З а 55 години от създаването на „Щурците“ излезе автобиографичната книга на основателя на групата Кирил Маричков - „На прага на времето“, издание на „Книгомания“. Включва над 100 снимки от личния архив на Маричков, някои от които се публикуват за първи път, както и снимки на всички албуми на „Щурците“, излезли през дългия им творчески път.
Автобиографичната книга „На прага на времето“ представя подробно житейския и творчески път на Кирил Маричков от детството му до най-силния период в историята на „Щурците“ – 80-те години на ХХ век. Съдържанието е разпределено в седем части, поместени са спомени на бащата на музиканта, на членове от групата и други негови приятели музиканти.
В мемоарите на баща си Кирил Маричков намира изключително увлекателно написани истории и много му се иска да сподели някои от тях в книгата си. Открива и свои бележници, в които стриктно е записвал датите на всеки концерт и с няколко думи най-важното за него – как са свирили музикантите, имало ли е проблем със звука, как е реагирала публиката… Покрай тази „статистика“ съвсем естествено изскачат и историите, започват да се редят една след друга, докато се подредят в „На прага на времето“ под редакцията на Веселина Паскова.
Премиерата на книгата е на 10 май в клуб „Сити стейдж“, в подлеза на НДК.
„Бъндараците“
Родното място на групата, която засега още нямаше име, без съмнение е апартаментът на улица „Джовани Горини“. Там, точно срещу училище „Антим Първи“, живееха двамата братя – моят приятел и съученик Вачо (Иван Милев) и неговият по-голям брат Бънди (Димитър Милев). Това е сакралното място, където бяха произнесени, при това със специфично френско „р“, думите: „НовобРанци, сега ще ви покажа какво свиРят хоРата на Запад!“
Оказа се, че „хората на Запад“ са групата „Шадоус“ с тяхното парче Shadoogie („Бугито на Шадоус“), което ние, „новобранците“, много добре знаехме. Това обаче, което ни изненада и гледахме зяпнали от възхищение, бе, че Бънди с една очукана куха китара изсвири така хубаво парчето. И не само това. Докато го свиреше, правеше и прочутите стъпки на „Шадоус“. Виждайки по лицата ни ефекта от своето изпълнение, той изсвири още две парчета на групата и така съвсем ни взе акъла.
– Искате ли да правим група?
– Да! – отговорихме светкавично в един глас.
– Той, брат ми, дрънка малко на китара, показах му няколко акорда, ама ти, Киро, май хич не знаеш. Свириш на пиано, но това не ни трябва!
Думата „пиано“ беше произнесена с пренебрежение, почти с отвращение. А мен ме беше срам да си призная пред капацитет като Бъндарака, че и аз „дрънках“ малко на една кухарка (викахме на акустичната китара „куха“, а по-късно – „кухарка“). Знаех три акорда – мажорен, минорен и мажорен септакорд, изсвирени с баре. Това между другото, ако трябва да бъдем честни, беше достатъчно, за да изсвириш ритъм китарата на поне 80% от рок парчетата по онова време. (Бугито на „Шадоус“ е едно от тях, също с три акорда в стандартната 12-тактова блу схема). Предположих защо Бънди се изяви като човек, имащ алергия към пианото. Май заради клавишите, които му напомняха за неговите уроци по акордеон.
Все пак е имало някаква полза от тези уроци. Бънди четеше малко ноти, но винаги правеше кисела гримаса, ако му дам щим за китара. Обичаше сам да си вади песните по слух. Беше много музикален и роден китарист. Такъв усет към китарата не съм виждал у никого. Яд ме е, че си пропиля и пропи таланта… И все пак той беше шефът. Никой не подлагаше на съмнение това.
Бънди беше най-големият от нас, вече минал през казармата, а ние, „новобранците“, още не бяхме завършили училище. И най-важното – свиреше соло китара!
Когато се повдигна стратегическият въпрос кой ще свири на бас, Бънди, без много да му мисли, реши: „Киро, ти си най-дългият и ти ще свириш на бас, защото това е китарата с най-дълъг гриф“. Как да не се съгласиш след такива очебиещи аргументи! Веднага започнах да уча басовите партии на четирите ниски струни на китарата. Спомням си ясно как сме наредени тримата един до друг с кухите китари и репетираме стъпки – точно като „Шадоус“.
