Т ой е култова фигура на българската ню уейв сцена, най-яркият ни глас срещу посредствеността и фасадността на соца, а на 5 септември 1992 г. завинаги остава на 27. До края на живота си се оглежда само в чиста вечност, танцува сам (като скорпионите), емблема е на цяла една непримирима „Нова генерация“, а същото име носи групата, на която е фронтмен до последния си дъх. Той е музикантът бунтар Димитър Воев, от чийто
полет „Отвъд смъртта“
тази година се отбелязват три десетилетия, а по този повод най-накрая имахме възможност да го прочетем, да разгърнем богатия архив на иначе краткия му път на земята, и дори преди броени дни да го видим на голям екран в документалната лента „Воев“.
Той е култова фигура на българската ню уейв сцена, най-яркият ни глас срещу посредствеността и фасадността на соца, а на 5 септември 1992 г. завинаги остава на 27. До края на живота си се оглежда само в чиста вечност, танцува сам (като скорпионите), емблема е на цяла една непримирима „Нова генерация“, а същото име носи групата, на която е фронтмен до последния си дъх. Той е музикантът бунтар Димитър Воев, от чийто
полет „Отвъд смъртта“
тази година се отбелязват три десетилетия, а по този повод най-накрая имахме възможност да го прочетем, да разгърнем богатия архив на иначе краткия му път на земята, и дори преди броени дни да го видим на голям екран в документалната лента „Воев“.
30 години след преждевременната му смърт издателство „Парадокс“ ни показа „Непрочетено“-то му творчество в концептуално завършенo и луксозно илюстровано издание, а режисьорката Биляна Кирилова продължи тази традиция по „разбулване“ на образа му с дебютния си пълнометражен филм, по който работи близо 7 години. Неговата премиера се състоя пред пълна зала на 12 март в рамките на София филм фест, а бурните овации в края му бяха напълно заслужени.
Както сборникът беше не просто стихосбирка, а цялостно конструиран разказ за живота му, така и филмът „Воев“ ни допусна до места, до които не очаквахме, че ще ни бъде позволено да достигнем. И се появи точно когато трябва – защото ако някога дълбоките текстовете на Воев са били своеобразен лек за времето, белязано от цензура и ценностен разпад, то и сега филмът ни подтикна към преосмисляне на ключови въпроси в едно също толкова преходно и като че ли безценностно време.
Защото Воев през целия си живот не спира да си задава тези въпроси. На себе си и на другите. И да ги кара да мислят отвъд рамката, отвъд смъртта дори. "Харесвам хората, съдържащи разстоянието около себе си"- така сам, поетично-меланхолично и по своему мрачно ни се представя най-невъзможния за един конформистки тоталитарен режим музикант в гласа на Иван Москов. И само от тези думи ни става ясно – Воев никога няма да е нито соцреалист, нито обаче да пее кавъри на западни парчета като падне Берлинската стена. Той ще пее своята собствена песен. Ще сложи цвят и червено червило в
черно-бялата абсурдност
около себе си и ще ни отвори очите, ще направи ежедневието ни по-смислено и ако трябва, ще си върви сам по пътя. Защото често такава е съдбата на личностите с идеи, изпреварили времето си – виждащи „болния продукт“ на обществото си и опитващи се да го излекуват. Те са сами, но не в смисъл на изоставени от настоящето си, а по-скоро вглъбени, с широко отворени съзерцаващи очи, болезнено виждащи мръсотията както около себе си, така и в собствената си душа. А този образ на нестандартния харизматичен самотен гений е отлично обрисуван от Биляна Кирилова, която умело се е справила с обработването на големия архив, завещан от Воев.
Овациите обаче не бяха насочени само към режисьорката, но към родителите на Димитър Воев - Светослава и Павел Воеви, брат му Симеон Воев и съпругата му – фотографката Нели Воева, неговата жена-жито и партньор в творчеството му, която предоставя целия си архив на екипа на филма. Включват се още журналистът и близък приятел на Митко Воев - Петър Миланов, музикантът и приятел на групата Росен Даскалов – Тичъра, Васил Гюров и, разбира се, Димитър Попов и другите музиканти от „Нова генерация“. Виждаме дори и двете му вече пораснали дъщери – Магдалена и родилата се 5 месеца след неговата кончина Димитра, която беше и съставител на сборника „Непрочетено“. А накрая кръгът от възможни невероятности се затвори по най-красивия вероятен начин – на големия екран се появи първото внуче на Воев - Нео, син на дъщеря му Магдалена.
Всички те бяха съучастници, които паралелно с визуалния архив, поезията и музиката ни помагаха да разберем кой е Воев или тепърва да го (пре)открием. Защото в залата имаше няколко генерации, всяка нова по свой начин. Разказът обаче започна с най-първата – родителите на самотния творец, от които научихме, че още в ранните години на живота си той ги учудвал с думи, за които на човек му е трудно да повярва, че може са изречени от дете. Сякаш още тогава се усещала някаква незакономерност в природата. Именно това е и основата, върху която Кирилова постепенно ще конструира идеята за
твореца-гений и неговата прокоба
но не само в конкретния случай на Воев, а и с ехо на универсален архетип. За поета-музикант, чиято сила е не толкова в гласа му (заради който приятелите му дори му се подиграват), а в разбуждащите му текстове, противопоставящи се на тогавашните културни норми, пълни с поезия и пророчества. „Ние сме болен продукт на своето време и вашия труд. Градски устроени празни съдби, със смъкнати гащи, навели глави. От срам“, се пее например в „Патриотична песен“.
