Н а Неделя 16 след Неделя подир Въздвижение, която тази година се пада на 9 февруари, в храмовете се чете поучителната притча за Митаря и Фарисея.
В храма
Тя разказва за двама юдеи, които влезли в храма да се помолят. Единият бил фарисей, а другият – митар. Фарисеите са били представители на религиозно-политическата партия на богатите градски слоеве в древна Юдея. Те фанатично спазвали и църковния, и гражданския закон, но били и най-изтънчените честолюбци и лицемери. Наглед се отличавали с набожност, постоянно шепнене на молитви, гордо подаване на милостиня, за да ги видят хората. Но всъщност те били жестоки, с покварени сърца и изгорена съвест. Митарите пък били събирачи на данъци - също доста омразни за народа не само в онази епоха. Римската власт налагала на подчинените й територии и етноси разни налози и берии. Митарите хитро откупвали правото да ги събират и спечелвали доста пари. Нещо като днешните събирачи на дългове (колекторските фирми).
В онези дни юдеите недолюбвали тия хора, защото ги смятали за оръдие на омразна чужда власт, с чиято помощ, понякога и насила, те събирали данъците от бедните хора.
И в един момент представители на тези две прослойки се озовават в един храм по едно и също време. Ето как свети Евангелист Лука описва поведението им в Дома на Господ:
„Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, що придобивам. А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника! (Лука 18:11-13)
На показ
За нас, повече ли по-малко носещи в себе си светска гордост, е особено важно да разберем, че напразна ще бъде нашата молитва, напразни ще бъдат добрите ни дела, ако не са извършени за Бога, а за света. Защото фарисеят обича да прави всичко на показ, желае да председателства събранията и управителните съвети, да заема първо място на банкетите, да проповядва и да поучава. Духовници изтъкват, че затова трябва да се помни, че „е безполезна молитвата на тщеславния“. Вършейки нещо на показ, мнозина и днес го правят не за да въздадат дължимото на Бога, а за да получат похвалата на другите. Освен това е грешен и аршинът, с който се мери и сравнява. Свети отци тълкуват библейската притча с думите, че фарисеинът погледнал към явните грешници и, естествено, намерил себе си по-добър от тях. Но защо е било нужно да гледа към ония, които живеят греховно? Да бе погледнал тези, които живеят добре, би съзрял мнозина, които го превъзхождат по живот и вероятно не би казал пагубните думи: Не съм като другите.
„Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа“ (I Кор. 11:1; Еф. 5:1), казва свети апостол Павел. „Защото ви дадох пример да правите и вие същото, каквото Аз ви направих“ (Иоан. 13:15), или: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Мат. 5:48), казва Господ.
Смъртен грях
Неслучайно именно гордостта е един от седемте смъртни гряха. Но ако за обикновения човек от нея страдат (освен собствената му душа) само близките, колегите или деловите партньори, то от тази на властимащите страдат цели народи. Тези лидери живеят, подобно на фарисея, изпълнени със самочувствието за своите добродетели, което е достигнало до степен на непогрешимост. Заради тяхното его са избухвали – и продължават да избухват - войни, руши се нормалният живот на човеците, което води до кризи от всякакво естество.
Престиж
Свети отци тълкуват, че поведението на митаря, който иначе не се е радвал на обществен престиж, е било по-правилно в очите на Бога.
Св. Теофан Затворник учи следното: „Ние обикновено казваме: “Аз съм грешен, аз съм грешен!”. Това е приятно на Бога. Но нека се погрижим не само езикът да го изговаря, а и сърцето да го чувства. Нека убедим себе си, че чувството на праведност е завой към пътя на погубването и когато то се появи, да го гоним като най-опасен враг, който дебне, за да открадне от нас най-скъпото ни благо - оправданието пред Бога. За да унищожим подобно изкушение още в началото, нека постъпваме така, че всяко наше дело и намерение да се предшества от чувство за нашата греховност. Милостиня ли даваме, да я даваме с мисълта: аз не съм достоен да получа за нея Божията милост. Постим ли, или упражняваме някоя друга добродетел, трябва да имаме такива мисли: чрез тази добродетел другите увеличават числото на своите достойни за похвала дела, аз пък ще се потрудя за моите грехове. В храма ли ходим, или се молим у дома, нека си казваме: “Ще се потрудя, може би Господ ще се съжали и ще прости греховете ми”. И особено при молитва, обръщайки се към Бога с ум и сърце, трябва да търсим Неговата милост, подобно на свети Пимен, който е казвал: “Аз гледам на себе си като на човек, който е потънал до шия в калта и има само уста да вика: “Боже, помилвай ме!” “
Оправдание
Проповедници обаче изтъкват, че все пак митарят все още не е спасен, той само е оправдан пред Бога повече, отколкото добродетелния фарисей. И когато в молитвата си не благодарим на Господа за постиженията си, вместо да мислим за греховете на брата ни в Христа, ако насочваме духовния си поглед към своите грехове,тогава молитвата ни ще ни покаже нашето душевно състояние. Защото „всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат”. (Лук.18:14)