Вляво – аз, в средата – Бънди, а вдясно – Вачо. Свирим бугито и пристъпваме синхронно в такт: леви напред, десни напред – леви назад, десни назад.
Сигурно любителите на хумора биха се подсмихнали, ако ни видят. Мечтаехме си да имаме същите червени „Фендер“ китари като „Шадоус“ – Вачо и Бъндарака със „Стратокастери“, а за мен – „Джаз бас“. Представяхме си как изнасяме страхотни концерти в препълнени зали, а момичетата крещят и си скубят косите…
Това се случва през 1962-ра. Все още далеч не сме готови за концертни изяви. Репетираме от време на време с кухарките, но нямаме свестни китари, камо ли уредби. И барабанист си нямаме още. Имаме обаче едно слънчево созополско лято и плажа на Харманите. Там се събира голяма софийска тайфа, в която всички пеят и свирят. Там е и Пепи Цанков, който още не подозира, че трима от веселата компания са групата, с която тепърва му предстои да „музицира“. То и ние не подозираме. Бънди тъкмо пее с китарата си „Хелоу, Мери Лу“ на Рики Нелсън, а ние с Вачо припяваме високите гласове, като аз „обогатявам аранжимента“, чукайки по една консервена кутия.
По същото време „Бийтълс“ вече съществуват, но все още са известни само по клубовете в Ливърпул и Хамбург, където свирят и пеят с предчувствието за бъдещата си слава. А бирмингамската група „Шадоус“ заедно с Клиф Ричард се радват на феноменален успех. Пълнят концертните зали в Лондон и по целия свят, продават милиони грамофонни плочи. Може да се каже, че всъщност те са първите предвестници на „Големия взрив“. Дори Джон Ленън заявил тогава на своите феновете в ливърпулския „Кавърн Клъб“: „Някой ден и ние ще бъдем толкова известни, колкото Клиф и „Шадоус“.
Туистът излезе през 1960-а, но буквално заля България през 1962 г. Разбира се, започнаха забрани и наказателни акции – също както за рокендрола преди пет години. Милиционери и цивилни отрядници слухтяха по улиците и като дочуеха отнякъде Чъби Чекер да пее „Туист агеин“, нахлуват, разбишкват купона и ако им се стори, че някой ги гледа накриво, го арестуват. Ще цитирам дословно част от доклада „Някои прояви на буржоазното влияние сред младежта“, посветен на „изкълчения“ танц туист: „Тези млади хора лесно се поддават на влиянието на чужденци, а не е изключено с тях да работи и вражеската агентура. Паралелно с джазовата музика вървят и изкълчените танци. С най-голяма сила това се отнася за дошлия от Запад танц „туист“. Това е един неестетичен танц, който с фигурите си навява еротика и пошлост. Освен това поради неестетичните движения той е вреден за тялото на танцуващите. Видни учени и лекари на Запад с тревога пишат за масовите изкълчвания и за повредите на коляновото капаче, получени в резултат на танцуването на туист“.
Обаче изкълченият танц, който поврежда капачката на коляното (сещам се за Джеръм К. Джеръм), продължава безконтролно да се разпространява. За него няма ваксина и нищо не може да го спре. Заразява Вачо и мен, а ние, от своя страна заразяваме целия 11. „Г“ клас. Абитуриентската ни вечер в ресторант „България“ минава под знака на туиста. Групата, която свири, знае всички „туистове“, а на саксофона е братовчед ми Боби Пипев. Някои от учителите се радват, а други са изненадани, че всички знаем да го танцуваме. Само другарят учител по география ни гледа много навъсено и си записва нещо в тефтерче. (Помня как обясняваше на класа, че Аляска е принадлежала на Съветския съюз, но американските империалисти са я заграбили.)
По едно време Боби изсвири на саксофона мелодията на едно парче, което предизвика бурен възторг сред нас. Всички знаехме текста: „Тошо комуниста забранява туиста“, но не посмяхме да го изпеем, че заради тази песен пращаха в Белене.