За открехването на портите към душата му ни помагат и разказите на останалите от „Нова генерация“, които ни връщат още в края на 80-те. Името на групата ще се вземе от поемата на Димитър Воев „Нова генерация завинаги“, а като първи членове ще се разпишат още Кристиян Кистов, Кирил Манчев и Алина Трингова. Тук с мрачните текстове на Воев се преплитат комичните ситуации от това да носиш черно кожено яке и, общо взето, да си като от концерт на KISS по времето на соца. Както заради погледите на околните, така и заради нелепите музикални политики по онова време.
Въпреки постепенното утвърждаване на „Нова генерация“ с годините и сдобиването им с един от първите фенклубове в България „Балкантон“ до последно не желае да издаде музиката им на плоча. През 1989 г. обаче се случва прецедент в цялата история на музиката – монополистът на българския музикален пазар решава буквално да раздели един винил на две. Хем да покаже, че вижда, че „Нова генерация“ съществува, хем да не им се вдига самочувствието толкова. За да не хабят място, дават само половината плоча на „Нова генерация“, а другата на „Контрол“.
Малко след това във филма се появява и Васил Гюров, който ще разкаже и за още едно комично, но по-ранно събитие. През 1985 година, две години преди да формира „Нова генерация“, Воев започва да свири с него и Кирил Манчев в "Кале" - една от първите постпънк групи в България. Правилото е само едно: да правят музика, която на тях им харесва. Репетициите се реализират на купони и групата добива популярност сред приятели. Премиерната (и последна) публична изява на "Кале" е на 15 май 1987 г. на първия рок фестивал в Летния театър на София. Сред преобладаващите хардрок банди появата на тримата с неочаквания им стил и текстове предизвиква фурор. Кулминацията е по средата на третото парче - "Епитаф на Кале", в което прозвучава: "Светът е нещо, о, любима,
над което аз...пикая".
Тук организаторите им изключват микрофоните и ги свалят от сцената. Четирихилядната публика става на крака и дълго време скандира "Кале“.
Паралелно ще чуем разказите на брата на Воев - Симеон, който още като малък следва неговия музикален път, а по-късно самият той става част от групата – разпаднала се и отново възродила се. Ще видим и влюбения Димитър, който преплита пътя си с този на фотографката и бъдещата му съпруга Нели. Ще преминем през любимите им места, разходките, разговорите, снимките, а през това време „Нова генерация“ ще набира все по-голяма скорост и във въздуха ще се носи опиянение от предвкусването на свободата и рухването на социалистическия идеал. Но през цялото време ще ни съпътства и едно особено предусещане за буря – същото онова чувство от детството му.
Настъпва 9 ноември 1989 г. и Берлинската стена рухва. На 4 октомври 1990 г. към 9 ч. сутринта и червената звезда над Партийния дом в центъра на София е демонтирана. Новата генерация е получила (така си мисли) онова, по което е копнеела. Отварят се нови възможности за техника, текстове и какво ли още не. Отварят се обаче и границите. В началото на 1990 г. Костов и Пешев заминават за Канада с първата емигрантска вълна. В "Нова генерация" остават само двама - Воев и Алина Трингова. Отново рухват мечти, ценности и идеали. Но след усилено търсене се появяват Димитър Попов - Димбето и Екатерина Атанасова, включва се и Симеон Воев и така възниква новата „Нова генерация“.
Усещането за буря обаче остава. „Нова генерация“ въпреки вътрешните сътресения продължава да се утвърждава на сцената, фигурата на Димитър Воев става все по-разпознаваема, но геният му като че ли е прекалено голям, за да се запази вселенският баланс. Така се изразява самият Пенчо Попов-Чугра във филма, а думите му сякаш бележат кулминационния момент в лентата, след който усещаме, че ще ни е трудно да продължим да гледаме. Защото знаем как завършва историята. Съдбата му изпраща тумор на мозъка, заради който Воев се нарежда сред музиканти като Джанис Джоплин и Джими Хендрикс в знаменития „Клуб 27“. Смъртта му идва като творчеството му – подранила, изпреварила времето си и предвещана в него. Малко преди да си отиде, Воев усилено работи по
последния страховито пророчески албум
на „Нова генерация“. Той носи името „Отвъд смъртта“, но вокалистът така и не дочаква издаването му… Сред кръговрата на възможните невероятности съдбата избира за Воев именно този път. Но ето че 30 години след това творчеството му достига до нас и ние имаме възможност да го прочетем, да прозрем актуалността му и дори, смеем да кажем, универсалността му. Защото всяка генерация е нова по своему и всяка се сблъсква с вечните въпроси, търсения, мечти и кошмари, заложени в текстовете на Димитър Воев.
Независимо дали сте фен на "Нова генерация", или не, този филм не е за изпускане, защото като самия Митко Воев той излиза отвъд конкретиката и успява да говори на езика на универсалното – обрисува искрен портрет не само на едно от лицата на контракултурата в България, а и на вечния образ на самотния, изпреварил времето си творец. И не на последно място – филмът критично улавя както гротеската на социалистическия режим, така и цялостната обърканост, безценностност, опиянение и разруха от времето на прехода.
Монитор
