Париж, Таня Манова, наш пратеник
Какво по-подходящо място за среща с участничката на игрите в Сидни 2000 и Атина 2004 Цветелина Янчулова от Олимпийската къща в Париж?
Това потънало в зеленина вълшебно кътче в центъра на френската столица приютява бивши олимпийци, които могат да гледат състезанията на огромни екрани в градината и да си спомнят собствените си спортни успехи.
Такъв е и този на сестрите Цветелина и Петя Янчулови, които, разчитайки единствено на себе си и семейството си, пробиват до най-големия форум, където стават най-успешната ни двойка по плажен волейбол в историята. „Бяхме сами срещу света и тръгнахме от нулата. Не е имало други българи, стигнали до елита“, отчита по-голямата Цвети, която още от първия миг те спечелва със заразителната си усмивка.
Петя с децата си и Цвети със с най-големия си син Джет.
Именно благодарение на умението си да общува с хората тя намира своето призвание след спорта. Разказвайки собствената си история, Янчулова провежда мотивационни лекции за служителите на големи компании. В Париж работи за една от тях, като ролята й е да посреща гости на стадиона под Айфеловата кула и да им разкрива тайните на плажния волейбол. Спорт, чиито първи олимпийски страници сама е писала, когато той още не се е радвал на сегашната си популярност.
Калифорния
Пътят на сестрите в тази разновидност на волейбола започва в Калифорния, където на плажа в Санта Моника през 20-те години на миналия век играта започва да се практикува организирано. Та за нея стигат пясък, мрежа и топка. Е, разбира се, и волейболни умения. Тях Янчулови са изковали още в България, където родената през 1975 г. Цвети е сред надеждите на Левски и националния отбор за девойки. Връщайки се назад, си дава сметка, че тогава може би не е притежавала таланта на другите момичета, но вече е демонстрирала хъса и трудолюбието, които и до днес я движат напред. Вярва, че дължи закалката си на своя баща Тодор, бивш гребец, в чиято къща законът бил: „Няма не мога“. И на майка си Нина, която й показва как да се справя и с най-сериозните трудности.
„Когато Верка Стоянова пое отбора на Левски, тя беше погледнала моите статистически показатели, които са били по-слаби от тези на останалите. Беше помолила да ми кажат, че отпадам от състава и за мен това беше краят на света. Никога няма да забравя как вечерта се прибрах и дори нямах сили да погледна родителите си, а се затворих в стаята си. Представете си какъв удар беше това за 16-годишно момиче в онези години. Всичко за мен беше свързано с волейбола, отидох и в спортно училище. Бях убедена, че това е кошмар, от който няма да се събудя. От изтощение обаче съм заспала и бях много изненадана, когато се събудих сутринта. Реших, че щом съм жива, трябва да направя нещо. Отидох в залата, където никой не ме очакваше, и всички ме подканиха да си тръгвам, но аз се строих в редичката. Когато Верка мина покрай всяка от нас, сигурно се е изненадала да ме види, но нищо не каза, а само ме погледна и явно в очите ми прочете това, което нямах сили и право да изрека с думи: „Готова съм на всичко да остана“.
Тази смелост дава сили на Цвети да отиде и да следва в Америка, където няма да има нужда да се бори спортната система в родината, която й поставя ограничения. Тук отново имат пръст огромното желание на волейболистката, но и съдбата. Нейна позната от гръцкия отбор, която знае за мечтата на Янчулова, й казва, че е намерила захвърлени от някого условията за кандидатстване в американски университет и тя сграбчва шанса си. Попада в Москоу, Айдахо, без почти да знае английски.
На лекции носи и двата тома на българо-английския речник, но успява да завърши биология и първоначално иска да се занимава с наука. Освен това извежда университетския си отбор Вандалс до важни победи още през първата си година, като е обявена за Най-добър първокурсник и Играч на годината в Лигата за 1996 г. Докато играе срещу Университета на Сан Диего, й хрумва идеята да покани и сестра си да се изявява за този отбор. Самата тя също се премества в Калифорния, а при тях само с два куфара пристигат и родителите им, които на 46 години започват живота си отначало.
Когато Петя следва трета година, Цвети вече работи и играе по плажовете. Двете решават, че това е възможност да сбъднат детската си мечта и да отидат на олимпиада.
Марсилия
„Някой беше пуснал мухата на Цвети, че няма достатъчно състезателки и така първо се включихме в местните турнири, а по-късно в международните. В началото плажният волейбол ми се стори много странен и различен от този в зала, но постепенно ни хареса“, споделя Петя, която два пъти попада в идеалния отбор на колежанското първенство на САЩ и е приета в Залата на славата на волейбола в Сан Диего.
Въпреки че никога не са играли заедно в зала, сестрите бързо постигат хармония. „Докато гледах мачовете на сестра ми в университета, виждах, че тя има невероятния капацитет да обръща сама една среща. Правеше всичко: посреща, вдига, забива. Осъзнах, че макар че ще е много трудно да научим плажния волейбол, ще мога да разчитам на състезател от най-висока класа. И двете бяхме много добри технически, което бяхме усвоили и от хилядите часове тренировки в България“.
