Д нес изборът на софиянци за почивка е невероятно разнообразен - от някое китно планинско селце, под чадъра на родното Черноморие, през Анталия, Халкидики или пък Южна Испания, та чак до така модерния напоследък Занзибар. Някога обаче, при все още недобре развитите транспортни мрежи и липсата на туристически отрасъл в началото на ХХ век, старите столичани можели да изброят курортите само на едната си ръка…
Всъщност думата "курорт" била сравнително непозната за тогавашния софийски гражданин, а за морски туризъм не можело и дума да става - патриархалните повели не позволявали телата да се откриват така свободно за слънчевия загар. Ходенето на почивки като цяло било достъпно удоволствие за малцина, и то предимно на места, съвсем близки до София.
„Поради оскъдните средства летуването се практикуваше само от по-заможните семейства. Когато те летуваха, казваше се "отиваме на бани" или "на село". И бяха прави, защото летовищата, гдето те отиваха, бяха първобитно устроени селца, но много от тях с минерални бани: Княжево, Горна баня, Панчарево, Банкя и пр.“, спомня си Георги Каназирски-Верин в „София преди 50 години“.
Бягство
Именно гореизброените тогава все още села извън пределите на малката София били любими локации на кореняците за бягство, когато високите температури нагрявали базалтовите павета на София, лепкавата кал се превръщала в повсеместна прах, въздухът трептял от горещина цял ден и отникъде, дори от любимата Витоша, не идвало мечтаното прохладно избавление. Тогава на помощ се отзовавали бричките, каруците, талигите, волските коли, а в по-късно време и модерните файтони, столичани нарамвали безкрайните си багажи, хващали дечурлигата под ръка и хуквали да се спасяват…
В тогавашните почивни „станции“ обаче все още нямало хотели - вместо това софийските жители си наемали за отдих стая в някоя прихлупена селска къщурка или пък опвали палатка насред свежата зеленина в близост до реката. И въпреки природната идилия удобството в своеобразните гостилници било рядък лукс. „Селата бяха съвършено неблагоустроени и жилищата в по-голямата си част бяха схлупени колиби, построени от плетища, измазани с кал, някои от тях баданосани с вар“, пише още Каназирски-Верин.
Общ изглед към Княжево - един от любимите курорти на старите софиянци.
Сред най-предпочитаните летовища въпреки несъвършенствата било Княжево, някога наричано село Бали ефенди. Софиянци го обичали най-вече заради удобната трамвайна връзка, както и, разбира се, заради лековитите минерални извори. Местността обаче била популярна открай време - години преди Освобождението хора от най-различни краища на България и Балканите идвали да се радват на очарованието на някога съществувалата тук Балиефендиева гора, на която известният османски пътешественик Евлия Челеби не е пропуснал да се възхити в записките си от ХVI век.
Дебела сянка
„Над с. Бали ефенди има една гъста гора, през която стрела не прониква, куршум не работи. Тая гора е красива със своите високи до небесата чинари, дъбове, тополи. Подобни се срещат само в Босна, в Равнинските гори и Черменските планини. Навсякъде в това бранище текат извори, а пък под дебелата сянка на всяко дърво множество влюбени и посетители се веселят или пък се молят“, пише той за чудното място, което обаче към края на ХIХ век почти изчезнало… Чак през 1891 г. било предприето ново залесяване, а десет години по-късно, когато до Княжево вече се движел трамвай, мястото отново придобило популярност, каквато имало преди 300 години, въпреки че боровата горичка все още била новозасадена.
Освен заради нея до селото кореняк софиянците често се отбивали и за трите малки бирарии, където в компанията на духовити мелодии се веселели до падането на нощта. Георги Каназирски-Верин описва една от тях по следния начин: „Чисти масички, студена бира, хубави закуски, една доста широка вада, която минаваше пред бирарията и се вливаше в Княжевската река. Ето един декор, който привличаше софиянци. Всеки следобед пред бирарията имаше дълга опашка от файтони, които са довели софиянци тук на разхлада“.
Селце
Любимо на столичанина място за отмора било и Банкя, което Димо Казасов назовава като „едно малко, тъжно и бедно селце“. Пътят дотам бил лош, превозът - скъп, днешното многообразие от луксозни вили, хотели и почивни домове съвсем липсвало, но все пак всяка събота и неделя множество хора били привлечени от приказното спокойствие на местността. Влюбен в Банкя бил и самият Вазов, който запечатал тази си „помая“ от природата на селото и нейната мелодия в „Утро в Банки“: „Отварям прозореца. Отвън лъхва една влажна струя пресен, чист въздух. Заедно с нея нахълтва в стаята ми шумът на концерта, който образуват стотини птици в клоните. Не ме сдържа вече ни минута. Обличам се и излизам навън, под дъбите. Какъв концерт! Цялото птиче царство се разбудило в шумата, здрависва възкръсающата зора с радостни ликувания. Запяло, зацвъртяло, зачуруликало, залудяло; едно безконечно съчетание от сребристи звукове, от звънливи ноти пълни въздуха с празничен ек“, пише народният поет.
Горна баня пък притегляла туристите както със свежия си въздух и прочутата си лековита вода, така и за това, че била най-близкото и удобно летовище за столичани. Всъщност горнобанската вода се смятала за най-целебна от всички минерални богатства в околностите и затова се използвала не само за къпане, ами и за пиене…
Група планинари при Боянския водопад.
Драгалевци и Бояна също се посещавали, но по-слабо. Първото село привличало излетниците със своя манастир, а второто - със сенчестата свежест и приятните струи полъх на Боянския водопад, който и до ден-днешен запленява мнозина. Още преди повече от 50 години обаче Димо Казасов пише: „Днешният Боянски водопад няма нищо общо с някогашния, който беше пълноводен, внушителен, прорязващ с тътнежа и красотата си. Неговите води не бяха още каптирани и струяха от огромната му височина с величие и блясък“.
Вазов
Тази красота също не е пропусната от творчеството на Дядо Вазов, който пише за срещата си с нея в „Живописна България“: „Тоя говор на природата завладява чувствата; нещо повече от земното, от човешкото. Аз принадлежа вече на друг свят“.
Освен в курортите около града обаче някои от най-заможните и социално изтъкнати столичани обичали да разпускат и по-надалеч. Лекари, адвокати, професори, висши бюрократи и други представители на интелигенцията не се задоволявали единствено с тукашните красоти на природата, които така омайвали поета, и вместо това след Първата световна война придобили вкус към летуване в Боровец, Костенец и Варна. В Боровец например вили имали адвокатите д-р Калинков и Теодор-Балан, а в Костенец със собствена зона за отдих можели да се похвалят писателят Т.Г. Влайков и критикът К. Кръстев. Доколко за морската столица - тогава тя не привличала туристите със слънцето и плажа, а с пречистващия въздух и пейзажа си. Както вече споменахме, тогава плажуването не било развит обичай, а вместо това имало бани в дъсчени постройки отделно за мъже и жени.
Дълго време щяло да мине оттогава, за да се стигне до бунт срещу срама от откриването на тялото и развиването на морския туризъм. Но дори и след примера, който няколко горди и смели столичанки дали малко след войните, като се изкъпали на варненския плаж, това било посрещнато с голямо обществено недоволство и упреци в медиите. Постъпката им била определена като „срамна“ и „позорна“.
*Автор: Цвета Дилова
