми на работа изисква да променям сюжета съобразно актьорите, с които работим. Във всичките си проекти репетирам филмите на маса и първото нещо, с което се занимавам, е да вкарам думите от текста в устата на актьора, така че да звучат като негови. Тоест, промените са още на репетиционен етап, при подготовката. По време на снимки е толкова напрегнато, че не можеш да си позволиш големи творчески импровизации. Импровизирам подготвено.
- Героят на Деян Донков е събирателен образ на всички нас, които не само сме приели, но и сме се примирили с абсурдното, неморалното, ненормалното. Как се справи той с ролята и с какво допринесе, за да доизгради образа?
- Деян е изключителен актьор и аз исках конкретно него за главната роля, защото той има таланта напълно да се превъплъщава в ролята си, да се отдалечава докрай от собствения си характер и да се гмурва в героя, и то за дълго време. За мен беше важно главният герой да бъде в едно и също състояние през целия филм - състояние почти на медитация. Нищо от случващото се около него не го докосва кой знае колко. Той преминава през всичките тези абсурдни ситуации почти в транс. Играта на Деян показва точно това - както той го нарича, „един бивш човек“. На неговия герой, концесионера на плажа, всичкото това вече му се е случвало много пъти, тези разговори вече са водени, тези срещи са провеждани, пътят е извървяван многократно и на него му е напълно ясно до какво ще доведат тези излишни движения. Тоест, до нищо.
- Музиката във филмите е изключително важна, тя е като невидимия герой, който съпътства сюжета. Вие сте се спрели на Никола Груев - Kottarashky за тази работа. Защо, и вие самият давахте ли идеи за различните композиции?
- Всичко в този филм е търсено като контрасти, за да създадем усещането за изненада, почуда, нещо видимо ненормално, което обаче в нашия собствен български свят изглежда почти приемливо. Мисля, че музиката на Никола успява да преплете ироничния и загадъчния елемент във филма и затова е толкова ключов участник в него.
Важен беше и подборът на водещия инструмент - мандолината, защото искахме да подчертаем, че това е една типично балканска история.
- „Рибена кост“ бе отличен с наградата на СФБД за най-добър филм на "Златна роза" през 2021, както и с приза за операторско майсторство за Ненад Бороевич. Какво означават наградите за вас?
- Когато един филм бъде награден, той не става нито по-добър, нито по-лош, но всяка награда е признание, което помага на филма да достигне до повече хора. Така че имат значение наградите, но като цяло тази тема е сложна, темата за хората на изкуството и харесването. Важно е за нас да има такъв тип припознаване. Наградите са признание за добре свършена работа. Ако идва от авторитетно жури, тя е още по-авторитетна. По темата за авторитетите мога да говоря много.
- Готов ли сте вече със следваща история, която искате да разкажете?
- Следващият ми проект ще се казва „Пет пъти, в които баща ми си забрави чантата“. Спечелих субсидия за този филм, но тя е блокирана в Националния филмов център. Сюжетът обхваща период от 40 години, в който един човек цял живот си губи чантата - в социализма, постсоциализма, прехода и т.н. Филмът разказва за взаимоотношенията между баща и син, за важните и неважните неща в живота, когато забравяме да мислим за нещо важно, а мислим за нещо, което в този момент ни се струва важно, а то всъщност не е.
- Какви истории ви вълнуват и какво учите след всяка една разказана?
- Вълнуват ме тези истории, при които киното може да бъде огледало на живота. Реални проблеми и ситуации, на които по някакъв начин може да се придаде значение, по-голямо от това за отделния човек. Точно такъв е случаят и с „Рибена кост“.
След всяка история учиш по нещо, не всеки път е едно и също. С всеки проект се усъвършенстваш.
- Като активен участник в кинопроизводството в България не мога да не ви попитам - как виждате бъдещето на киното с оглед на многото дискусии и скандали, които го съпровождат в последно време?
- Киното в цяла Европа се субсидира, защото за държавите това е престиж - да произвеждат кино на родния си език. Държавата може да финансира и комерсиални филми. Но трябва да се създаде отделен фонд, може би частен, с който да се финансират комерсиални проекти, които имат за цел да печелят пари. Държавата обаче не трябва да бяга от отговорността си да създава културен продукт, който да е качествен и да има необходимото, за да излиза на световна фестивална сцена. Тъкмо фестивалното кино е това, което създава престиж за нацията. То също е вид комерсиално кино, защото има огромна маса хора, които го гледат, но има друг вид разпространение. Тоест в България този конфликт е изкуствен, защото има само един фонд, от който се дават пари и за едното, и за другото кино. А двата отделни вида кино се оценяват по различен критерий. Няма единен критерий, по който да могат да бъдат оценени. Държавата не може да избяга от това да създава и разпространява културен продукт на местния си език, защото ако България не създава такъв продукт на български, няма друга държава, която да го прави.
- Кой е Драго Шолев извън светлините на прожектора?
- Един съвсем обикновен човек, когото го боли, когато вижда чуждото страдание и е безпомощен да помогне.
- За какво мечтаете?
- Да спре войната в Украйна.
Това е той:
-Роден е на 21 юли 1977 г. в Русе
-Завършва НАТФИЗ със специалност анимация и филмова и телевизионна режисура
-Автор е на над 150 реклами и музикални видеоклипове
-През 2005 година черно-белият „Преди живота, след смъртта” получава наградата JAMESON за най-добър български късометражен филм
-През 2011 г. създава игралния си дебют „Подслон” по съвместен сценарий с Разван Радулеску и Мелиса де Рааф
-През 2019 г. излиза филмът му "Прасето"
-Премиерата на „Рибена кост“ по кината е на 4 ноември.
Екатерина Томова