С всичките си спестявания сестрите плащат участията си в квалификационни турнири за игрите в Сидни. „Най-тежкият момент беше в Марсилия, където нямахме пари за хотел и разчитахме, че ще го платим с приходите от наградния фонд. Отпаднахме в I кръг и трябваше да спим по пейки и паркове, докато дойде време за обратния ни полет. Тъй като бяхме много назад в ранглистата, взехме мъдрото решение да спрем да броим точките си, а просто да си вършим работата на корта. Така след като всичко свърши и се обадихме на баща ни, той каза, че сме се класирали, изпреварвайки само с 8 точки двойката преди нас“, разказва Цвети, която, връщайки се в САЩ, научава от телефонния си секретар, че е уволнена от работа заради дългите си отсъствия.
Тя обаче решава, че трябва да го чуе лично от шефа си и намира смелост да отиде в офиса, където все пак й разрешават да остане при много по-неблагоприятни условия. По-късно не издържа на този ритъм и съчетава тренировките с работа като треньор, ала е убедена, че силният дух й е помогнал както при избирането й в отбора на Левски, така и да запази работата си.
В крайна сметка с Петя стигат до така жадуваната олимпиада, като правят изненада и водят баща си в Сидни. „Той не беше отишъл като състезател, но успя като наш баща“, усмихва се Цвети.
Сидни и Атина
В Сидни с Петя завършват 17-и, а в Атина вече са 9-и, след като в групите побеждават европейските шампионки от Германия, а след това изиграват най-добрия гейм в кариерата си срещу бъдещите сребърни медалистки Адриана Бехар и Шелда Беде (Браз). През 2006-а Цвети слага край на кариерата си, за да се посвети на съпруга и трите си деца, като сега не може да играе волейбол, а поддържа отличната си форма с пилатес. „След ражданията на синовете ми имах четири диска, които се бяха разместили в гърба ми. Докторът ми каза, че нямам нужда от операция, но повече никакво скачане. Аз направо бях пощуряла, защото съм дейна натура и затова се научих да играя тенис“, обяснява Цвети, която в началото на образованието си се занимавала с научна работа, а сега е бизнес ориентирана.
В обратния ред се случват нещата при Петя, която първоначално завършва икономика и международни отношения. „Всъщност тя още от малка ни говореше как иска да стане астронавт и да изучава Вселената, след като на 8 години нашите родители ни заведоха в обсерваторията. На по-късен етап успя да завърши, дори направи докторат. Омъжи се за Тристан Мерика-Джоунс, с когото имат две момченца - Габриел и Исак. Сега успя да спечели стипендия „Фулбрайт“ и избра да работи за нея не къде да е, а в БАН“, горда е Цвети и пресмята, че самата тя не се е връщала в България от 20 г. „Надявам се скоро да покажа на децата родината си, представям си колко ще се развълнувам само да кацна със самолета“.
Заради дейността си в областта на екологията и устойчивото развитие Янчулова, която обучава в тази сфера лидери от правителствени корпорации и неправителствени организации, попадна за втора поредна година сред финалистите на Climate Action Awards – награди, основани през 2022 г. С тях се почитат спортистите, които се борят с климатичните промени, а българката само за 2 г. е обучила над 2000 души в 30 държави и в 60 организации, като отделно съветва колеги спортисти на националния олимпийски комитети. Признанието от МОК е истински ценно за човек като Цвети, който и досега диша и се храни с идеалите и енергията на олимпийските игри.
Синовете на Цветелина блестят в националния на САЩ по водна топка
И двамата синове на Цветелина – Джет и Грейсън, съответно на 15 и 14 г., вече са по-високи от нейните 179 см.
Нина и Тодор Янчулови с Цветелина и с внуците си Джет (вдясно) и Грейсън на световното по водна топка в Малта.
Големият вече е 198 см, а малкият – 187 см. Високия си ръст дължат и на своя баща Арън Тейлър, който с отбора си Грийн Бей Пакърс спечели Супербоул в НФЛ. Сега той е коментатор на колежански футбол за CBS, а момчетата му блестят във водната топка. „Записах ги да тренират, защото прецених, че това е много комплексен спорт, който развива физиката и всякакви умения, а те много се запалиха. Сега и двамата са в националния отбор до 16 години. Джет и Грейсън, на когото ние викаме Съни, защото от раждането си е много слънчево дете, участваха на световното за младежи в Малта през юни, където с отбора на САЩ се класираха на пето място.
Единствената им загуба беше от световния шампион Испания. Синовете ми се сприятелиха с българчетата, които също се представиха много добре и завършиха 15-и от 32 отбора. Аз изпитах чувството да гледам моите деца да играят в един отбор, така, както и нашите родители с Петя го бяха изпитали. Майка ми и баща ми също бяха с нас в Малта, а мечтата на момчетата е един ден да играят в националния отбор за мъже“, радва се Цвети, която много си харесва българското име и само за чужденците се представя като Лина Тейлър.
Дъщеричката й Ния, кръстена на баба си Нина, още не е избрала своя спорт, но заедно с татко си учи български. С братята й имат и българско гражданство.
Таня Манова
